Определение № 2063 от 22.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2542/2022 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца В. Д. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД оспорва жалбата. Съищецът „Обединена българска банка“ АД изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалба на ищеца, въззивният съд, след като е преквалифицирал предявените искове по чл. 134 ЗЗД вр. чл. 199 а КЗ (отм.) и по чл. 86 ЗЗД, е отменил първоинстанционното решение в частта, с която същите искове са отхвърлени при квалификация по чл. 79, ал. 1 и по чл. 86 ЗЗД, и е отхвърлил исковете като неоснователни. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предявеният главен иск е за заплащане на застрахователно обезщетение от застраховател в полза на банка-кредитор на наследодателя на ищеца въз основа на твърдения, че във връзка с договор за банков кредит от 11.08.2008 г., сключен с „ОББ“ АД наследодателят се съгласил с предложение на банката и сключил два договора за застраховка, едната от които „Живот“, чрез включване към групова застраховка, по която се дължи заплащане на претендираното застрахователно обезщетение с оглед настъпилото застрахователно събитие. Крайния извод за неоснователност на исковете съдът е основал върху приетата за установена липса на бездействие на банката по смисъла на чл. 134 ал. 1 ЗЗД с оглед формирания извод за недоказаност наследодателят на ищеца да е сключил в полза на банката процесната застраховка. Изложил е съображения, че не се твърди и установява наследодателят на ищеца да е сключил индивидуален договор за застраховка, а че е бил включен с негово съгласие в групов договор за застраховка, сключен между съищеца и ответника. Приел е за установено, че такава застраховка е била сключена през 2008 г. по полица 2006 между съищеца „ОББ“ АД и застрахователното дружество „ОББ- Ей Ай Джи Лайф“ ЗД, чийто правоприемник е ответникът, върху живота и здравето на трети лица-кредитополучатели. Съгласно Общите условия на застрахователния договор при договори за кредит над 150 000 лв. кредитополучателят може да бъде включен към груповата застраховка въз основа на съгласие на застрахователя. Приел е по-нататък, че такова включване на наследодателя в застраховката не е налице предвид липсата на съгласие на застрахователя, доколкото не е установено да са били издадени сертификат, застрахователно удостоверение или свидетелство, удостоверяващи включването на кредитополучателя в груповата застраховка и условията, при които е включен, като няма и данни такива документи да са били съставени, но изгубени или изчезнали не по вина на страната. Подчертал е и липсата на доказателства за заплащане на застрахователна премия, като е съобразил и заключенията на назначените счетоводни експертизи, че по договора за кредит наследодателят на ищеца не е заплащал застрахователни премии по договор за застраховка „Живот“ по полица 2006, нито такава застрахователна премия да е била включена в погасителните вноски по договора за кредит. Обсъдил е и представеното удостоверение от 23.10.2012 г., като е приел, че същото е неотносимо към спора като свързано с друг договор за застраховка „Живот“ по различна полица. Относно представеното удостоверение № 158, издадено от служител на „ОББ“ АД е посочил, че същото е успешно оспорено от съищеца „ОББ“ АД и застрахователя- ответник, като е установено, че вписаните в него факти са грешни относно имената на застрахованите лица, доколкото от застрахователно удостоверение № 231015 се установява друго застраховано лице. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулирани са въпроси, за които се поддържа, че са били решени от въззивната инстанция в противоречие с практика на ВКС, а евентуално са от значение за правилното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: 1) ползва ли се с доказателствена сила изхождащ от банката, застрахован по договор за групова полица „Живот“, частен свидетелстващ документ (удостоверение № 158), удостоверяващ факта и твърденията на ищеца, че към датата на смъртта на наследодателя последният е бил включен в застраховката; 2) следва ли да се приеме, че е оборена доказателствената сила на удостоверението, когато в него е допусната техническа грешка, като е посочено друго застрахователно дружество и как следва да се цени тази техническа грешка при наличието на други представени от ответника-застраховател доказателства относно трето за настоящото производство лице; 3) следва ли да се приеме, че е преодоляно изискването за форма на застрахователния договор на база съдържащите се по делото писмени доказателства, сочещи недвусмислено на извода, че независимо от неточното попълване на данните в застрахователното удостоверение, застрахователят не е успял да оспори действителността на изявлението на това лице; 4) ползва ли се с доказателствена сила изходящ от банката-застрахован частен документ (дадената от наследодателя декларация-съгласие за включване в процесната застраховка), чиято доказателствена сила не е оборена и оспорвана в хода на процеса от нито една страна; 5) представляват ли приетите и неоспорени документи по делото, в това число застрахователно удостоверение, издадено съгласно чл. 184, ал. 1 КЗ, но от банката-застрахован, достатъчно основание да се приеме, че е налице валиден застрахователен договор по застраховка „Живот“, за да се ангажира отговорността на застрахователя; 6) представлява ли извънсъдебно признание на ответника-застраховател за наличието на действащо към датата на смъртта на кредитополучателя застрахователно правоотношение между страните изпратеното до наследниците на починалия кредитополучател уведомление от застрахователя за това, че е било налично застрахователно покритие по процесния договор за кредит, но същото е било прекратено поради неплащане на премиите в срок; 7) задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба, както и на изложените в писмената защита доводи за допуснати в този смисъл процесуални нарушения и манипулиране на съдържащите се в делото писмени доказателства от страна на ответника-застраховател; 8) съставлява ли процесуално нарушение неправилното установяване и обсъждане на доводите на страна в процеса, неправилен анализ на доказателствата по делото и игнориране твърденията за манипулация на съдържащите се по делото официални документи от страна на ответника-застраховател. Поставените въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Първите шест въпроса не отговарят на установеното в чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснено с т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК общо изискване да са от правно естество. Същите са фактически, отразявайки несъгласието на жалбоподателя с извършения от въззивния съд анализ на доказателствата и с направените въз основа на тях изводи по фактите от значение за спора. От тази гледна точка въпросите са от значение за правилността на въззивното решение, чиято проверка обаче може да бъде предмет на касационното производство едва във фазата на разглеждане на допуснатата касационна жалба, но не може да обоснове допускането ѝ до разглеждане по реда на чл. 288 ГПК. Седмият и осмият въпроси, макар и правни, също не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на касационното обжалване с оглед изискването да са конкретни и обусловили правните изводи на въззивния съд (т. 1 от ТР 1/2009 г.). С дадената формулировка същите са значими за всяко исково производство, поради което, за да послужат като основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, същите следва да са конкретизирани от жалбоподателя с обосноваване на значимостта и относимостта им към конкретни правни изводи на въззивния съд по конкретното дело чрез посочване на конкретните доказателства и доводи, респ. връзките между тях, останали несъобразени от съда. В настоящия случай такава конкретизация не е направена. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на тази разпоредба е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе. В разглеждания случай това не е сторено, доколкото пространно развитите в касационната жалба и изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК доводи се свеждат до оспорване на правилността на фактическите изводи на въззивния съд с обосноваване на различаващи се изводи по фактите в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя правна теза. Това обосноваване обаче се основава не на изложените в обжалваното решение мотиви съобразно посоченото съдържание на понятието „очевидна неправилност“, а на собствения анализ на жалбоподателя на събраните по делото и цитирани в жалбата и изложението доказателства, което изключва очевидния характер на твърдяната неправилност, съответно и допускането на касационно обжалване на това основание. Формулираните в изложението допълнителни въпроси също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въпросите 1) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе служебно по нищожността на правната сделка или на отделни клаузи, включително когато възражението за това е направено с писмената защита; 2) неравноправни ли са клаузите по договор за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и на таксата за управление; 3) прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП и 4) какво трябва да е съдържанието на такива клаузи и как трябва те да се тълкуват от съда съобразно чл. 147, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП са очевидно неотносими не само към изложените от въззивния съд правни съображения, но и изобщо към предмета на разглеждания спор за вземане, основано на застрахователен договор, сключен между банка и застраховател. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 9609,32 лв. С тези мотиви съдът