Определение № 5978 от 19.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3451/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. П. П., против решение № 2154 от 11.04.2024 г. по гр. дело № 12616/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 12.10.2022 г. по гр. дело № 72597/2022 г. на Софийски районен за признаване на правото на Етажната собственост с адрес [населено място], район О. К., [улица], представлявана от управителя Ц. Д. Д., за изваждане от сградата за срок от три години на живущия в ап. 6 А. П. П., въз основа на решение от 19.08.2021 г. на общото събрание на етажната собственост по чл. 45, ал. 1, б. „б“ ЗС, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 21.09.2021 г. по гр. дело № 52365/2021 г. на СРС. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на производствените правила и необоснованост. Обосновава касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с доводи за необсъждане на възраженията му за незаконност на общото събрание на етажната собственост, на което е взето решение за изваждането му и неспазване на процедурата по чл. 45, ал. 2 ЗС за отправяне на писмено предупреждение от управителя, неправилна преценка на възраженията му за осъществени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, свързани с недопускането на свидетел, поради настъпила преклузия, и неправилно прилагане последиците на чл. 176, ал. 3 ГПК, и за недопустимостта на разпита на поискания от него свидетел във въззивното производство, довели до необоснованост на изводите му за спазване на чл. 45, ал. 2 ЗС. Иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа наличие на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като ги обосновава с правни въпроси, за които посочва, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и ги формулира по следния начин: 1. За правото на въззивника А. П. да оспорва законосъобразността на свиканото и проведено общо събрание на етажната собственост, тъй като решението на общото събрание не е обжалвано от него по реда на чл. 40, ал. 1 ЗУЕС; 2. Как следва да се извърши писменото предупреждение на лицето, чието изваждане се иска. Не следва ли да е удостоверено по категоричен начин от преки и непосредствени свидетели, че управителят е връчвал предупреждение на А. П. на конкретна дата, удостоверено с подпис върху самото писмено уведомление и може ли да се приеме, че закачването на протокол на табло осъществява изискването за писмено уведомление на етажния собственик или опит за връчване на такова на лицето, което се изважда от етажната собственост, и 3. Дали неосъществяването на среща с вещо лице може да доведе съда до изводите, визирани чл. 176, ал. 3 ГПК, след като не са налице условията, визирани в чл. 176, ал. 1 и 2 ГПК. По последния въпрос поддържа и противоречие с решение № 97 от 22.03.2011 г. по гр. дело № 417/2010 г. на ВКС, IV г.о., и определение № 911 от 17.08.2010 г. по гр. дело № 417/2010 г. на ВКС, IV г.о. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК излага и твърдения за непроизнасяне от въззивният съд по възражения, направени във въззивната жалба, свързани с възпрепятстване от първоинстанционния съд на разпита на свидетел и неправилното приложение на чл. 176, ал. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна - Етажната собственост с адрес [населено място], район О. купел, [улица], представлявана от управителя Ц. Д. Д.. Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника А. П. с оплаквания, че първоинстанционният съд в нарушение на процесуалните правила е приел, че е настъпила преклузия за разпит на допуснатия му свидетел, оспорил е законосъобразността на проведеното общо събрание на етажната собственост и взетото от него решение за изваждането му от сградата, включително и относно писменото му предупреждаване от управителя, и неосъществяването на изложените в него нарушения, като е възразил и срещу извода на първоинстанционния съд относно невъзможност в производството пред него да се навеждат доводи за процесуална незаконосъобразност на решението на общото събрание при необжалването му в отделно производство. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение с уважен иск по чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, чл. 38, ал. 3 във вр. с ал. 1 ЗУЕС и чл. 45, ал. 2 ЗС, въззивният съд е изложил съображения, че изваждането на собственик, ползвател или обитател от сграда етажна собственост, представлява една изключително крайна мярка по чл. 45 ЗС. За осъществяването й е предвидена законова процедура, която следва да бъде спазена и приложното поле на която е разширено със специалната разпоредба на чл. 11, ал. 1, б. „е“ ЗУЕС, регламентираща правомощие на общото събрание на етажните собственици да вземе решение за изваждане от сградата по реда на чл. 45 ЗС за определен срок, но не по-дълъг от три години, не само на собственик, но и на ползвател или обитател на етаж или част от етаж. Такова решение съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1, б. „б“ ЗС общото събрание може да вземе, ако собственикът, ползвателят или обитателят систематически нарушава правилника или решенията на общото събрание за вътрешния ред в сградата или добрите нрави, но само след като той е бил предупреден писмено от управителя, че ще бъде изваден от имота и ако и след това предупреждение не е прекратил нарушението – чл. 45, ал. 2 ЗС. Въз основа на влязлото в сила решение на общото събрание по чл. 45 ЗС управителят или председателят на управителния съвет може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК (чл. 46, ал. 2 ЗС), като към заявлението прилага екземпляр от предупреждението по чл. 45, ал. 2 ЗС (чл. 38, ал. 2 ЗУЕС). Изложил е съображения, че законосъобразността на решенията на общото събрание е предмет на конститутивния иск за отмяна по реда на чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, където се проверява спазването на всички правила за свикване, провеждане на общото събрание и за съответствие на взетите решения с материалния закон, а ако в срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС, решението не е оспорено, възможността за по-късно оспорване се явява преклудирана, като независимо от неговия задължителен характер, то няма силата на пресъдено нещо и собственикът, който не е искал отмяна на решението, с което се изважда от жилищната сграда, може в производството по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415 ГПК да оспорва наличието на обстоятелствата по чл. 45 ЗС, обуславящи правото на останалите етажни собственици да го извадят от жилищната сграда. Въззивният съд е приел, че за да бъде законосъобразно решението за изваждане на собственик, ползвател или обитател от сграда етажна собственост е необходимо той да е проявил поведение, попадащо в някоя от законовите хипотези, като в хипотезата на чл. 45, ал. 1, б. „б“ ЗС същото следва да е еднотипно и най-малко трикратно (три нарушения на правилника или три нарушения на добрите нрави), да е предупреден писмено от управителя на етажната собственост за конкретното систематическо провинение и след предупреждението да продължава да проявява същото поведение. Изложил е, че предупреждението следва да е направено конкретно за провинението, което се посочва като основание за изваждането на нарушителя. Приел е за установено, че до ответника А. П. (сега касатор) е отправено писмено предупреждение от управителя на етажната собственост да преустанови нарушенията, с които обезпокоява останалите живущи в сградата лица, включително и чрез прояви на агресия и на оправени заплахи от негова страна към тях, като е предупреден и че в противен случай ще бъде изваден от сградата за срок от три години. Изложил е за установено, че предупреждението му е връчено при отказ, а поради отказа да го получи същото е поставено и във фоайето на входа на сградата на 01.08.2021 г. в 19.00 часа, които релевантни факти са удостоверени в съставения протокол, подписан от управителя на етажната собственост и трима свидетели, един от които е разпитаният пред първоинстанционния съд свидетел - св. Б. И., изложил в показанията си за отправеното предупреждение към ответника А. П. и неговото агресивно поведение, включително и след отправеното му предупреждение. Приел е за установени от тези показания и другите събрани в първоинстанционното производство доказателства, включително и от преписка № 230000-14033 от 2021 г. на 06 РУ на СДВР, извършваните от ответника А. П. нарушения по отправяне на заплахи и закани и агресивно поведение към съседи в сградата етажна собственост, характеризиращи се с трайност и системност, както и продължаването на тези нарушения и след отправеното до него предупреждение, за които е и взетото решение на общото събрание на етажната собственост по протокола от 19.08.2021 г. Последният въз основа на представените протоколи и свидетелски показания въззивният съд е приел за установено, че е поставен във фоайето на сградата на 24.08.2021 г. в 18.00 часа, след като при опит да бъде връчен на ответника А. П., той нападнал управителя и бил принудително отведен и задържан за 24 часа от органите на МВР. Изложил е, че приетото по този протокол решение на проведеното на 19.08.2021 г. общо събрание на етажната собственост, не е отменено по реда на чл. 40 ЗУЕС и не е нищожно, поради което същото подлежи на изпълнение и искът по чл. 422 ГПК е основателен. За неоснователни е приел доводите на въззивника А. П. (ответник и сега касатор), че първоинстанционният съд е нарушил съдопроизводствените правила като не е допуснал до разпит поискан от него свидетел. Посочил е в мотивите, че в проведеното откритото съдебно заседание на 24.03.2022 г. е допуснат до разпит свидетел на ответника при режим на довеждане, като разпитът му не е бил обвързан от предварителното изслушване на експертизата, допусната служебно от първоинстанционния съд и заключението по която е останало неизготвено поради липсата на съдействие на ответника, и че само поради недовеждането на свидетеля от страната до приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, но не и поради приета от съда преклузия, същият не е разпитан по производството. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият формулиран от касатора въпрос е фактически (с оглед личността му и качеството му на въззивник по производство), поради което така формулиран той не предпоставя да се даде отговор, респ. тълкуване, въз основа на което да се извърши преценка за обуславящото му значение към правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, и по него не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По този въпрос не се обосновава и нито една от посочените форми на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Не се твърди по така поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не е налице и твърдение за липса на практика на касационната инстанция и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложеното обосновава извод за отсъствие и на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че е установена практика на ВКС (решение № 39 от 19.02.2013 г. по гр. дело № 657/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 50024 от 27.03.2023 г. по гр. дело № 978/2022 г. на ВКС, II г.о.), съгласно която законосъобразността на решенията на етажната собственост се определя от правилата за тях в ЗС и ЗУЕС. Специфичен е и контролът за спазването им – той е съдебен, ограничен е със срок за предявяване на иска, който като процесуален е преклузивен и тече от узнаването на решението, извършено по реда за уведомяването за събранието – чл. 40, ал. 2 ЗУЕС. Затова извън определения от закона срок не може да се иска от собствениците, които са легитимирани (решение № 28 от 06 юни 2017 г. по гр. дело № 2887/2016 г. на ВКС, II г.о.), отмяна на решенията на общото събрание на етажната собственост. Защитата на други лица, засегнати от действия, произтичащи от решения на общото събрание, може да се осъществи по друг ред, влючително и чрез доводи за материалната им законосъобразност в исково производство, респ. за спазването на изискванията на чл. 45 ЗС (решение № 4028 от 23.11.1959 г. по гр. дело № 5667/1959 г. на ВС, I г.о.), преценка за които е и извършена от въззивния съд в обжалваното решение. По тези съображения относно липсата на обосноваване на формите на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице основание за допускане на въззивно обжалване на решението и по втория формулиран от касатора въпрос, част от който също е фактически и свързан с преценка на доказателствата и излагане в него на доводите по тях въз основа на извършената им преценка от страната. Твърденията, които обосновават въпроса, са свързани и с преценката на правилността на изводите на въззивния съд относно наличието на отправено писмено предупреждение от управителя по чл. 45, ал. 2 ЗС, които не предпоставят наличието на поддържаното селективно основание и се отнасят до касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат във фазата по селекция на касационната жалба. Разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗС предвижда, че общото събрание може да вземе решение за изваждане на собственик (ползвател или обитател) само след като той е бил предупреден писмено от управителя, че ще бъде изваден от имота и ако и след това предупреждение не е прекратил нарушението, като тази разпоредба е ясна и целта на предвиденото в нея писмено предупреждение е да предостави на лицето достатъчен срок, през който то да може да преустанови нарушението или да организира защитата си пред общото събрание. Начинът на връчването трябва да осигурява сигурност за неговото получаване, като тази преценка е въпрос на фактическо установяване по всяко производство. Несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд установяване на връчването на писменото предупреждение на управителя при негов отказ, удостоверен със съставения протокол и потвърден в показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел, е по правилността на тези изводи на въззивния съд и не обосновава подържаната от него специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Третият въпрос, свързан с приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК, по който се поддържа едновременно и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е обоснован от касатора с доводи, че в нарушение на съдопроизводствените правила първоинстанционният съд не го е предупредил, че при липсата на съдействие на вещото лице по допусната експертиза ще приеме за вярно твърдяното обстоятелство за проявена от него агресия спрямо етажните собственици. По делото липсват данни съдът да е разпореждал страната да се яви лично, за да даде обяснения по чл. 176 ГПК за обстоятелства по делото, нито във въззивната жалба се съдържат доводи за прилагане от първоинстанционния съд в нарушение на съдопроизводствените правила на последиците на чл. 176, ал. 3 ГПК, а единствено, че същият е отхвърлил искането му за разпит на допуснат свидетел поради настъпила преклузия, като въззивният съд, в обхвата на своята проверка по чл. 269 ГПК, е обсъдил твърдяното процесуално нарушение. Ето защо, този въпрос не е включен в предмета на спора, пренесен във въззивната инстанция, нито е обуславящ за крайната воля на съда, поради което за него не е налице не само общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но и специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Останалите съображения на касатора за необсъдени възражения във въззивната жалба са свързани с правомощията на въззивния съд, но не са формулирани правни въпроси по тях, като предвид дадените по-горе разяснения касационният съд не разполага с правомощието сам да извежда такива. Независимо от това е налице многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, включително и тълкувателна (ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), която не се нуждае от осъвременяване, поради което единствено поддържаното във връзка с тези доводи основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изключено. Твърденията за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на постановеното въззивно решение са израз на несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд по съществото на спора. Те също са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и са от значение за правилността на въззивното решение, като подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ето защо, в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК, настоящият касационен състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г.о.