Определение № 1979 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 870/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 257 от 14.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 411/2023 г. по описа на Окръжен съд – Враца е потвърдено решение № 260443 от 29.09.2021 г., постановено по гр. д. № 1308/2021 г. по описа на Районен съд – Враца, в обжалваната част, с която „Т.“ О. и Министерство на отбраната са осъдени солидарно да заплатят на Г. Р. М. сумата 12 406 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди от паднала на 15.05.2020 г. покривна метална конструкция на сградата на Военно окръжие – Враца върху собствения на ищеца лек автомобил „Х.“, модел А., с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от предявяването на иска – 25.03.2021 г. до окончателното й изплащане, при корекция на правната квалификация на иска, а именно – чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Срещу въззивното решение са подадени касационни жалби от ответниците по делото „Т.“ О. и Министерство на отбраната. В касационната жалба на „Т.“ О., подадена чрез адв. В. Д., се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно, като искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът не поставя конкретен правен въпрос. Твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът Г. Р. М. в писмен отговор, подаден чрез адв. М. Г., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. В касационната жалба на Министерство на отбраната, чрез юрк. Г. Т., се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Длъжна ли е въззивната инстанция да извърши пълна и всестранна преценка на всички събрани по делото доказателства в това число и дадените пред първоинстанционния съд и следва ли съдът да се произнесе по всички наведени от въззивника възражения?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III г.о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на II г.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III г.о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на II г.о., решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на IV г.о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на II т.о., решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., определение № 2397 от 07.08.2023 г. по гр. д. № 69/2023 г. на I г.о.; 2/ „Допустимо ли е вещото лице, в случай че не разполага с необходимата квалификация по въпрос от експертизата, да привлича друго лице, което не е назначено от съда и което не е и в списъка на вещите лица, като приобщи неговото становище към експертизата?“; 3/ „Така изготвената експертиза /в нейната цялост – дадените от вещото лице отговори и приложеното становище от лице, което не е назначено от съда/ годно доказателствено средство ли е и може ли да бъде приета от съда по делото или на основание чл. 198 ГПК вещото лице следва да бъде освободено, респективно на основание чл. 195, ал. 2 ГПК да се назначи още едно вещо лице?“ – по поставените втори и трети въпрос се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът Г. Р. М. в писмен отговор, подаден чрез адв. М. Г., взема становище за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е посочил на първо място, че делото е образувано след като с решение № 50048 от 31.08.2013 г. по гр. д. № 2897/ 2022 г. по описа на ВКС, II г.о., е обезсилено решение № 109 от 11.05.2022 г. по в. гр. д. № 65/2022 г. на Окръжен съд – Враца в частта му, с която предявеният от Г. Р. М. иск по чл. 49 ЗЗД е разгледан против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, като е прекратено производството по този иск и е отменено решение № 109 от 11.05.2022 г. по в. гр. д. № 65/2022 г. на Окръжен съд – Враца в останалата му част, с която са разгледани исковете на Г. Р. М. за солидарното осъждане на Министерство на отбраната и „Т.“ О., да му заплатят сумата 12 406 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от паднала на 15.05.2020 г. покривна метална конструкция на сградата на Военно окръжие - [населено място] върху собствения на ищеца лек автомобил „Х.“, модел „А.“ с peг. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от предявяването на иска - 25.03.2021 г. до окончателното й изплащане, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд в тази му част. По делото е безспорно установено, че ищецът е претърпял имуществени вреди, причинени от паднала на 15.05.2020 год. покривна метална конструкция на сградата на Военно окръжие – [населено място] върху собствения му лек автомобил „Х.“, модел „А.“ с рег. [рег.номер на МПС]. Поземленият имот и сградата са актувани като публична държавна собственост с А. № 1088 от 22.08.2008 год. Не е спорно между страните, че правата за управление са предоставени на Министерство на отбраната със заповед № 1220 от 20.07.1984 год. на ОНС [населено място]. Като собственик на самостоятелен обект в сградата се легитимира и ответното „Т.“ О., по силата на представения нотариален акт за покупко-продажба № 101 от 08.07.2004 год. Решаващият състав е счел за установено от фактическа страна и това, че съгласно протокол - опис от 15.04.1993 г., покривът на сградата е дървена покривна конструкция, покрита с гофрирана ламарина; че видно от приетото като доказателство писмо изх. № ДК-05-276-00-271/18.06.2020 г. на началника на РДНСК – Враца, не е установено наличието на образувана преписка относно металната покривна конструкция на сградата и не са открити данни за наличие на издавани строителни книжа за метална покривна конструкция на сградата; че безспорно между страните, на 14.05.2020 г. в 21. 00 ч. ищецът паркирал собствения си лек автомобил пред сградата на Военно окръжие – Враца, където били паркирани и други автомобили, като видно от протоколите за оглед и фотоалбумите към него от досъдебното производство, не се установява дворът да е бил ограден, а същият е бил асфалтиран и достъпен за автомобили; че по делото не е установено да има поставен от компетентните органи към момента на настъпването на инцидента знак, забраняващ паркирането на автомобили в двора. Относно състоянието на покрива на сградата, второинстанционният съд е посочил, че по досъдебното производство са събрани доказателства, че от 2015 г. са подавани искания да се извърши ремонт на покрива. Констатирал е, че от приетото като доказателство по делото писмо рег. № 25-10266/26.07.2019 г. на началника на Централно военно окръжие се установява заявено намерение за извършване на такъв ограничен ремонт, но по делото няма събрани доказателства да е извършен такъв. Съобразил е и ангажираните по делото доказателства относно хидрометеорологичната обстановка в района на [населено място] по време на инцидента – справки от Национален институт по метеорология и хидрология за наличието на много силен, бурен вятър в града, като е кредитирал и свидетелските показания за обстоятелства, касаещи силата на вятъра в процесната нощ, както и причинените от бурята щети. Въззивният състав е кредитирал като обективни и добросъвестно дадени заключенията на основната и допълнителна съдебно-технически експертизи. От същите е установил, че от 07.2002 г. до средата на 2019 година няма промяна във вида и конструкцията на покривното покритие с изключение на локално подменени ламаринени плоскости; че при огледа на елементите от ламариненото покритие и снимковия материал от събитието на 15.05.2020 г., вещото лице не е констатирало следи от изолационни или метални шайби към закрепващите винтове; че проникването на влага и впоследствие корозия е създало предпоставка за компрометиране на отвора за закрепване на метален профил и под напора на вятъра за откъсване на профилната ламарина; че съгласно констатацията на вещото лице, в конкретния случай не са спазени изискванията за обследване на процесната конструкция след изтичане на десет годишния проектен експлоатационен срок, като за настъпване на инцидента са допринесли именно липсата на обследване и поддръжка на металната конструкция довели до нарушаване на изискванията за безопасната й експлоатация; че металната конструкция, вкл. покритието, биха могли да издържат на поривите на вятъра, ако за конструкцията са се полагали грижи за поддръжка и е спазен проектният експлоатационен срок. Взел е предвид и обобщенията на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание на 27.11.2024 г., относно причините за отслабването на конструкцията – че самата ламарина няма специални задънващи профили, които да спрат притока на вятър; че дюбелите, които са използвани не могат да отговорят на нормативното изискване за закрепване; че болтовете от 6 мм, които са използвани не са достатъчно сигурни за закрепване на ламарината, като към тях задължително трябва да има и шайба, каквато при огледа на място не е открита; че технологично не е закрепена ламарината към стоманените профили. По отношение размера на вредите на ищеца, въззивната инстанция е съобразила заключението по допуснатата САТЕ, което е кредитирала като обективно, безпротиворечиво и добросъвестно дадено. Констатирала е, че определената от експерта действителна пазарна стойност на пострадалия автомобил към датата на събитието 15.05.2020 г. е в размер на 12 406 лева. При тази фактическа обстановка второинстанционният съд е намерил от правна страна, че отговорността по чл. 49 ЗЗД по своята правна същност има обезпечително-гаранционна функция, като тя настъпва след като натовареното лице при или по повод изпълнението на възложената му работа, причини виновно вреди на пострадалия. Подчертал е, че е необходимо кумулативното наличие на предвидените в закона предпоставки: да е осъществено деяние - действие или бездействие; деянието да е противоправно; от него да са причинени вреди, които да са в причинно-следствена връзка с противоправното деяние; деянието да е извършено виновно, като деецът е лице, на което ответникът е възложил работа, при или по повод изпълнението на която са причинени така установените вреди. Като обуславящи за изхода на делото в случая, решаващият състав е посочил въпросите относно техническото състояние на покривната конструкция на Военното окръжие в [населено място] и по конкретно дали нейното рухване е причинено единствено от възникналия бурен вятър /квалифициран като непреодолима сила/ в деня на инцидента или се дължи на лошата й поддръжка и несъответствие с изискванията на чл. 169, ал. 1 и 3 ЗУТ. Изложил е решаващи мотиви, че по делото е установено уведомяването на ответника за нуждата от ремонт, за което са събрани доказателства, но такъв не е извършен; че съгласно заключението на СТЕ, ако сградата е била адекватно поддържана, при установените по делото атмосферни условия и пориви на вятъра, покривната конструкция е нямало да се разпадне ако за конструкцията са се полагали грижи за поддръжка и е спазен проектният експлоатационен срок; че не са извършвани оглед и СМР за антикорозионна защита на металната покривна конструкция за периода 1984 г. до датата на събитието. При тези съображения е формирал извод, че причината за разрушаването на покрива е липсата на поддръжката му, като ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в повреди върху собствения му лек автомобил, които съгласно заключението на приетата по делото САТЕ възлизат на сумата 12406 лева, представляваща действителната пазарна стойност на пострадалия автомобил към датата на увреждането. Съобразил е обстоятелствата, че вредите са настъпили в резултат на падането върху автомобила на части от разрушения поради липса на адекватна поддръжка покрив на сградата; че дворът на сградата не е бил ограден и се ползвал като паркинг и от живущи в района без противопоставянето на ответниците, поради което е преценил като неоснователно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат; че като собственици на процесната сграда и съгласно чл. 195, ал. 1 ЗУТ и чл. 14, ал. 2 ЗДС, ответниците са длъжни да я поддържат в техническо състояние, отговарящо на основните изисквания по чл. 169, ал. 1 и 3 ЗУТ, а Министерството на отбраната (на което се предоставени правата за управление) – да я управлява с грижата на добър стопанин. Предвид изложеното, въззивният съд е обобщил, че с оглед доказването на всички представки за ангажиране на отговорността на собствениците на имота спряно увреденото лице, искът следва да бъде уважен до посочения от вещото лице размер. Доколкото с първоинстанционното решение искът е уважен до пълния размер на претърпените имуществени вреди, но при грешно посочване на правната квалификация, изрично е отбелязал, че решението следва да бъде потвърдено при посочване на правилната правна квалификация – чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По касационната жалба на „Т.“ О. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай касаторът изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото по съществото на спора, не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. Касаторът не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. По същество оплакванията на касатора срещу решението на въззивната инстанция по съществото на спора, засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват изложение на тезата на страната за неправилна преценка на заключението по назначената съдебно-техническа експертиза, както и доводи за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства. Следва да се посочи обаче, че визираното в жалбата (както и в приложеното към нея изложение) несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното ѝ съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на „Т.“ О.. По касационната жалба на Министерство на отбраната и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Първият, поставен въпрос от касатора в изложението, въпрос е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на посочените разпоредби, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва отново да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения, в това число по доводите на ответната страна относно усложнената метеорологична обстановка на територията на [населено място] като форсмажорно обстоятелство, което изключва вината по чл. 45 ЗЗД. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Както се посочи в мотивите по-горе, обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по наведените от касатора втори и трети въпрос в изложението. По същността си тези въпроси са привързани към оплакванията на касатора, че допуснатата съдебно-техническа експертиза не е годно доказателствено средство, поради липсата на компетентност на вещото лице, дало заключението. Така, както са формулирани, въпросите представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата, чието обсъждане е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение или определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че съгласно установеното в практиката на ВКС разрешение /решение № 50201 от 11.01.2023 г. по гр. д. № 4891/2021 г. на IV г. о., решение № 129/08.11.2017 г. по гр. д. № 60344/2016 г. на ІІІ г. о. и цитираните в него/, заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, обективността и компетентността на експерта. Може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или, че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, обсъждайки по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната експертиза, ведно с другите данни по делото. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата, дали я кредитира или не. Съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, компетентно дадено и обективно, и, когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение съгласно чл. 201 ГПК да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. Същевременно, няма спор както в теорията, така и в съдебната практика, че съгласно чл.195 ГПК, вещо лице се назначава по искане на страната или служебно, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите или други. В зависимост от предмета на изследване и областта, към която се отнасят специалните знания, съдът преценява каква експертиза да назначи и на кое вещо лице да възложи нейното изпълнение. Когато вещото лице не може да изпълни възложената му задача поради липса на квалификация, съдът го освобождава - чл.198 ГПК, а когато приеме да изпълни задачата, вещото лице носи отговорност за достоверността на констатациите в представеното заключение. В случай на несъгласие с преценката на съда относно вида на експертизата и компетентността на вещото лице страните могат да се защитят като оспорят експертното заключение съгласно чл.200, ал.3 ГПК. Съдът не е длъжен да възприеме заключението, а следва да го обсъди във връзка с всички доказателства по делото и да прецени дали констатациите на експерта дават обоснован и компетентен отговор на възложените за целите на делото задачи. Заключението на вещото лице се цени по неговата обоснованост, а не по използваните източници при формирането му.Доказателствената му стойност се преценява от съда с оглед логическата му последователност и научна аргументация.Фактът, че вещото лице е ползвало становище на консултант, не води до опорочаване на експертизата, доколкото същото е било критично анализирано и възприето в рамките на самостоятелна експертна преценка. Отговорността за заключението е на вещото лице. В конкретния случай въззивният съд е основал решаващия си извод на заключенията на изготвената по делото техническа експертиза, според която в конкретния случай не са спазени изискванията за обследване на процесната конструкция след изтичане на десет годишния проектен експлоатационен срок, като за настъпване на инцидента са допринесли именно липсата на обследване и поддръжка на металната конструкция, довели до нарушаване на изискванията за безопасната й експлоатация; че металната конструкция, вкл. покритието, биха могли да издържат на поривите на вятъра, ако за конструкцията са се полагали грижи за поддръжка и е спазен проектният експлоатационен срок. Експертизата е назначена от въззивния съд, който е преценил, че вещото лице, на което е възложено изпълнението й, притежава необходимите специални знания и професионална квалификация, за да отговори компетентно на спорните по делото въпроси. Вещото лице е приело да изпълни експертизата и под страх от наказателна отговорност е представило заключения, в които е отговорило на поставените задачи в рамките на професионалната си компетентност, като коректно е изложило и ползваните източници, сред които и становището на консултанта. Въззивният съд е анализирал заключението и не е намерил причина да не кредитира съдържащите се в него експертни констатации. Несъгласието на касатора с преценката на въззивния съд, че заключението е изготвено компетентно и дава обективен отговор на релевантния за спора въпрос, не може да бъде подведено под селективния критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Не е доказана и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като по въпроса за приложението на чл.195 и чл.198 ГПК, към който тангират оплакванията на касатора има постановена трайна практика, посочена по-горе, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Наличието в случая на съдебна практика по поставените питания, която е съобразена от въззивния състав, изключва приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Министерство на отбраната. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответника по касационните жалби своевременно заявените и надлежно удостоверени по делото такива в размер 615 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,