Определение № 3920 от 20.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4188/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. А., С. М. Я., М. М. Б., П. М. Б., Л. П. Б., П. П. А. и А. Н. Е., всички чрез пълномощника им адв. Пл. В. от САК срещу решение № 1602 от 30.03.2023 год. по въззивно гр. д. № 15358/2021 год. на Софийски градски съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение е признато за установено по отношение на касаторите, че В. П. М. и Д. Г. М. са собственици на основание изтекла в периода м. 11.2000 год. – м. 11.2010 год. придобивна давност в режим на съпружеска имуществена общност на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], С. община, район К., м. „Д.“, целият с площ 2 068 кв. м., при описаните в решението граници и е отменен издадения на касаторите нотариален акт № 71/2017 год. за собствеността на горния имот. Последните са и осъдени да заплатят на ищците по делото направените в двете инстанции разноски. Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат за неправилен извода на съда относно наличието на поддържаното от ищците придобивно основание давностно владение върху спорния имот, като съдът не е съобразил нито липсата на данни относно началния момент на това владение, нито статута на имота като земеделски такъв, с който касаторите са били обезщетени през 2000 год. по реда на ЗСПЗЗ и който изключва възможността да бъде придобита собствеността върху него по давност в определен период. Молят за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което искът срещу тях бъде отхвърлен и им се присъдят направените разноски. В приложеното към жалбата изложение касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани процесуалноправни и материалноправни въпроси, по които произнасянето е в противоречие на сочената практика на ВКС. Ответниците по жалбата В. и Д. М. оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорват жалбата като неоснователна по изложените в представения писмен отговор съображения. Претендират присъждане на разноски. Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е допустима като редовна и подадена от процесуално легитимирани страни, в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По релевираните в нея съображения за допускането ѝ до касационно обжалване, настоящият състав на ВКС приема следното: Въззивният съд се е произнесъл по предявения от ищците М. положителен установителен иск за собственост на спорния имот, за който ответниците са се снабдили с нот. акт № 71 от 2017 год. За да уважи иска им, след отмяната на първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че се е осъществил фактическият състав на придобивната давност в полза на ищците, като е зачел правните последици на осъществяваното от тях владение в периода след приключване на процедурата по възстановяване на собствеността с издаване на решение на ПК в полза на ответниците /м. 10.2000 год./ до предявяването на настоящия иск /31.07.2017 год./. Въз основа на представените по делото доказателства въззивният съд приел, че е налице завладяване от страна на ищците на спорния имот след закупуването от тях на съседния такъв, представляващ урегулираната част от един общ имот /пл. № */. Обработвали са го и са го предоставяли на трети лица за ползване, като през 1993 год. са предприели и съдебна защита по чл. 75 ЗС, което е израз на намерението им за своене. Осъществяваното владение не се прекъсва нито с разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито с издаването на решението на поземлената комисия, веднъж установената фактическа власт се предполага, че продължава да бъде упражнявана от владелеца непрекъснато до момента, в който по несъмнен начин се докаже, че е осъществено прекъсване на владението, а оттам и на придобивната давност. Позовавайки се на цитираната съдебна практика, въззивният съд е посочил, че давността може да се счита прекъсната само ако трето лице е осъществило такова действие, с което е попречило на владелеца да упражнява занапред установената от него фактическа власт върху имота, като тези действия следва да са довели до отстраняване на владелеца от имота за повече от 6 месеца. Такива действия от страна на ответниците не се установява да са осъществени, като твърденията им, че от 2001 год. владеят имота са останали недоказани. Самите те в отговора на исковата молба са признали, че ищците М. към 2015 год. са в спорния имот. Прилагайки разпоредбата на чл. 83 ЗС, въззивният съд приел, че ищците са във владение на спорния имот от установяването на същото през 1993 год. и към 2015 год., съгласно признанието на ответниците, от който период релевантен за настъпване правните последици на придобивната давност е този, считан от издаване на решението на поземлената комисия в полза на ответниците до предявяването на иска, а и след това, т. е. повече от необходимия десетгодишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. В подкрепа на направения извод на съда са и събраните свидетелски показания, преценени от въззивният съд във връзка с писмените такива за сключване на договори за наем, както и осъществявана от М. успешна защита по спорове за собствеността на имота с трети лица. Въз основа на преценката им е обоснован извод за осъществяване на владение върху имота от страна на ищците М., които са го предоставяли и на трето лице да го обработва. В тази връзка съдът е посочил, че представените от ответниците договори за наем не установяват твърденията им, тъй като същите нямат достоверна дата, а и не съдържат данни за имота, което се потвърждава и от представено писмо на ОбСЗ. Не са кредитирани и ангажираните от тях показания на свидетелката И., тъй като същата няма преки впечатления. Въз основа на тези съображения въззивният съд приел, че от предоставянето/възстановяването/ на собствеността с решението на ПК /10.10.2000 год./ до снабдяването с констативния нотариален акт през 2017 год. ответниците, сега касатори, не са защитавали собствеността си по никакъв начин и не са предприели действия за прекъсване на придобивната давност на ищците, поради което искът на последните срещу тях е основателен и като такъв е уважен, с последицата от това отмяната на издадения им нотариален акт от 2017 год. С оглед горните мотиви, изходът на спора е обусловен от извода на въззивния съд за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност. Същият е обусловен от установените въз основа на събраните доказателства релевантни факти, в т. ч. и относно началният момент на установяване на владението на ищците с оглед установяване наличието на изискуемия се по закон срок от десет години. Доводът на касаторите относно неправилно посочване на началния момент на установеното владение от 1993 год. представлява по своята същност оплакване срещу неправилността на този извод, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, вкл. и формулиран като процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи съображения върху кои от тях основава приетата за установена фактическа обстановка и следва ли, ако не приема част от тях да изложи мотиви за това. Както е посочено в изложението въпросът е за приложението на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, който е съществен въпрос по всяко дело, но поставен така общо, не може да обоснове в случая допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Видно от съдържанието му, съдът е изложил съображения относно преценката си на събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, вкл. и относно релевантния за настъпване на правните последици на придобивната давност срок, а оплакванията на касаторите срещу изводите в него не могат да обосноват наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният и процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Налице е оплакване за необоснованост на извода относно началния момент на владението, поради липса на представени доказателства, неправилна преценка на събраните такива, а оттук и неправилност поради нарушение на материалния закон. По него в настоящето производство съдът не може да се произнася. Същото се отнася и по изложените съображения срещу направения извод за осъществявано от ищците владение с доводи за липса на доказателства, което също не представлява правен въпрос по смисъла на закона, а оплакване по същество на спора. С оглед на това и не следва да се обсъжда цитираната в изложението съдебна практика относно поставения процесуалноправен въпрос. Като материалноправен въпрос е поставен отново този относно началния момент на установяване на фактическата власт върху недвижим имот при позоваване на придобивна давност. В случая, както се посочи, е налице оплакване на касаторите срещу определения начален момент от 1993 год., което не обосновава наличието на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените от въззивния съд съображения по приложението на института на придобивната давност, вкл. и относно периода от време като един от съществените му елементи съответстват изцяло на съдебната практика, в т. ч. и задължителната, на която се позовават касаторите – посочен е релевантният период от време след издаване на решението на ПК в полза на касаторите. Впрочем, относно статута на имота като земеделска земя не е имало спор между страните, спорът е за това дали вследствие осъществено владение от страна на ищците същите са придобили собствеността, като положителният отговор е обоснован въз основа на събраните доказателства и относно периода на това владение. Макар и в настоящето производство съдът да не дължи произнасяне по същество на спора, то следва да се посочи, че тезата на касаторите, че не е посочен начален момент на владението е неоснователна и това е видно от самия прочит на решението. Не е имало спор по делото и относно спорния имот, за който и двете страни са поддържали да са собственици, поради което и поставеният в изложението въпрос: „Може ли да се придобие недвижим имот по давност, ако имотът не е напълно индивидуализиран по местонахождение, размери, граници и др. съществени признаци и владението е установено скрито и с насилие“ не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Нито е поддържано такова становище от ответниците по иска, нито съдът се е произнасял в смисъл да е признал правни последици на придобивната давност при скрито и установено с насилие владение. Относно преустановяване/прекъсване на владението и прекъсване на давността след установяване на самостоятелна фактическа власт произнасянето на съда не противоречи на установената съдебна практика, в т. ч. и цитираната, в която се приема, че същото се изразява в извършване на действие по отстраняването на владелеца от имота, предявяване на права по съдебен ред или установяване на фактическа власт върху същия имот от трето лице, т. е. във фактическо въздействие върху самия имот или заявяване на права по съдебен ред. Съдът приел, че не е установена фактическа власт върху имота от страна на касаторите, който извод е обосновал въз основа преценката на събраните доказателства относно твърдения факт. Оплакванията на касаторите срещу него с твърдение за обратното не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК. Съдът не е приел да е установено прекъсване на владението, както поддържат касаторите, респ. изведеният от това им твърдение извод за прекъсване на давността. Както самите поддържат, фактическата обстановка по делото била различна от тази, възприета от съда, което представлява касационен довод за неправилност на решението, но не и основание за допускане на касационно обжалване, какъвто е предметът на настоящето производство. Ответниците в настоящето производство - В. и Д. М. са поискали присъждане на разноски, но не са представили доказателства да са сторили такива по водене на делото в касационното производство, поради което искането им не може да бъде уважено. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.