Определение № 5933 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4316/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. А. Я., чрез адв. М. З., срещу определение № 12686 от 14.08.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 8524/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено определение № 9637 от 22.05.2024 г., постановено по гр. д. № 35676/2023 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 15 ГПК, във вр. с чл. 28 КМЧП, българският съд е обявил, че не е международно компетентен да се произнесе по предявените от С. А. Я. срещу Д. Й. Г. искове по чл. 59, ал. 9 СК за предоставяне упражняването на родителските права на бащата, за определяне на режим на лични отношения с майката и иск по чл. 143 СК за осъждане на майката да заплаща на детето, действащо чрез своя баща, месечна издръжка в размер на 350 лв. и при условията на евентуалност по предявения от С. А. Я. срещу Д. Й. Г. иск по чл. 59, ал. 9 СК за определяне на режим на лични отношения с бащата, като е прекратил производството по тези искове. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждане и произнасяне по съществото на спора. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следния въпрос, изведен от съдържанието на жалбата: „за процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните – установеното в задължителната практика на ВКС изискване за пълно изясняване на делото и обсъждане на всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните“. Сочи се, че обжалваното определение е постановено в противоречие с приетото в ППВС № 1 от 13.07.1953 г. В жалбата и приложеното към нея изложение се поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответната страна по частната касационна жалба Д. Й. Г., чрез Й. И. Г. – процесуален представител по реда на чл. 32, т. 2 ГПК, е подала отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил като безспорно между страните, че: бракът помежду им е прекратен с развод по реда на чл. 51 СК с решение № 127/25.08.2016 г. по гр. д. № 400/2016 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин; съгласно утвърденото споразумение, упражняването на родителски права спрямо роденото от брака им дете е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични отношения; с декларация от 12.04.2017 г. и от 13.08.2021 г. бащата С. А. Я. е дал съгласие детето му да напуска пределите на Република България и да пътува от и до Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия; считано от 2017 г. и включително към момента на подаване на исковата молба – 27.06.2023 г., детето А., родено през 2012 г., е с обичайно местопребиваване в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Съобразил е още, че посоченото обичайно местопребиваване на детето се установява и от самата искова молба; от удостоверенията за деклариран настоящ адрес от 10.01.2022 г.; удостоверение от английско училище, според което детето в учебната 2023/2024 г, е ученик там в 7 клас; доклад на ДСП, съдържащ изявленията на бащата; удостоверение от ГД „Гранична полиция“, както и от показанията на разпитаните по делото свидетели. От удостоверението за регистрация, приложено на л. 70 от първоинстанционното дело, въззивният състав е установил, че детето А. е британски гражданин съгласно Закон за британското гражданство от 1981 г. и му е издаден британски паспорт. В тази връзка е формирал извод, че от доказателствата по делото се установява по несъмнен начин, че считано от 2017 г., а и към момента на подаване на исковете по чл. 59, ал. 9 СК относно упражняване на родителски права и правото на лични отношения, детето е с обичайно местопребиваване именно в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, общ. Г.. Въз основа на представените по делото доказателства въззивният съд е намерил, че не се установява детето да е било отвличано по смисъла на Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданско-правните аспекти на международното отвличане на дете или съгласно Конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата. Съобразил е и приложимите разпоредби от посочените конвенции, които посочват кога прехвърлянето или задържането на дете се счита за незаконно. При тези съображения е приел, че в случая не се установява да е било налице незаконно прехвърляне или задържане на детето от България в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Изтъкнал е, че по силата на споразумението по чл. 51 СК, упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични отношения, като последният е дал две декларации за съгласие детето да пътува в чужбина и по-конкретно в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Въззивният състав е посочил още от правна страна, че при установено обичайно местопребиваване на детето в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, то българският съд не е компетентен да се произнесе по исковете по чл. 59, ал. 9 СК относно правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения. Позовал се е на разпоредбите на чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност и чл. 7, пар. 1 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25.06.2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, съгласно които съдилищата на държавата членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезирането на съда. Обосновал е извод, че в случая детето е с обичайно местопребиваване в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и българският съд не е компетентен да се произнесе относно изменение на предоставеното упражняване на родителските права от майката и предоставянето им на бащата или относно изменение режима на лични отношения с бащата. При формиране на горния извод, въззивният съд е взел предвид, че към момента на подаване на исковата молба Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия не е член на ЕС, но е посочил, че идентични са и разпоредбите на Конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата. Позовал се е на чл. 5 от последната, съгласно който органите на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, имат компетентност да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето. В тази връзка е споделил становището, че отново българският съд не е компетентен относно въпросите по чл. 3, б. “b” от Конвенцията, а именно: правото на упражняване на родителските права, включително права, отнасящи се до грижата за личността на детето и по-специално правото на определяне на неговото местопребиваване, както и правото на лични отношения. По изложените аргументи въззивната инстанция е приела, че правилно първоинстанционният съд е стигнал до извода, че при установено обичайно местопребиваване на детето в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, то българският съд не е компетентен да се произнесе по исковете по чл. 59, ал. 9 СК, респективно, че обжалваното определение в частта относно прекратяване на производството по тези искове следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В конкретния случай поставеният от частния жалбоподател въпрос обобщено касае задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Въпросът е привързан към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното определение поради непълен и неправилен анализ на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си – твърди се, че не е съобразил кога прехвърлянето или задържането на дете се счита за незаконно по смисъла на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, респективно не е обсъдил доводът на страната, че представеният в хода на първоинстанционното производство документ за придобиване на британско гражданство от детето, не отговаря на изискванията на закона, като същият не е представен в оригинал, а само в превод. Следва да се посочи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното определение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това за пълнота на мотивите следва да се отбележи, че в процесния случай въззивният съд е обосновал извод, че по делото не се установява да е налице незаконно прехвърляне или задържане на детето от България в Обединеното кралство. Аргументирал се е с обстоятелството, че бащата е дал две декларации за съгласие детето да пътува в чужбина и по-конкретно в Обединеното кралство. По отношение на второто оплакване на страната, че въззивният съд не е обсъдил доводите ѝ относно представения пред първата инстанция документ за придобито британско гражданство от детето А., следва да се посочи, че в действителност в обжалваното определение липсват мотиви във връзка с посочените твърдения. Въпреки това, дори и при тяхното обсъждане не би се постигнал различен краен правен резултат, доколкото в действителност оригиналът на документа за придобито от детето британско гражданство е приложен в заверено от страната копие на л. 70 и л. 71 от първоинстанционното производство, противно на изложеното становище. Отделно от горното, жалбоподателят е навел доводите си срещу приложения по делото документ едва във въззивната частна жалба, а същият е представен в открито съдебно заседание (видно от протокола на л. 84 от първата инстанция), респективно на страната е указано, че може да вземе становище по него до следващото заседание, което в случая не е сторено. Предвид изложеното, поставеният въпрос не е от естество да обуслови допускане на касационното обжалване. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Отделно от горното, жалбоподателят по същество е изложил доводи за неправилност на обжалваното определение, с което той не аргументира специфичното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, а ответната страна по жалбата е поискала своевременно, но не е удостоверила надлежно извършването на такива за настоящото производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,