Определение № 3795 от 23.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4942/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от „М.“ ЕООД, чрез адвокат А. А., срещу въззивното решение № 4059/05.07.2024г. на Софийския градски съд, постановено по в. гр. д. № 4582/2024г., в частите, с които е признато за незаконно и отменено уволнението на С. Л. Е., извършено със Заповед № 13/04.07.2023 г., на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ; С. Л. Е. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „шивач“ при „М.“ ЕООД, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ; и дружеството е осъдено да ѝ заплати сумата от 3 970,20 лева, представляваща обезщетение за времето от 20.08.2023г. до 18.01.2024г., през което е останала без работа поради незаконно уволнение, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал.2 от КТ. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на решението, като постановено по непредявен иск. Твърди се още, че същото е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон, практиката на ВКС и при съществени нарушения на процесуалните правила. Насрещната страна С. Е. Е. с писмен отговор, чрез адвокат Н. С., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в предметните предели на производството и по предявените искове. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София в частите, с които е признато за незаконно и отменено уволнението на С. Л. Е., извършено със Заповед № 13/04.07.2023 г., на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ; С. Л. Е. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „шивач“ при „М.“ ЕООД, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ и дружеството е осъдено да ѝ заплати сумата от 3 970,20 лева, представляваща обезщетение за времето от 20.08.2023г. до 18.01.2024г., през което е останала без работа поради незаконно уволнение, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал.2 от КТ. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение от 15.05.2019г., като С. Л. Е. заемала длъжността „шивач“ с място на работа – Църковен магазин в [населено място]. На ищцата била поставена диагноза „множествена склероза“ и с Експертно решение №1701/099/02.06.2022 г. на ТЕЛК ѝ била определена 75 % трайно намалена работоспособност за срок 3 години. Въззивният съд установил, че С. Л. Е. ползвала отпуск поради временна неработоспособност за периода от 16.07.2023г. до 19.08.2023г., въз основа на болничен лист №20231896764/20.07.2023г. С искане вх. № 23078809/28.06.2023г. работодателят поискал от Инспекция по труда – Дирекция П. предварително разрешение за дисциплинарното уволнение на С. Е., с оглед ползваната от нея закрила по чл.333,ал.2, т.2 и т.4 К. С писмо от 29.06.2023г. Дирекция „Инспекция по труда“ – П. дала предварително разрешение за уволнение на ищцата. Съдът установил, че трудовото правоотношение между страните било прекратено със Заповед № 13/04.07.2023г., на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, с която на С. Е. било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. По въведеното в производството възражение за недопустимост на обжалваното решение, въззивният съд развил принципните съображения, че предметът на делото е спорното материално субективно право (претендирано или отричано от ищеца), индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Приел, че правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Посочил още, че когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Въз основа на същите, съдът приел, че формулираният в исковата молба петитум на предявения от С. Е. иск е за отмяна на Заповед № 13/04.07.2023г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ поради налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“. Посочил, че искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ е конститутивен и включва в себе си признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, което потестативно право се реализирало посредством атакуване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, в какъвто смисъл било и отправеното от ищцата искане до съда. С оглед на това заключил, че първостепенният съд е разгледал и се е произнесъл по предявените искове, в рамките на предмета, с който бил сезиран. По същество на спора въззивният съд посочил, че предметът на производството се определя от въведените от страната доводи и твърдения, както следва: за неизпълнение на задължението за преодоляване на закрилата по чл.333, ал.1, т.2 и т.4 КТ, тъй като разрешението за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата било издадено от некомпетентна териториална дирекция на Инспекцията по труда и в същото не били посочени основанията за издаването му. Направил извод, че доколкото ищцата била с трайно намалена работоспособност от 75 %, по отношение на същата била приложима закрилата по чл.333, ал.1, т.2 от КТ. Приложима била и защитата по чл.333, ал.1, т.4 от КТ, доколкото към датата на издаване на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ С. Е. била в отпуск по болест. Съдът се е позовал на трайно установената практика на ВКС, според която закрилата при уволнение има социален характер и предназначението ѝ е да постигне социална справедливост при уволнението. Посочил, че в хипотезите на чл. 333 от КТ, уволнението е поставено в зависимост от получаване на предварително разрешение от определен държавен или синдикален орган, като същото може да бъде извършено законосъобразно само след получаване на това разрешение. Приел още, че тази закрила е приложима и по отношение на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, като компетентен орган е съответната областна инспекция по труда. Въззивният съд направил извод, че моментът, към който следвало да бъде направена преценка за наличие на предварителната закрила по чл. 333 от КТ бил 18.07.2023г., когато била връчена заповедта за уволнение, съвпадаща с датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните, съгласно разпоредбата на чл.335, ал.2, т.3 КТ. След анализ на правната уредба и Устройствения правилник на изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, приет с ПМС № 313 от 05.10.2022г. (чл.7, ал.1, чл.5, ал.1, т. 10, чл.16, ал.2 и чл. 21, ал. 4), съдът направил извод, че териториалните инспекции имат материална компетентност да извършват своята дейност, включително да издават предварителни разрешения за уволнение чл. 333,ал.1 КТ, в рамките на териториалния си обхват. Отбелязал, че Кодексът на труда не съдържа правна уредба коя е инспекцията по труда, компетентна да даде разрешение по реда на чл. 333, ал. 1 КТ, в случаи като процесния, когато седалището на работодателя-търговец се намира в територията на една териториална дирекция (гр. П.), а мястото на работа, в което полага труд лицето, за което се иска разрешението, е в територията на друга дирекция (гр. София). Развил съображения, че предвид необходимостта от извършване на конкретна преценка при издаване на разрешенията и за съблюдаване на принципа за бързина на проверката, разрешението следвало да бъде дадено от този орган, който бил в състояние бързо и чрез непосредствени впечатления да проучи и разреши съответното искане – дирекцията, в района на която се полага труд от лицето, спрямо което се извършва и преценката за наличието на предварителната закрила. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че в процесния случай компетентен да се произнесе по предварителната закрила на ищцата, като даде разрешение за прекратяване на трудовото ѝ правоотношение била Териториална дирекция „Инспекция по труда“ – [населено място]. С оглед на това и обстоятелството, че при прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, разрешението за това било дадено от Териториална дирекция „Инспекция по труда“ – [населено място], съдът направил извод за липса на разрешение издадено от компетентната инспекция по труда за уволнението на ищцата. Изложеното обосновало крайния му извод за незаконосъобразност на извършеното прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, респ. за основателност на предявения иск за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна. Основателността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ обусловила изводите на съда за основателност и на съединените с него искове за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, поради недопустимост на решението, като е поставил следния въпрос: Допустим ли е иск за отмяна на заповедта за прекратяване на трудовия договор на работника/служителя и ако е предявен такъв иск, същият може ли да се разгледа от съда като иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ. Навел е довод, че с исковата молба ищцата не е предявила иск за признаване за незаконно на уволнението ѝ с процесната заповед и за възстановяването ѝ на работа, поради което решението е постановено извън предметните предели на производството. Поставеният въпрос, макар и некоректно формулиран, е свързан с допустимостта на въззивното решение и приложението на разпоредбата на чл.269 от ГПК. По него е налице трайно установена практика на ВКС, според която решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. Разяснено е още, че предмет на делото е спорното материално субективно право /претендирано или отричано от ищеца/, очертано от основанието и петитума на иска. Задължение на страната е да посочи точно и ясно фактическите твърдения, с които обосновава наличието на твърдяното материално право, въз основа на които съдът определя правната квалификация на искането, без да е обвързан от становищата и квалификацията дадени от страните. Съдът е длъжен да разгледа и да се произнесе по предмета, с който е сезиран в исковата молба /уточнен след дадени указания/ или изменен след надлежно направено искане. Разяснено е още, че неправилната квалификация на предявеното субективно материално право от първата инстанция, сама по себе си не означава, че постановеното решение е недопустимо. То е такова, когато съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран /страни, петитум или обстоятелства, на които страната не се е позовала/. Когато съдът е разгледал въведените в производството факти, по заявения петитум и по отношение на страните в производството, не е налице произнасяне по непредявен иск, дори правната квалификация на същия да е неправилна. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочените разяснения. В исковата молба, въз основа на която е образувано производството, ищцата е навела твърдения за незаконосъобразност на оспорената заповед за прекратяване на трудовото ѝ правоотношение; формулирала е искания за нейната отмяна, за възстановяването ѝ на заеманата реди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането ѝ без работа. Въведените в производството правопораждащи юридически факти обуславят правната квалификация на исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ. В допълнение следва да бъде посочено, че искът по чл.344, ал.1, т.1 от КТ съдържа в себе си две искания: за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна. Те не могат да бъдат предявявани отделно, като работникът или служителят не може да иска само признаване на уволнението за незаконно или само неговата отмяна. С оглед на това, когато е направено искане за отмяна на заповедта за уволнение, в искането е включено и това за признаване на уволнението за незаконно, и обратно. При постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл в предметните предели на производството, по предявените от ищцата искове, поради което не са налице основания за допускане на обжалването поради недопустимост на обжалваното решение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,