Определение № 653 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 228/2024 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.2908/21.11.23 по ч.г.д.№.3065/23 на АС София, Іс., са потвърдени определение от 26.09.23 по г.д.№.2306/21 на СГС, І-26с., с което КПКОНПИ е осъдена да плати в полза на бюджета на съда 167 404,60лв. ДТ, и определение от 29.09.23 по г.д.№.2306/21 на ГС, І-26с., с което по реда на чл.248 ГПК е допълнено определение от 7.09.23, с което КПКОНПИ е осъдена да плати на ответниците И. Д. Н. и „ИН 12“ООД 73 426лв. разноски на основание чл.78 ал.4 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба от КПКОНПИ, в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Ответните страни И. Д. Н. и „ИН 12“ООД оспорват жалбата. Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че по аргумент от чл.157 ал.2 ЗПКОНПИ ответниците дължат заплащане на държавна такса, която се дължи и при десезиране на съда по реда на чл.233 ГПК. Горепосочената разпоредба е идентична с чл.78 ал.2 ЗОПДНПИ /отм./ и предвижда, че с решението си съдът присъжда държавна такса и разноски в зависимост от изхода на делото; специалният закон не съдържа норми, обосноваващи освобождаване на някоя от страните по това производство от заплащане на държавни такси. Доводът на частния жалбоподател, че Комисията е освободена от заплащане на държавна такса по силата на чл.84 т.1 ГПК, е намерен за неоснователен -изложени са мотиви, че КОПКОНПИ е публично държавно учреждение, но вземането, предмет на делото по исковете на ЗПКОНПИ, е частноправно; разпоредбата на чл.157 ЗПКОНПИ е идентична с тази на чл.78 ЗОПДНПИ /отм./ и разрешението не може да бъде различно; за разлика от ЗОПДИППД/отм./, следващите два закона – ЗОПДНПИ/отм./ и ЗПКОНПИ, предвиждат, че държавна такса се дължи и от Комисията /опр.№.13/12.01.21 по ч.г.д.№.3107/20, IVГО; опр.№.2366/3.08.23 по ч.г.д.№.4777/22, III ГО, и др./; от нормата на чл.154 ал.3 ЗПКОНПИ следва, че при завеждане на иска държавната такса не се внася, а не че такава такса не се дължи от ищеца, нито че съдът е освободен от задължението да я събере в полза на бюджета на съдебната власт в случай, че искът е неоснователен или е извършен отказ от него; касае се за изключение от общото правило, че държавната такса се внася предварително. Намерено е и, че възражението относно прекомерност на платения адвокатски хонорар е неоснователно. Минималният размер към 2020г. /когато е сключен договорът за правна помощ/ на адвокатското възнаграждение за исковото производство при тази цена на иска по чл.7 ал.2 т.6 от Наредбата в приложимата редакция е 21 530лв. плюс 1 % за горницата над 1 000 000лв. или 51381.65лв без ДДС; за обезпечителното производство минималният адвокатски хонорар по Наредбата в редакцията й към 2020г. е 32455.82лв. без ДДС; при това положение претендираният и платен от ответниците адвокатски хонорар не е прекомерен по размер, а е по-нисък от минималния. В разглеждания случай липсва и поведение от страна на ответниците, което да представлява злоупотреба с права или което да може да бъде определено като недобросъвестно; поради това и не е налице основание да бъде отказано присъждането на съдебни разноски в тяхна полза съгласно чл.78 ал.4 ГПК. Твърденията на Комисията, че ответниците, поради непредставяне на съответни документи, са дали повод за предявяване на исковете срещу тях, са намерени за недоказани - изтъкнатата от самата Комисия причина за отказа от исковете е, че от събраните по делото доказателствата не се установява несъответствие в доходите на проверяваното лице; същевременно отговорността за разноски е безвиновна - поради което и съдът няма задължение да събира доказателства относно добросъвестността на страната, претендираща разноски, респективно за недобросъвестността на другата страна, произнасяйки се за дължимите съдебни разноски в исковото производство; самите писмените доказателства за платения хонорар са представени по делото пред СГС в с.з. на 13.12.22, т. е. преди ищецът да е депозирал молба за отказ от исковете и преди да бъде постановено Тълкувателно решение №.4/21 от 18.05.23г. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпроса “Следва ли КПКОНПИ в качеството си на специализиран държавен орган, субституент на държавата, действаща в защита на чуждо /на държавата/ материално право, да заплаща държавна такса в отхвърлената част на предявените искове на основание чл.74 от ЗОНПИ /отм./, респ. чл.153 ал.1 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество?“ /ТР 6/1.11.13 по тълк.д.№.6/ 12, ТР №.7/16.11.15 по тълк.д.№.7/14, ОСГК, реш.№.215/12.10.17 по г.д.№.432/17, ІV ГО, опр.№.328/26.06.12 по г.д.№.318/12, І ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Съгласно цитираната практика отмененият ЗОПДИППД не съдържа специални разпоредби за държавните такси, дължими за производството по предявени от Комисията искания пред окръжните съдилища; същевременно, предвид разпоредбите на чл.12-чл.13 от Закона, същата е създадена като орган на държавно управление със специализирани функции, като крайната цел на дейността й е постъпването в патримониума на държавата на имущество, което (пряко или косвено) е придобито от престъпна дейност; съгласно Тълкувателно решение №.7/16.11.15 по тълк.д.№.7/14, ОСГК, ВКС, не се дължи държавна такса в случаите, когато държавен орган сезира съда или отговаря пред съд като представител на държавата в изпълнение на възложена със закон компетентност, защото макар органът да е инициирал производството по гражданското дело, не негов е интересът и ползата от правораздавателната дейност; такса не се дължи не само от субституента, но и от титуляра на притезанието, защото правото, за реализирането на което се образува производството по чл.28 ЗОПДИППД (отм.), е публично държавно вземане (чл.162 ал.2 т.5 ДОПК), за чието установяване и защита съдилищата не събират държавна такса (чл.84 т.1 ГПК); при тези обстоятелства Комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по нейно искане с основание чл.28 ЗОПДИППД (отм.), пред всички инстанции. Така цитираната практика има предвид производства по ЗОПДИППД (отм.) и е неотносима към изведения въпрос – който касае производства по сега действащия конфискационен закон /Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество - с променено понастоящем заглавие на Закон за отнемане на незаконно придобитото имущество (загл. изм. ДВ, бр.84/23, в сила от 6.10.23)/. Съгласно установената практика на ВКС /опр.№.13 от 12.01.21 по ч.г.д.№.3107/20, IV ГО, реш.№.54/13.05.19 по г.д.№.4866/16, IV ГО, реш.№.147/16.09.19 по г.д.№.1998/18, IV ГО, реш.№.191/15.02.21 по г.д.№.4768/19, IV ГО, и др./ на основание чл.157 ал.2 ЗПКОНПИ /идентичен на чл.78 ал.2 ЗОПДНПИ /отм.,// при отхвърляне на исковете на Комисията се присъжда дължимата държавна такса по делото; от нормата на чл.154 ал.3 ЗПКОНПИ следва, че при завеждане на иска държавната такса не се внася, а не че такава такса не се дължи от ищеца, нито че съдът е освободен от задължението да я събере в полза на бюджета на съдебната власт в случай, че искът е неоснователен; касае се за изключение от общото правило, че държавната такса се внася предварително. Въззивният съд, отчитайки обстоятелството, че първоинстанционното производство е образувано на 19.02.21 – при действието на последния конфискационен закон, действащ и понастоящем - Закон за отнемане на незаконно придобитото имущество /обн. ДВ бр.7/19.01.18, загл. изм.ДВ бр.84/23, в сила от 6.10.23/, е съобразил именно цитираната по-горе практика и изричната разпоредба на чл.157 ал.2 на Закона. Предвид изложеното не е налице твърдяното процедиране в отклонение от практиката на ВКС и съответно соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. При тези обстоятелства и като съобразява, че обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране /задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма; касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба- противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и би било възможно жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът - т.1 ТР 1/09, ОСГТК/, настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,