Определение № 176 от 28.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 469/2016 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. А. К., ЕГН [ЕГН], срещу определение № 14535 от 17.07.2015 г. по ч.гр.д. № 9306/2015 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, с което е потвърдено разпореждането на Софийски районен съд, 37 състав от 24.10.2014 г. по гр.д. № 13662/2014 г. за връщане на подадена от К. насрещна искова молба поради неизпълнение на указанията, дадени с разпореждане от 08.10.2014 г. В частната касационна жалба се поддържат доводи за недопустимост поради липса на дадени от съда указания и съответно администриране на насрещния преюдициален инцидентен установителен иск, както и свързаните с него производства по събиране и обезпечаване на доказателствата, уточнени в подадено заявление от 22.10.2014 г. По съображения в жалбата се иска касиране на определението и даване на указания на първоинстанционния съд за администриране на установителния иск и обезпечително производство. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен въпрос „Защо няма правосъдие за всеки в Република България”. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок. С жалбата не е направено валидно искане за десезиране на ВКС, тъй като оттеглянето на насрещни осъдителни искови претенции, по отношение на които са били дадени подробни указания за отстраняване на нередовности и съответно е констатирано неизпълнението им, не би могло да е под условие. За да постанови обжалваното определение, с което е потвърдено разпореждането на първата инстанция за връщане на насрещна искова молба, подадена от И. К., въззивният съдебен състав е приел, че констатираните нередовности на заявлението от 21.08.2014 г., в което е обективиран този иск, не са отстранени – не е уточнено основанието, на което се претендира обезщетение за вреди от [фирма] и неговия размер. За ирелевантно е счетено твърдението, че съдът не се е произнесъл по искането по чл.83 ГПК, тъй като въпросът за дължимата държавна такса би могъл да се постави след като съдът е сезиран с конкретна по вид и размер насрещна претенция. Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касационен жалбоподател не е формулирал правен въпрос, който да е обусловил изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на поставен съотносим правен въпрос е достатъчно за отхвърляне на искането за достъп до касация на атакуваното въззивно определение. Що се отнася до твърдението, че със заявлението от 21.08.2014 г., уточнено със заявление от 22.10.2014 г. е предявен и инцидентен иск, както и искане за обезпечаване на доказателства, такива искания не са били предмет на преценка от страна на съда в производството по отстраняване нередовност на насрещната искова молба, а и те са самостоятелни искания, а не част от насрещната искова молба. Компетентен да се произнесе по тяхната допустимост и редовност е първоинстанционния съд, която преценка следва да се извърши след връщане на делото в СРС. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение