Определение № 53 от 15.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3336/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 15967/18.06.2020 г., подадена от Н. П. Д. и С. И. А. срещу решение № 476 от 10.04.2020 г. по гр. д. № 2267/2019 г. на Окръжен съд - Варна, с което е отменено решение № 3993 от 11.10.2017 г. по гр. д. № 3009/2016 г. на Районен съд – Варна в частта, с която е прието за установено по иска на Н. П. Д. и С. И. А. срещу „Варна груп“ ООД, с правно основание чл. 90, ал. 1, пр. трето ЗКИР, че не съществува вписаното (отбелязаното) от съдията по вписванията при Варненския районен съд заличаване на договорна ипотека по нотариален акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К. и е указано на съдията по вписванията при Варненския районен съд да заличи на основание чл. 88 ЗКИР, във вр. с чл. 537, ал. 2 ГПК вписването (отбелязването) по партидата на „Варна груп” ООД на заличаване на договорна ипотека по нотариален акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К., като вместо това въззивният съд е отхвърлил въпросния иск като неоснователен.

В останалата част, с която Варненският районен съд е отхвърлил исковете на ищците срещу ответника за установяване за недействителни вписванията (отбелязванията) – заличаването на ипотеката, първоинстанционното решение е влязло в сила. С влязло в сила определение № 987/27.01.2017 г. на първоинстанционния съд производството по делото е прекратено по отношение на посочения в исковата молба ищец У. Р. С..

При постановяване на решението си, Окръжен съд – Варна е приел, че пред първоинстанционния съд Н. П. Д. и С. И. А. са предявили срещу „Варна груп“ ООД установителен иск за приемане за установено, че извършеното на 2.03.2016 г. вписване - заличаване на договорна ипотека, обективирана в нот. акт № 107, том II, рег. № 4405, н. д. № 307/2008 г. на нотариус К. К., вписана в Службата по вписванията - Варна с вх. рег. № 30136, акт 148, т. XXV, дело 238611/17.10.2008 г., е недействително, евентуално несъществуващо - невалидно възникнало; евентуално недопустимо на основание чл. 90 ЗКИР.

Съобразно твърденията на ищците, на 25.08.2008 г. У. Р. С. сключил договор с Л. Д. С. на основание чл. 129 ТЗ, по силата на който й продал собствените си 30 дружествени дяла от капитала на „Варна груп“ ЕООД за сумата от 2 900 000 евро, като купувачката се задължила да заплати продажната цена в срок до 17.10.2009 г. За обезпечаване на вземането от 2 900 000 евро, ведно с лихви и разноски, страните подписали договорна ипотека върху имот, собственост на „Варна груп” ЕООД, обективирана в н. а. № 107, том II, рег. № 4405, н. д. № 307/2008 г. на нотариус К. К., вписана в Службата по вписванията - Варна с вх. рег. № 30136, акт 148, т. XXV, дело 238611/17.10.2008 г. С два договора за прехвърляне на вземане от 16.02.2011 г. всеки един от двамата ищци придобил от У. Р. С. част от това му вземане срещу Л. Д. С. от по 100 000 евро. Договорите за прехвърляне на вземания били вписани в Службата по вписванията - Варна на 16.02.2011 г., а на 29.01.2016 г. „Варна груп” ЕООД поискало заличаване на вписаната договорна ипотека със заявление № 1507/29.01.2016 г. Последвал отказ на съдията по вписванията № 21/29.01.2016 г., който бил отменен с определение № 525/24.02.2016 г. по ч. гр. д. № 238/2016 г. на Окръжен съд - Варна. Според ищцовата страна, тъй като Н. П. Д. и С. И. А. не са взели участие в охранителното производство, постановените в него актове са им непротивопоставими, но засягат правата им. Ищците считат, че ипотеката не е било редно да се заличава, следователно исковите им претенции са допустими и основателни.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество е депозирало отговор, в който е изложило съображения за недопустимост на претенциите, а при условията на евентуалност - че вписването е извършено по силата на акт на компетентен орган, както и че молбата за заличаване на ипотеката изхожда от легитимирана страна. Наведени са доводи за неоснователност на исковете. Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна:

По силата на договор за ипотека, обективиран в н.а. № 107, т. ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К., за обезпечаване задължението на Л. Д. С. към У. Р. С. по сключения между тях на 25.08.2008 г. договор за прехвърляне на всичките 30 дружествени дяла на С. в капитала на „Варна груп“ ЕООД на Л. С. за сумата от 2 900 000 евро, дължими до 17.10.2009 г., с подробно индивидуализирани в договора лихви, разноски и неустойка за неизпълнение, „Варна груп” ЕООД е учредило в полза на У. Р. С. ипотека върху собствения на дружеството недвижим имот - УПИ *, находящ се в [населено място], [улица], в кв. 4 по плана на 8-и подрайон, с площ от 460 кв. м (идентичен с имот *), при граници: улица, имот *, имот № *, заедно с построената в имота масивна сграда, състояща се от сутеренен етаж, партерен етаж от шест стаи, три коридора, асансьорно помещение и сервизно помещение; първи етаж от седем стаи, две сервизни помещения, асансьорно помещение, три коридора, два балкона, стълбище и зала; втори етаж от седем стаи, асансьорно помещение, три коридора, два балкона, зала и сервизни помещения и мансарден етаж, с РЗП на обекта от 1 265 кв. м по данъчна оценка, както и всичко онова, което ще бъде построено в описания имот, надстроено или пристроено към съществуващата и описана по-горе сграда, което ще бъде извършено по разрешение за строеж № 142/09.10.2008 г. на община Варна, и обектите, които ще се построят по цитираното разрешение за строеж със завършването им в груб строеж.

От договор за прехвърляне на вземания с нотариална заверка на подписите на страните, с рег. № 1442 на нотариус Ал. А., както и на съдържанието на документа, с рег. № 1445, т. 1, акт № 14 на нотариус Ал. А., и заверка на подписа на преводача, рег. № 1451 на същия нотариус, вписан в книгите по вписванията с вх. рег. № 3936, д. № 321, том 2, № 40 от 2.03.2011 г., е видно, че У. Р. С. е прехвърлил на С. И. А. вземането си към Л. Д. С. в размер на 100 000 евро по договор за продажба на дружествени дялове от 25.08.2008 г., цялото в размер на 2 900 000 евро. Няма спор по делото, че цесията е била съобщена от цедента на длъжника Л. С..

С договор за прехвърляне на вземания с нотариална заверка на подписите на страните, с рег. № 1449 на нотариус Ал. А., както и на съдържанието на документа, с рег. № 1450, т. 1, акт № 16 на нотариус Ал. А., и заверка на подписа на преводача, рег. № 1451 на същия нотариус, вписан в книгите по вписванията с вх. рег. № 3936, д. № 321, том 2, № 40 от 2.03.2011 г., У. Р. С. е прехвърлил на Н. П. Д. вземането си към Л. Д. С. в размер на 100 000 евро по договор за продажба на дружествени дялове от 25.08.2008 г., цялото в размер на 2 900 000 евро. Страните не спорят, че цесията е била съобщена от цедента на длъжника Л. С..

С решение № 18/4.02.2014 г., постановено по т. д. № 38/2013 г. на Окръжен съд – Габрово, е прието за установено по предявения иск по чл. 422 ГПК, че Л. Д. С. дължи на У. Р. С. сумата от 97 791.50 лв., представляваща част от дължимите 2 900 000 евро по договор за покупко-продажба на дружествени дялове от 25.08.2008 г. и разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 3304/2012 г. на Районен съд - Габрово.

С решение № 222/24.07.2014 г. по т. д. № 109/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново горепосоченото решение № 18/4.02.2014 г. е отменено и искът на У. Р. С. срещу Л. С. по чл. 422 ГПК, да бъде прието за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 97 791.50 лв., представляваща част от общото вземане от 2 900 000 евро по договор за прехвърляне на дружествени дялове от 25.08.2008 г. и разноски по заповедното производство по ч. гр. д. № 3304/2012 г. на Районен съд – Габрово, е отхвърлен. Съдът е приел, че по силата на сключения между страните предварителен договор от 28.01.2008 г. и в периода от 25.07.2008 г. до 31.12.2008 г. Л. Д. С. е заплатила на У. Р. С. дължимата сума по договора за прехвърляне на дружествени дялове от 25.08.2008 г. в размер на 2 900 000 евро ( общо за всички прехвърлители по сключените общо четири договора в размер на 5 800 000 евро), към датата на предявяване на иска, който се разглежда (тоест от подаване на заявлението по ч. гр. д. № 3304/2012 г. - 28.12.2012 г., доколкото искът е с правно основание чл. 422 ГПК), У. Р. С. няма качеството на кредитор на Л. Д. С..

С определение № 590/26.10.2015 г. по т. д. № 3679/2014 г. на ВКС не е допуснато до касация обжалваното решение № 222/24.07.2014 г. по т. д. № 109/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

С решение № 44/14.05.2016 г. по т. д. № 3596/2015 г. на ВКС молбата на Н. П. Д. и С. И. А., с правно основание чл. 304 ГПК, за отмяна на влязлото в сила решение № 222/24.07.2014 г. по т. д. № 109/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново е оставена без уважение по съображения, че молителите не са лица, спрямо които влязлото в сила решение, предмет на отмяната, има сила.

С решение № 45/25.02.2014 г. по т. д. № 51/2013 г. на ОС - Габрово, Л. Д. С. е осъдена да заплати на У. Р. С. сумата от 100 000 евро, представляваща част от общо дължимата сума от 2 900 000 евро по сключен на 25.08.2008 г. договор за покупко-продажба на дружествени дялове от капитала на „Варна груп” ООД, ведно със законната лихва върху сумата от 100 000 евро, считано от 23.08.2013 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 77 836.86 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 17.10.2009 г. - 22.08.2013 г.

С решение № 153/30.06.2016 г. по гр. д. № 138/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново е обезсилено решение № 45/25.02.2014 г. по т. д. № 51/2013 г. на ОС - Габрово в частта относно осъждането на Л. Д. С. да заплати на У. Р. С. суми и производството е прекратено, поради наличието на сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 222/24.07.2014 г. по т. д. № 109/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново по отношение на С.. Същевременно е отменено първоинстанционното решение в частта за мораторната лихва, за която е била осъдена Л. С., предвид акцесорния й характер, и е потвърдено решението в частта, в която Л. С. е осъдена да заплати по договорите за прехвърляне на вземане от 16.02.2011 г. сумите от по 100 000 евро на Н. П. Д. и С. И. А., както и по 77 836.86 лв. - обезщетение за забава за периода 17.10.2009 г. - 22.08.2013г.

С определение № 147/13.03.2017 г. по т. д. № 2099/2016 г. на ВКС не са допуснати до касация жалбите на У. Р. С. срещу въззивното решение в обезсилената му и отхвърлена части и жалбата на „Варна груп“ ЕООД в потвърдителната му част, с което решение № 153/30.06.2016 г. по гр. д. № 138/2014 г. е влязло в сила.

По спор между У. Р. С. е било образувано и т. д. № 59/2014 г. на ОС - Габрово. С определение № 199/17.10.2016 г. по него, изчаквайки изхода по гр. д. № 3596/2015 г. на ВКС, съдът е приел за недопустима исковата претенция на С. за дължимостта на сумата от 1 800 000 евро, като част от цялото му вземане от 2 900 000 евро по договора за прехвърляне на дружествени дялове от 25.08.2008 г.

С определение № 270/14.12.2016 г. по ч. т. д. № 359/2016 г. на Апелативен съд – Велико Търново е потвърдено визираното по-горе определение № 199/17.10.2016 г.

С определение № 525/24.02.2016 г. по ч. гр. д. № 238/2016 г., постановено по жалба на „Варна груп“ ЕООД, е отменен отказът № 21/29.01.2016 г. на съдия по вписванията при Районен съд - Варна за заличаване на договорна ипотека, учредена в полза на У. Р. С. с нотариален акт, вписан в Службата по вписванията - Варна с вх. рег. № 30136/17.10.2008 г., том 25, акт 148. За да отмени постановения отказ, съставът на ВОС е взел предвид влязлото в сила решение по т. д. № 109/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Въз основа на определение № 525/24.02.2016 г., с разпореждане на съдията по вписванията от 2.03.2016 г., е постановено заличаване на договорна ипотека № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К..

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка Окръжен съд – Варна е направил следните правни изводи:

Всеки един от трите иска по чл. 90 ЗКИР е установителен, поради което за предявяването му ищцовата страна следва да обоснове наличие на правен интерес.Такъв ще е налице, ако е извършено вписване на определен акт в имотния регистър, което да засяга права на ищеца или да е пречка той да реализира свои предоставени от закона права. Защитата на нарушените права би могла да се реализира чрез заличаването на вписването, с което отпада възможността вписването да бъде противопоставено на ищеца, а това води до отпадане на засягането на правата му или съществуващата до този момент пречка той да реализира свои предоставени от закона права. Отделно от горното, ищецът следва да не е страна в охранителното производство по вписването, поради което и да не е легитимиран да иска заличаването му. Като последица от уважаването на този иск е заличаването на вписаното обстоятелство. Целта на уредените в чл. 90 ЗКИР искове е, в случай на уважаването им, съдебното решение по тях да легитимира ищеца като заинтересовано лице по смисъла на чл. 90, ал. 2 ЗКИР, което да може да иска заличаване на вписването, като самото заличаване се извършва по реда на чл. 90, ал. 3 и чл. 91 ЗКИР. Затова допустимостта на исковете по чл. 90 ЗКИР се обуславя не само от наличието на вписване и засегнати с него права на ищеца, но и от наличието на възможността да бъде постигнат преследваният с тях правен резултат, а именно заличаване на вписването, като при това за периода след заличаване на вписването е без значение основанието, на което това е направено. Действието на заличаването за в бъдеще означава, че вписването и евентуалните последици от него не отпадат изцяло от момента на извършването му, а съществуват от този момент до момента на заличаването му. Затова, ако в рамките на този период то засяга права на трети лица, спорът за тях може да се разреши по исков ред, както е предвидено в чл. 537, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е визирал, че предмет на исковете по чл. 90 ЗКИР са пороци на самото вписване и по тази причина споровете, касаещи засегнатите от вписването права или свързаните с него правоотношения, трябва да бъдат разрешени в искови производства, имащи за предмет тези права или правоотношения. В тези производства, освен другите релевантни факти, ако законът е предвидил, че тези обстоятелства са от значение за спора, ще бъде преценявано извършеното вписване, евентуалните му пороци и действието му по отношение на страните по спора, поради което не е налице правен интерес от предявяването на самостоятелен иск по чл. 90 ЗКИР, а ако същите са без значение, то не е необходимо установяването им по исков ред. Затова е без значение дали в исковата молба по чл. 90 ЗКИР се твърди друго основание за заличаването на вписването, различно от това, на което то е извършено. Това би имало значение само в случай, че заличаването на вписването имаше обратно действие, което обаче не е предвидено в закона. Отговаряйки по този начин на наведения във въззивната жалба довод за недопустимост на исковите претенции, Окръжен съд – Варна е заключил, че предявените искове са допустими, каквото е било становището и на състава на ВКС при предходното касационно обжалване.

Същевременно въззивният съд е намерил предявените искове за неоснователни. Като е обсъдил производството по вписване, уредено в ПВ и действащата към момента персонална система, при която вписването на подлежащите на вписване правни действия се извършва по партидата на отчуждителя, респективно на собственика, който ипотекира имота си, съдът е посочил, че съгласно чл. 90 ЗКИР вписването в имотния регистър се заличава, когато по исков ред се установи недопустимост или недействителност на вписването, както и несъществуване на вписаното обстоятелство. С оглед на тази законодателна уредба, вписаното несъществуващо обстоятелство следва да бъде заличено, само след издаден съдебен акт въз основа на успешно проведен иск. Вписването на ипотеката е само един от елементите от фактическия състав по учредяването на ипотеката. То е различен юридически акт от самата ипотека и съответно основанията за недействителност на ипотеката, на учредяването на ипотеката като цяло и на вписването на ипотеката са различни. Производството по вписване е строго формално и се извършва при спазване на императивните правила на ПВ и чл. 531 ГПК. Самото вписване като охранителен акт може да е засегнато от порок, и по тази причина законодателят е предвидил защита от вписване, което е недопустимо или нищожно, или несъществуващо.

Въззивният съд е визирал, че в настоящия казус ищците са формулирали петитум за установяване несъществуването на вписване по заличаване на ипотека, предвид сключените договори за прехвърляне на вземане (цесия). Изложил е, че законодателят е съобразил, че вписването пази права и с нормите на чл. 88 и чл. 90 ЗКИР е предвидил защита от вписване, което само формално (привидно) създава права, а е недопустимо или нищожно, като аналогичен текст е налице и в Закона за търговския регистър. Въпросът в случая е за допустимостта да бъде установено вписване на несъществуващо обстоятелство по смисъла на чл. 90 ЗКИР, когато се касае за погасени ипотечни права, и следва ли при такъв иск да се установява изпълнение на обезпечените с ипотека задължения при положение, че твърденият порок касае основанието за заличаване на ипотеката. Окръжен съд – Варна е посочил, че редът за заличаване на ипотека е уреден в чл. 179 ЗЗД, като тази уредба се явява специална спрямо общата уредба на подлежащите на вписване обстоятелства. Според правилото на чл. 179, ал. 1 ЗЗД, когато заличаването се иска не от кредитора - чл. 179, ал. 2 ЗЗД (какъвто е настоящият случай), то може да се извърши само въз основа на влязло в сила съдебно решение. Съдебната практика е категорична, че това следва да е решение, с което е установено, че задълженията по ипотеката са погасени или че ипотечното право не съществува, като е без значение дали ипотеката е първоначално или повторно вписана. При решаване на спора, въззивният съд се е позовал на влязлото в законна сила решение № 222/24.07.2014 г. по т. д. № 109/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отменено решение № 18/4.02.2014 г. по т. д. № 38/2013 г. на ОС - Габрово и е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК на У. Р. С. срещу Л. Д. С. да бъде прието за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 97 791.50 лв., представляваща част от общото вземане от 2 900 000 евро по договор за прехвърляне на дружествени дялове от 25.08.2008 г. и разноски по заповедното производство по ч. гр. д. № 3304/2012 г. на РС - Габрово. Съгласно това решение, по силата на сключения между страните предварителен договор от 28.01.2008 г. и в периода от 25.07.2008 г. до 31.12.2008 г. Л. С. е заплатила на У. Р. С. дължимата сума по договора за прехвърляне на дружествени дялове от 25.08.2008 г. в размер на 2 900 000 евро (общо за всички прехвърлители по сключените общо четири договора в размер на 5 800 000 евро), към датата на предявяване на иска. Следователно, У. Р. С. няма качеството на кредитор на Л. С.. Ето защо, Окръжен съд – Варна е заключил, че „Варна груп“ ЕООД е спазило законовите изисквания и за да заличи ипотеката, се е позовало именно на влязло в сила решение в негова полза, с което са били отречени правата на кредитор на У. Р. С..

Въззивният съд е изложил, също така, че заличаването на ипотеката има конститутивно действие. Типичен пример за конститутивното действие на вписването са нормите на чл. 166, ал. 1 и чл. 179, ал. 3 ЗЗД. Съгласно чл. 166 ЗЗД вписването на ипотеката е елемент от фактическия състав на учредяването й. Това конститутивно действие на вписването при учредяването на ипотеката с обратен знак е приложимо и при вписване на заличаването й, защото при извършване на това действие ще настъпи липсата на елемент от фактическия състав на учредената вече ипотеката. В случая, дори да бъде отменено заличаването на ипотеката от съда, отмяната му няма ретроактивно действие. Напротив – според изричния текст на чл. 179, ал. 3 ЗЗД ипотеката може да се впише отново и ще има ред от новото вписване. Вписването на несъществуващо обстоятелство в Агенцията по вписванията не може да рефлектира върху правата на трети добросъвестни лица, каквито са ищците, като именно с оглед защитата на техните интереси законодателят е предвидил в чл. 179, ал. 3 ЗЗД, че със заличаването на ипотеката се погасява самото ипотечно право, независимо от правилността, допустимостта или действителността на вписаното заличаване. Ипотеката се учредява чрез вписване – чл. 166 ЗЗД, което има конститутивно и оповестително действие - по арг. от чл. 8 ЗКИР, и създава противопоставимост спрямо трети лица, вкл. и чрез предоставяне на поредност при удовлетворяване на ипотекарния кредитор – чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Заличаването погасява ипотеката, като за разлика от самата ипотека, която има договорен характер, вписването е нотариално действие и може да бъде нищожно само на основанията, посочени в чл. 576 ГПК. Разпоредбата на чл. 179, ал. 2 ЗЗД не предвижда правомощие на съда да постановява заличаване на ипотеката. Основание за заличаване на ипотеката е съдебно решение, установяващо погасяване на обезпеченото вземане или такова, установяващо самостоятелно погасяване на ипотеката. В случая се твърди, а и се доказва от ответната страна изпълнение на задълженията за плащане, което обстоятелство, закрепено в съдебно решение, е дало основание да се заличи и договорната ипотека съгласно чл. 179, ал. 2 ЗЗД.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално – неправилно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречащо на материалния закон и явяващо се явно необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите твърдят, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулират следните въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК:

1. Задължен ли е съдът, на който е върнато делото за ново разглеждане, да спази указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона, както и да изследва и съобрази обстоятелството дали исковата молба, в частта си относно предявения иск, отговаря на всички процесуални предпоставки за допустимост от гледна точка на изложеното в обстоятелствената част и петитума й, както и предвид изхода от съдебната преценка по предходното, да обективира прецизно и точно предявените претенции в изготвения по делото доклад.

Н. Д. и С. А. твърдят, че по този въпрос въззивното решение противоречи на възприетото в следните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 80/8.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 740/26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г. на ВКС, I г. о., като сочат, че в случая въззивният съд не е съобразил изричните указания на ВКС при предходното касационно обжалване (решение № 134/28.11.2019 г. по гр. д. № 2604/2018 г. на ВКС, І г. о.), както и направеното уточнение, че по делото се цели установяване/съществуване на ипотечни права, а не заличаване на заличаването като вписване.2. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да изложи и обоснове собствени мотиви, спазвайки правилата на формалната и правна логика при излагането на фактическите констатации и правни изводи, да отговори на всички доводи на страните, включващи се в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК.

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в: решение № 114/15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г., IV г. о., решение № 10/4.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г., III г. о., решение № 331/4.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. о., решение № 157/8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., II т. о., решение № 154/31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г., I г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г., II т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г., II т. о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г., II т. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о.

Н. Д. и С. А. считат, че решаващият съдебен състав е следвало да изведе изводите си след един пълен анализ на всички представени по делото доказателства, за да обоснове решението си относно правилността на първоинстанционното решение при спазване изричните указания на ВКС, дадени при връщане на делото за ново разглеждане.

Твърдят, че част от изложените мотиви във въззивното решение нямат характера на такива, както и че съдът е оставил без какъвто и да е коментар влязлото в сила съдебно решение № 153/30.06.2016 г. по гр. д. № 138/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново, легитимиращо ги като кредитори.

3. Задължен ли е съдът да следи за правилността на въведената в първоначалната искова молба квалификация на иска и длъжен ли е да се произнесе по предявения иск, като изхожда от действително изразената воля, а не от буквалното формулиране на петитума на исковата молба, като даде защита на субективното право в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца.

По този въпрос жалбоподателите сочат противоречие с възприетото в: решение № 682/30.09.1986 г. по гр. д. № 354/1986 г. на ВС, І г. о., решение № 92/1.02.1999 г. по гр. д. № 3107/1997 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 1564/19.06.1979 г. по гр. д. № 290/1979 г. на ВС, I г. о., решение № 620/25.06.1993 г. по гр. д. № 211/1993 г. на ВКС, I г. о.

Заявяват, че в съдебно заседание, проведено на 29.02.2020 г. по делото, както и в писмената си защита са посочили, че търсената от тях защита е именно да докажат, че вписаното отбелязване - заличаване на договорна ипотека, не съществува и че разполагат с ипотечното си право, респ. да установят ипотечните си права по силата на решение, което ще подлежи на вписване по партидата на ипотекарния длъжник и ще доведе до търсената от тях правна защита и правен резултат, но въззивният съд не е съобразил това в решението си.

Жалбоподателите считат, че като не се е съобразил с разрешенията в съдебната практика по горните три основни правни въпроса, Окръжен съд – Варна е постановил недопустимо, евентуално – изцяло неправилно решение.

От насрещната страна „Варна груп“ ЕООД е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Ответникът счита, че по делото са били предявени именно искове по чл. 90 ЗКИР, а не искове за установяване съществуване на ипотечно право, като предявените искове законосъобразно са били отхвърлени от въззивния съд.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

Видно от исковата молба, с нея Н. П. Д. и С. И. А. са предявили искове по чл. 90, ал. 1 ЗКИР – за признаване за установено, че извършеното вписване - заличаване на договорна ипотека, обективирана в нотариален акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К., е недопустимо, евентуално е вписано несъществуващо обстоятелство, евентуално вписването е нищожно (недействително). Ищците твърдят, че оспорват така извършеното вписване като заинтересовани лица, тъй като същото заличава обезпечение в тяхна полза, като кредитори.

С решение № 353/28.02.2018 г. по гр. д. № 2488/2017 г. Окръжен съд – Варна е потвърдил решение № 3993/11.10.2017 г. по гр. д. № 3009/2016 г. на Районен съд - Варна, в частта, с която е прието за установено по иска с правно основание чл. 90, ал. 1, пр. трето ЗКИР на Н. П. Д. и С. И. А., предявен срещу „Варна Груп” ООД, че не съществува вписаното (отбелязаното) от съдията по вписванията при Варненския районен съд заличаване на договорна ипотека по нотариален акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К. и е указано на съдията по вписванията да заличи на основание чл. 88 ЗКИР, във вр. с чл. 537, ал. 2 ГПК вписването (отбелязването) по партидата на „Варна Груп” ООД на заличаване на договорна ипотека по нотариален акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К.. Искът е уважен с мотиви, че към датата на заличаването ищците са разполагали с непогасено ипотечно право, като ипотеката е заличена без тяхно съгласие и без влязло в сила съдебно решение по чл. 179, ал. 1 ЗЗД, което да ги обвързва в качеството им на ипотекарни кредитори.

Въззивното решение е било обжалвано пред ВКС, като с решение № 134/28.11.2019 г. по гр. д. № 2604/2018 г. касационната съдебна инстанция е отменила същото и е върнала делото за ново произнасяне от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе по всички доводи във въззивната жалба за наличието на пороци на първоинстанционото решение. В решението на ВКС са изложени мотиви, съгласно които предявените искове са допустими; заличаването е вид вписване, като законът не предвижда заличаване на извършено заличаване на вписването, както и че Н. П. Д. и С. И. А. имат интерес да бъде установено съществуването на ипотечното право.

След връщане на делото за ново произнасяне от състав на въззивния съд, в устната си пледоария, както и в представените по-късно писмени бележки, процесуалният представител на Н. П. Д. и С. И. А. е поискал постановяването на решение, с което да бъде потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл. 90, ал. 1, пр. трето ЗКИР, че не съществува вписаното (отбелязаното) от съдията по вписванията при Варненския районен съд заличаване на договорната ипотека, обективирана в нотариален акт № 107, том ІІ, рег. № 4405, дело № 307/2008 г. на нотариус К. К., респективно да бъде установено съществуването на ипотечното право на ищците.

Висящ понастоящем е единствено спорът относно иска по чл. 90, ал. 1, пр. трето ЗКИР – за установяване вписването на несъществуващо обстоятелство. По този иск ищците сочат, че е вписано обстоятелство, което не е възникнало валидно, като твърдят, че заличаването е станало въз основа на съдебно решение - № 222/24.07.2014 г. по т. д. № 109/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което не е отхвърлена претенцията им на ипотекарни кредитори срещу длъжника.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1 ГПК и постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

По отношение на първия и третия въпрос от изложението съдът намира, че в решение № 134/28.11.2019 г. по гр. д. № 2604/2018 г. на ВКС липсва указание, имащо задължителен характер за въззивната инстанция съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК, да бъдат разгледани искове, различни от тези по чл. 90, ал. 1 ЗКИР. В същото са изложени съображения относно това интерес от предявяването на какви искове имат Д. и А., но на въззивния съд не е вменено да разгледа и се произнесе по претенции за установяване съществуването на ипотечно право. Същевременно, ясно и недвусмислено с исковата молба са формулирани искове именно по чл. 90, ал. 1 ЗКИР, като в самото изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, депозирано до настоящия съд, на стр. 4, абзац 5, Д. и А. изрично са визирали, че исковата им претенция „намира своето основание в разпоредбата на чл. 90, ал. 1, пр. 3 от ЗКИР. …Иск с правно основание чл. 90, ал. 1 ЗКИР е винаги допустим, ако поради по-ранното евентуално незаконосъобразно вписване/отбелязване - заличаване на вписаната ипотека, страната не може да противопостави своите права в/у имота, както е настоящият казус.“. Право на страната е да избере пътя за защита на своите интереси, включително какви искове да предяви съобразно конкретните обстоятелства на спора.

Ето защо, тези два процесуалноправни въпроса се явяват ирелевантни.

Няма съмнение, че отговорът на втория въпрос от изложението е положителен, като настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд в случая е изпълнил задълженията си да обсъди събраните доказателства и доводите на страните, като изрично е визирал и решение № 153/30.06.2016 г. по гр. д. № 138/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново (което не е било влязло в сила към момента на извършване на процесното вписване – заличаване на договорна ипотека). Същият, обаче, е приел в мотивите си, че към момента на заличаването е било налице съдебно решение № 222/24.07.2014 г. по т. д. № 109/2014 г. на Апелативен съд – Велико Търново, което по негово становище представлява основание по смисъла на чл. 179, ал. 1, пр. второ ЗЗД за заличаване на договорната ипотека, поради което е отхвърлил иска по чл. 90, ал. 1, пр. трето ЗКИР. Дали този извод на Варненския окръжен съд е законосъобразен и правилен, настоящият състав на второ гражданско отделение на ВКС би могъл да прецени едва след допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответникът по касационната жалба не е направил разноски за производството пред ВКС, които да му бъдат присъдени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,