Определение № 244 от 31.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4180/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на държавата Република България (РБ), представлявана от министъра на финансите, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 11885 от 20.08.2020 г. по т.д.№ 4874/ 2019 г., с което, след като е отменено изцяло решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 3095/ 2018 г., по иск, квалифициран по чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД вр. чл.7 КРБ, държавата е осъдена да заплати на „Грийн енерджи 2010“ ЕООД, [населено място], 36 437,67 лв – обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в удържана такса от 20% за производство на електрическа енергия през периода 01.01. – 09.08.2014 г., търпени от приемане от Народно събрание на РБ на противоконституционен закон (чл.35а – чл.35в и чл.73 ЗЕВИ) със законната лихва от 07.03.2018 г. и разноските по делото. Касаторът РБ релевира като основание за достъп до касационния контрол недопустимост на въззивното решение на следните основания: защото споровете за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания не са подведомствени на гражданските съдилища; защото гражданските съдилища не са компетентни да упражняват контрол върху Народното събрание /НС/; защото законодателната властническа дейност не може да бъде деликт; и защото в исковата молба не са посочени обстоятелства, обуславящи пасивната материалноправна легитимация на РБ, а само на НС. Излага също доводи за очевидна неправилност на въззивното решение, защото същото не съдържало собствени правни изводи на въззивния съд, а препратки към други съдебни актове, които не били относими за спора, както и поради пълната липса на яснота какъв иск е разгледан и уважен. Освен това повдига /с твърдения за наличие на всички допълнителните предпоставки по т.1, т.2 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК/ правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: когато е обявен за противоконституционен закон, с който за частноправни субекти е въведено задължение за плащане на държавни такси, отпада ли публичноправния характер на полученото от държавата въз основа на този закон до момента на влизане в сила на решението на Конституционния съд /КС/ и допустимо ли е да се търси връщане на полученото по общия исков ред; при иск за вреди, причинени от законодателна дейност на НС, може ли то да бъде представлявано от министъра на финансите като представител на държавата и явява ли се държавата надлежен ответник по такъв иск; може ли по такъв иск НС да отговоря пряко за причинените вреди и то или държавата РБ се явява надлежен ответник по иск за обезщетяване на вреди от законодателна дейност; може ли такъв иск да бъде предявен по избор на ищеца срещу който и да е от двата субекта /НС и РБ/ или да бъде уважен срещу някой от тях по избор на съда; явява ли се държавата възложител на работата на народните представители и може ли да отговаря за причинените от приемането на противоконституционен закон вреди; представлява ли противоправно поведение, за което отговаря държавата, приемането на закон, обявен впоследствие за противоконституционен; представляват ли парите, събрани като държавна такса въз основа на такъв закон преди влизане в сила на решението на КС за обявяване на противоконституционността му, имуществена вреда за платеца; противоправно поведение ли е бездействието на НС да приеме на основание чл.22 ал.4 ЗКС закон за обезщетяване на засегнатите от противоконституционен закон лица и кога настъпва имуществена вреда от това бездействие; законодателната дейност на НС включва ли се в обхвата на актовете и действията по чл.7 КРБ, за които държавата носи отговорност; имат ли правораздавателните органи правото да предприемат действия по чл.22 ал.4 ЗКС; бездействието на компетентния по чл.22 ал.4 ЗКС орган всякога ли е вредоносно, достатъчно ли е формалното му извършване и могат ли съдилищата да преценяват какво е било дължимото по посочената разпоредба поведение; ако обявеният за противоконституционен закон е в съответствие с правото на Европейския съюз, съставлява ли противоправно поведение приемането му и в тази хипотеза не е ли пречка приматът на това право пред националния правопорядък за възникване на отговорност на държавата за обезщетяване на причинените вреди. Ответната по жалбата страна „Грийн енерджи 2010“ ЕООД я оспорва като поддържа, че няма съмнения по допустимостта на обжалваното решение. То било постановено въз основа на надлежно изложените в исковата му молба твърдения и съдържало произнасяне по иск за обезщетяване на вреди, а не за връщане на недължимо платени такси. Не можело да има съмнения и за очевидна неправилност на решението, такава не можело да се установи единствено при прочита му, без извършване на допълнителна проверка на действията на въззивния съд. По поставените правни въпроси взема становище, че са разрешени в съответствие с установената задължителна практика на КС и ВКС. Евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение. Ответникът НС не взема становище по жалбата. Съдът намира, че жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения осъдителен иск за обезщетяване на имуществени вреди, въззивният съд приел, че на 12.06.2012 г. било разрешено ползването на строеж „Фотоволтаична електрическа централа“ и „Кабелна линия”, с възложител „Грийн енерджи 2010“ ЕООД. Това дружество сключило на 03.07.2012 г. договор за изкупуване на електрическата енергия с „ЧЕЗ Електро България“ АД. В периода януари - август 2014 г. „Грийн енерджи 2010“ ЕООД издало на „ЧЕЗ Електро България“ АД фактури за произведена електроенергия на обща стойност 254 416,13 лв, от които задължения погасени били 217 978,46 лв. Разликата от 36 437,67 лв „ЧЕЗ Електро България“ АД удържало като такси в размер 20% на основание чл.35а ал.2 ЗЕВИ и ги превело по сметка Комисията за енергийно и водно регулиране. Постъпилите в Комисията средства били прехвърлени към централния бюджет. При тези фактически констатации съдът извел от правна страна, че исковата претенция се основава на твърдението, че задължението на ответника да обезщети ищеца произтича от незаконосъобразните действия на НС, изразяващи се в приемането на новелата на чл. 35а от ЗЕВИ (обн. ДВ, бр. 109 от 20.12.2013 г., в сила от 01.01.2014 г.), с която било установено събирането на такса от 20% и последващото бездействие на същия орган да уреди възникналите правни последици от обявяването на въпросната разпоредба за противоконституционна с решение № 13/ 31.07.2014 г. по к.д. № 1/ 2014 г. на КС (обн. ДВ бр.65 от 06.08.2014 г., влязло в сила на 10.08.2014 г.). Съдът намерил за несъстоятелно твърдението на ответника за процесуална недопустимост на иска поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища. Посочил, че когато отговорността на държавата се претендира поради причинени вреди от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица, ако тя не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, се реализира по иск с правно основание чл.7 КРБ вр. чл.49 и чл.45 ЗЗД и че този иск е допустим. Съдът отхвърлил и възражението, че в обхвата на актовете, за които държавата носи отговорност, не попадат актовете на законодателна дейност на НС. Посочил, че гражданският съд не може да не зачете действието на решение на КС, с което е обявена противоконституционността на закон. Отхвърлени били и възраженията, че държавата не разполага с процесуална и материална легитимация да отговаря по иск, основан на твърдения за причиняване на вреди от противоконституционен закон, защото съгласно чл.7 КРБ държавата отговаряла за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, включително НС. Съдът посочил, че за периода от влизането в сила на изменението на ЗЕВИ от 01.01.2014 г. до обявяването му за противоконституционен в тази част - 10.08.2014 г. -разпоредбите му били действащи и обвързвали своите адресати. Разместването на имуществени блага станало на валидно правно основание и не се касаело за недължимо платени суми. За ищеца оставала открита единствено възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. НС не било направило необходимото в изпълнение на задължението му по чл.22 ал.4 ЗКС за отстраняване на последиците от прилагането на противоконституционния закон, затова исковата претенция била основателна. Не съществува вероятност така постановеното въззивно решение да е недопустимо. Произнасянето е въз основа на ясно заявените в исковата молба правопораждащи твърдения на ищеца. Съдът не се е произнесъл по спор за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания, които спорове не са подведомствени на гражданските съдилища. Той е разгледал деликтен иск, произнасянето по който е в компетентността на общите съдилища. Съдът също така не е упражнил контрол върху дейността на НС, а се е произнесъл за гражданските последици от акта на легитимния да упражнява такъв контрол орган – КС. Що се касае до твърдението на касатора, че законодателната властническа дейност не можело да бъде деликт, то няма отношение към валидността и допустимостта на решението, а само към неговата правилност, която в производството по чл.288 ГПК не подлежи на контрол. С оглед мотивите на въззивния съд, не обуславят решението му поставените от ответника като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси, свързани с публичноправния характер на полученото от държавата въз основа на обявения за противоконституционен закон. Съдът не е сезиран с иск за връщане на недължимо платени публични задължения и не се е произнасял по такъв иск. С решението е уважен иск за обезщетяване на имуществени вреди. Необуславящ е и въпросът при иск за вреди, причинени от законодателна дейност на НС, може ли то да бъде представлявано от министъра на финансите като представител на държавата. Съдът не е посочил, че министъра на финансите представлява НС, той е уважил иска срещу държавата, чиито представител този министър е съгласно чл.31 ал.1 ГПК. Неотносим е и въпросът ако обявеният за противоконституционен закон е в съответствие с правото на Европейския съюз, съставлява ли противоправно поведение приемането му и в тази хипотеза не е ли пречка приматът на това право пред националния правопорядък за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на причинените вреди. По такъв въпрос произнасяне в обжалваното решение няма, защото той не е бил надлежно повдигнат пред въззивния съд. Ограниченият в дейността си от разпоредбата на чл.269 ГПК въззивен съд не може, вън от задължението си да приложи императивна материалноправна разпоредба и да следи за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, да разглежда въпроси, с които страните не са го сезирали. Поставянето на такива въпроси за първи път в касационното производство е недопустимо. Останалите повдигнати от касатора въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на СЕС, КС и ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се промени или осъвремени съществуваща такава. Тези предпоставки в случая не са налице, защото по разрешаването на поставените от касатора обуславящи въпроси има установена практика, която е съобразена при постановяване на обжалваното решение (вж решение № 72/ 21.04.2020 г. по гр.д. № 2377/ 2019 г., ІV г.о., решение № 71/ 06.04.2020 г. по гр.д. № 3804/ 2019 г., ІV г.о. и др.). По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на КС, с които той се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите. Влезлите в сила решения на КС се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на всички и всеки друг съд е длъжен служебно да я зачита. Той не може да не зачете и действието на решение на КС, с което е обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на КС е породило действие. Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез система от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на държавата за същите вреди. Отговорността на държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - държавата. Недопустимо е обаче предявяването на иск за обезщетение против държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име. НС е държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими. Народните представители са лица от състава на НС като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те могат да причинят вреди с действията си, както всички останали държавни органи. Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да освободи от тази отговорност свои служители, но не може да освободи от отговорност себе си. Съгласно чл.7 КРБ държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на НС, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. Отговорност на НС е приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно основния закон РБ е правова държава, която се управлява на първо място според КРБ и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е противоправно деяние, чието приложение неизбежно причинява вреди на правните субекти. Прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ. Разпоредбата на чл.22 ал.4 ЗКС не установява възможност за НС да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това. Бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на КРБ. Доколкото загубеното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от загубата му; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Обжалваното решение е съобразено с посочената практика, поради което по поставените обуславящи въпроси няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол. Такова основание няма и по твърденията за очевидната му неправилност. Доводите на касатора за наличие на такава се основават на виждането му, че решението не съдържало собствени правни изводи на въззивния съд, а препратки към други съдебни актове и поради пълната липса на яснота какъв иск е разгледан и уважен. Това са доводи за лошо мотивиране на решението, т.е. за процесуални нарушения, а не такива за очевидната му неправилност. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и