Определение № 130 от 02.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3334/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Щ. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІ-202 от 02.06.2021 г. по гр.д.№ 1844/ 2020 г., с което /в обжалваната пред въззивния съд част/ частично е отменено и частично е потвърдено решение на Бургаски районен съд от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 3424/ 2019 г. и като краен резултат са отхвърлени предявените от жалбоподателката против Ж. Н. Д. претенции за заплащане на сумите 5 209,87 лева – обезщетение за ползване на имот без правно основание за това, 493 лева - стойност на необходими ремонтни дейности за привеждане на имота в състояние, в което е бил предаден, 49 лева - неплатена стойност на ел. енергия и 150 лева - неплатена стойност на консумирана вода и е отхвърлен предявения от Ж. Н. Д. против Д. Д. Щ. иск за заплащане на сумата 489 лева - стойността на извършени подобрения в недвижим имот, представляващ гараж с площ от 21,50 кв.м., находящ се в [населено място], [улица] Касационна жалба срещу въззивното решение е подала само Д. Щ. с изричното уточнение, че обжалва акта само в частта, в която са отхвърлени претенциите й за 5 209,87 лева – обезщетение за ползване на имота без правно основание и 493 лева - стойността на необходими ремонтни дейности за привеждане на имота в състояние, в което е бил предаден на ответника. В останалата част въззивното решение е влязло в сила. Жалбата е недопустима в частта, в която решението се обжалва по отхвърлената претенция за сумата 493 лева. При завеждане на делото този иск е бил предявен за сумата 2 514 лв и това е размерът на неговата цена. Съгласно чл.280 ал.3 т.1 ГПК въззивните решения по граждански дела, постановени по искове с цена под 5 000 лв, не подлежат на касационно обжалване. Затова в тази част жалбата следва да бъде оставена без разглеждане по същество. В останалата част жалбата е допустима. Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателката поддържа очевидната му неправилност, без да излага конкретни съображения в какво тя се състои. Освен това поставя следните /уточнени и синтезирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ въпроси: има ли основание да ползва недвижим имот купувачът на този имот по предварителен договор, ако според уговорките в договора владението не му е предадено от продавача; следва ли от разпоредбата на чл.70 ал.3 ЗС, че самото подписване на предварителен договор за продажба на недвижим имот означава предаване на владението върху имота на купувача, или е необходимо да се анализират конкретните отношения между страните; какво точно означава предаване на владение чрез предварителен договор и подписването на договора създава ли необорима презумпция за предаването на вещта – предмет на договора. Жалбоподателката поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС или че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната по касация страна Ж. Д. оспорва жалбата с доводи, че касаторът не е формулирал надлежни правни въпроси, а е изложил оплаквания по правилността на решението. То било съобразено с установената съдебна практика и не било очевидно неправилно. Поради това моли обжалването да не бъде допуснато, а евентуално излага и доводи за правилност на обжалваното решение. Съдът приема за неоснователен доводът на ответната по жалбата страна за липса на надлежно формулирани правни въпроси в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Жалбоподателката е посочила в изложението си кои правни разрешения на въззивния съд оспорва и какви според нея са правилните разрешения. С това въпросите, за които се поддържа да са разрешени при условията на чл.280 ал.1 ГПК, са поставени, а тяхното прецизиране е в правомощията на касационната инстанция, съгласно цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС. В частта, в която жалбата е допустима, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск за обезщетение за ползване на чужд недвижим имот без основание до размер 5 209,87 лв, въззивният съд приел, че с предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 14.07.2016 г. Д. Щ. се задължила да продаде на Ж. Д. гараж, находящ се в [населено място], [улица], състоящ се от 21,50 кв.м. при цена от 10 500 евро. При подписване на договора купувачът платил 1 000 евро задатък и се задължил останалата част да бъде изплатена на продавача преди нотариалното прехвърляне на имота и не по-късно от тридесет дни след сключването на предварителния договор. Ключовете от имота били предадени от продавача на купувача в деня на подписване на договора и последният се установил в него и го използвал за жилищни нужди. Договорът бил развален считано от 01.01.2018 г. поради неизпълнение на задълженията на купувача да плати цената, а на 04.10.2018 г. имотът бил предаден от купувача на трето лице. С нотариална покана от 11.02.2019 г., връчена на адресата на 12.02.2019 г., Д. Щ. поискала от Ж. Д. да заплати обезщетение за ползване на имота в размер на 250 лв месечно за период от 28 месеца. Средната пазарна наемна стойност за ползване на имота за този период възлизала на 2 933 лева, ако се е ползвал за гараж, а ако се е ползвал като имот с жилищно предназначение или магазин, тази стойност била 5 124 лева. При тези фактически установявания съдът посочил, че владелецът, който е получил владението въз основа на валидно сключен предварителен договор, не дължи на собственика обезщетение за ползване на имота за времето от предаване на владението до разваляне на предварителния договор. Като последица от развалянето на договора всяка от страните трябвало да върне на другата страна направените от нея престации – купувачът дължал да предаде на собственика владението на имота, а последният – да му върне платената цена. Владението, основано на предварителен договор, било по дефиниция недобросъвестно, но законът признавал на владелеца по предварителен договор някои от правата на добросъвестния владелец, включително да ползва вещта и да получава добивите от нея. Ако предварителният договор бил развален, правото на владелеца – купувач да ползва имота без да дължи обезщетение на собственика се прекратявало от момента на разваляне на договора. До развалянето или до предявяване на иск за връщане на вещта владелецът – купувач ползвал имота на валидно основание, поради което за времето от предаване на владението до разваляне на договора ползването не било без основание и той не дължал обезщетение. Сключеният предварителен договор от 14.07.2016 г. бил развален, считано от 01.01.2018 г., до този момент Ж. Д. го е ползвал с основание и не дължал обезщетение за ползването на имота. При тези мотиви на инстанцията по същество, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са необуславящи. Всички те не кореспондират на фактическите установявания на въззивния съд, който е установил от доказателствата по делото, че купувачът по предварителния договор е бил въведен от продавача във владение на имота още към момента на сключването на договора. Това му установяване се базира както на свидетелските показания, така и на писмените доказателства. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Контролират се само правните му разрешения при установените от него факти. Правни разрешения, според които подписването на договора презумира предаване на владението или че предаване на владението следва от самия факт на подписването на предварителен договор, без да се анализират конкретните отношения между страните, въззивният съд не е давал. Затова поставените в тази връзка въпроси не обуславят обжалвания акт и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Обжалването не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност. Съгласно установената практика такава е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателката извежда очевидната неправилност със същите доводи, с които обосновава неправилните разрешения на съда по поставените от нея въпроси. След като тези въпроси са необуславящи, обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно неправилен“. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че по жалбата /в допустимата й част/ не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и