Определение № 5538 от 29.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2151/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. С. С., чрез адвокат М. Д., срещу въззивно решение № 2025 от 05.04.2024 г., постановено от Софийския градски съд по в.д. № 8701/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“, представлявана от главен комисар И. Й., чрез юрисконсулт Е. Д., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил исковете, предявени от М. С. С. против Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“, както следва: за установяване на дискриминационно нарушение, изразяващо се в неравно третиране по признак “лично положение“, на осн. чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. и за преустановяване нарушението, на осн. чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр. Осъдил М. С. С. да заплати на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ сторените съдебноделоводни разноски. М. С. С. основава дискриминационно отношение поради това, че в периода от 01.11.2018 г. до 05.09.2022 г. е бил поставен в положение на неблагоприятно третиране и неравнопоставеност спрямо други лица, изтърпяващи наказание “лишаване от свобода“, които по тяхно искане са били преместени от затвора в П. в други затвори в страната, а такова преместване (конкретно с искане за преместване в затвора в Л.) не е направено за ищеца, въпреки подаваните от него молби за това. Според него налице е неравно третиране по признак “лично положение“. Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат по двата иска, установил, че първоначално М. С. е търпял наказание “лишаване от свобода“ в затвора в Л.. Със заповед от 05.08.2015 г. на директора на ГДИН е разпоредено преместването му в затвора в П., където той пребивава в исковия период, а и понастоящем. Ищецът е подавал молби за преместване в затвора в Л.. По молбите не е налице произнасяне. Ищецът е обосновавал исканото преместване с факта, че сестра му и племенницата му имат постоянен адрес имено в Л. и ако бъде преместен там те ще могат да му идват по-често на свиждане, а сега са затруднени предвид това, че различното им местожителство и нуждата да пътуват. Установено е, че за процесния период от затвора в П. са преместени само три лица, но две от тези премествания са извършени в хипотезата на чл. 58 ЗИНЗС, а третото – в хипотезата на чл. 62, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС – по молба на близките или на лишения от свобода при промяна на настоящия адрес на семейството или на лицата, с които осъденият поддържа контакти. За да приеме, че в случая не е налице неравно третиране съдът е изложил доводи, че отказите за преместване на ищеца от един затвор в друг за изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ на основание чл.62 ал.1 т.3 ЗИНСЗС са свързани с липсата на промяна на постоянния адрес на семейството или на лицата, с които осъденият поддържа контакти. На следващо място М. С. е преместен от затвора в Л. в затвора в П. през 2015 г. във връзка с осигуряване на неговата безопасност, на основание чл.62 ал.1 т.4 ЗИНСЗС – поради възникнала психологическа несъвместимост между С. и други осъдени лица, засилване на конфронтационните действия на ищеца, прояви на избухливост, грубост и невъздържаност в отношенията и явни конфликти. Преместването в П. от Л. е по молба на самия С.; като и тогава, и сега, роднините му са в Л., т.е. няма промяна в обстоятелството, че са живеели и тогава, и сега, в този град. Във връзка със случая на преместване на друг затворник по негова молба, съдът посочил, че не се установява то да е със сходно положение като ищеца, за да може да служи като лице-сравнител, респ. да отговаря на изискването за сравними сходни белези. Изяснено е, че с нормата на чл.9 ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация, като законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника; основната доказателствена тежест е възложена на ищеца и именно той е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Касаторът се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпроса, поставен в касационната жалба: при наличие на доказателства следва ли съдът да укаже да се спази закона и да се приеме за установено, че е нарушено правото и е дискриминиран по лично положение затворника-жалбоподател и не е настанен в съответното населено място където живеят роднини, като твърди противоречие на въззивното решение с решение № 3 от 22.07.2013 г. на ВКС по д. № 534/2012 г. на IV г.о. В изложението е поставен смислово идентичен въпрос, формулиран по следния начин: при наличие на толкова доказателства съдът длъжен ли е да укаже, че има дискриминация по лично положение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване. Във въпроса се съдържа твърдение, което се различава от приетото от въззивната инстанция, т.е. въпросът е неотносим към постановеното от съда. Според приетото в обжалваното решение, липсват доказателства, установяващи дискриминационно поведение, евентуално - на съществуване на факти, въз основа на които да се предположи основателно, че С. е жертва на дискриминация. Въпроси във връзка с тези изводи на въззивната инстанция няма. Питането е, следа като има много доказателства, защо не е уважен искът, който въпрос няма как да бъде преценен като относим в проверката по чл. 288 ГПК. Броят на доказателствата никога не е била и определяща за това дали доказателствените задачи са изпълнени – нито според законови разпоредби, нито според съдебната практика или правната теория. В цитираното съдебно решение също няма фактически изводи, основани според броя на събраните по делото доказателства. Касаторът се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение. Оплакванията в касационната жалба, които очертават предмета на касационната проверката, са за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима твърдяната неправилност на въззивния съдебен акт, защото правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание или приложена е несъществуваща разпоредба, или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради които да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът