Определение № 2746 от 05.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2191/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 206/15.02.2023 година, подадена от М. Д. Ил., срещу решение № 3786/14.12.2022 година на Софийски градски съд, възз. ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 11 010/2021 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 147 025/28.06.2021 година, на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 56-ти състав, постановено по гр. д. № 31 430/2020 година, с което са отхвърлени предявените от М. Д. Ил.срещу УМБАЛ „Св. И. Р.“ ЕАД [населено място], явяваща се правоприемник на първоначалния ответник МБАЛББ „Света София“ ЕАД [населено място], искове с правна квалификация: чл. 74, ал. 4 от КТ за обявяване за недействителна клаузата „срок за изпитване“, обективирана в трудов договор № 932/03.12.2019 година, поради нарушение на забраната за недобросъвестност по чл. 8, ал. 1 от КТ; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и за отмяна като такова на уволнението й, извършено със заповед № 401/01.06.2020 година, издадена от изпълнителния директор на МБАЛББ „Света София“ ЕАД [населено място], на основание чл. 71, ал. 1 от КТ; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на заеманата до уволнението й длъжност-медицинска сестра в „Анестезиология и интензивно лечение в КАИЛ-ОАИЛ“ при МБАЛББ „Света София“ ЕАД [населено място]. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 4028.59 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 04.06.2020 година до 03.07.2020 година, и иск с правно основание чл. 225, ал. 2 от КТ за заплащане на сумата от 8698.07 лева представляваща обезщетение за разликата в заплатите на по-ниско платената работа за периода от 03.07.2020 година до 04.01.2021 година, заедно със законната лихва за забава върху сумите, считано от датата на предявяване на исковете-16.07.2020 година до окончателното плащане. В подадената от М. Д. Илиева касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу УМБАЛ „Св. И. Р.“ ЕАД [населено място]-правоприемник на първоначалния ответник МБАЛББ „Света София“ ЕАД [населено място], искове да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба УМБАЛ „Св. И. Р.“ ЕАД [населено място]-правоприемник на първоначалния ответник МБАЛББ „Света София“ ЕАД [населено място] е подал отговор с вх. № 34 414/10.04.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 3786/14.12.2022 година на Софийски градски съд, възз. ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 11 010/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. М. Д. Ил. е била уведомена за обжалваното решение на 19.01.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 14 206/15.02.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е приел, че не се спорело между страните по делото, а и от събраните по делото доказателства се установявало, че М. Д. Ил. била сключила с МБАЛББ „Света София“ ЕАД [населено място] трудов договор № 932/03.12.2019 година, на основание чл. 67, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 70, ал. 1 от КТ, за длъжността „медицинска сестра, анестезиология и интезивно лечение в КАИЛ-ОАИЛ“ в МБАЛББ „Света София“ ЕАД. Гр. София Уговореният в трудовия договор срок за изпитване в полза на работодателя бил шест месеца. Трябвало да се отбележи, че клауза със срок за изпитване можела да се включи в трудовия договор, когато работата изисквала да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява. Срокът за изпитване предшествал окончателното приемане на работа, като за една и съща работа договор с уговорка за изпитване можело да се сключи само веднъж и то при първоначалното приемане на работа-чл. 70, ал. 5 КТ. По изключение трудов договор с клауза за изпитване можело да се сключи и при съществуващо трудово правоотношение, но само когато по реда на чл. 119 от КТ била съществено променена трудовата функция на работника или служителя. Правилно първоинстанционния съд бил приел, че клаузата „срок за изпитване“, въведена в процесния трудов договор, била действителна. Не се спорело между страните, а и от представената трудова книжка на М. Д. Ил. се установявало, че тя била постъпила на работа за първи път в МБАЛББ „Света София“ ЕАД [населено място] със сключването на процесния трудов договор, с който била назначена на длъжността „медицинска сестра, анестезиология и интензивно лечение в КАИЛ-ОАИЛ“. Съгласно разясненията, дадени в решение № 96/15.06.2018 година, постановено по гр. д. N 4048/2017 година по описа на ВКС, ГК, III г. о., клаузата от трудовия договор за определяне на срок за изпитване била недействителна поради заобикаляне на закона, когато с нея не се целяло проверка на годността на работника или служителя за изпълняваната работа и в този случай прекратяването на трудовия договор на основание чл. 71, ал. 1 от КТ било незаконно поради злоупотреба с право в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ. Заобикаляне на закона било налице, когато с правомерни средства се постигал забранен резултат, а злоупотребата с право представлявала упражняване на субективно право с цел да се увреди друго лице. Когато работодателят знаел, че работникът или служителят бил годен да изпълнение на длъжността и уговарял срок за изпитване в своя полза, то работодателят действал недобросъвестно при сключване на трудовия договор. А когато работодателят упражнявал правото по чл. 71, ал. 1 от КТ в срока за изпитване, при условие, че знаел за годността на работника или служителя да изпълнява длъжността, то той действал недобросъвестно при прекратяване на трудовия договор. В първия случай възниквала недействителност на клаузата от трудовия договор поради нарушение на забраната за недобросъвестност по чл. 8, ал. 1 от КТ, а във втория случай била налице злоупотреба с право и незаконно уволнение отново поради нарушение на чл. 8, ал. 1 от КТ. Първоинстанционният съд правилно бил приел, че в случая, по делото нямало данни работодателят-ответник по иска по чл. 74, ал. 4 от КТ да знаел при сключването на процесния договор, че Илиева е била годна да изпълнява длъжността „медицинска сестра, анестезиология и интензивно лечение в КАИЛ-ОАИЛ“ в ответното лечебно заведение. Още повече, че със сключването на процесния трудов договор М. Д. Ил. била започнала работа за първи път в ответното лечебно заведение. Наличието на професионален опит на Илиева на същата или сходна длъжност в други лечебни заведения не водело до извод, че е налице злоупотреба с право от страна на работодателя, който бил въвел клаузата „срок за изпитване“ в процесния трудов договор, сключен с нея, тъй като преценка за годността на служителя да изпълнява процесната длъжност в ответното лечебно заведение до този момент не е била извършвана от този работодател. Тъй като първоинстанционния съд правилно бил установил, че по делото не се установявало работодателят да бил действал недобросъвестно при сключване на трудовия договор с уговорена клауза „срок за изпитване“ в негова полза, то посочената клауза от трудовия договор не била недействителна поради заобикаляне на закона и постигане на резултат в противоречие с чл. 8, ал. 1 от КТ. В конкретния случай презумпцията по чл. 8, ал. 2 от КТ за добросъвестност на работодателя при сключването на процесния трудов договор с включването на клауза „срок за изпитване“ не била оборена от М. Д. Ил., която носела доказателствена тежест за това. Относно иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, трябвало да се отбележи, че при така разпределената доказателствена тежест, въззивният съд намирал, че искът е неоснователен. Съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от КТ до изтичането на срока за изпитване страната, в чиято полза бил уговорен, можела да прекрати трудовия договор без предизвестие. В конкретния случай работодателят разполагал с такива права, тъй като срокът за изпитване от шест месеца бил уговорен в негова полза. Ответното дружество било спазило изцяло фактическия състав на чл. 71, ал. 1 от КТ-заповедта за прекратяване на трудовия договор била връчена на М. Д. Ил. в срока за изпитването и в този срок процесното трудово правоотношение било прекратено. Отрицателната преценка на работодателя за изпитването била окончателна, като не било необходимо да бъде мотивирана от работодателя и не подлежало на контрол за законосъобразност от съда. Предвид това, че исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ имали акцесорен характер и основателността им била обусловена от основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, с оглед отхвърлянето на същия, следвало да бъдат отхвърлени като неоснователни и исковете за възстановяване на М. Д. Ил. на заеманата до уволнението й длъжност и за присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа поради незаконно уволнение. Напълно несъстоятелни били оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционното решение било неправилно поради противоречие с материалния закон и процесуалните норми, както и че били допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. При тези данни следвало да се приеме, че липсва нарушение на процедурата, която работодателят бил провел за прекратяване на трудовото правоотношение и тя била в съответствие със закона. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Д. Илиева е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това нарушени ли са правата на страната ако въззивната инстанция не е обсъдила всичките възражения и искания и е постановила решението си на база неистински документи, оспорени пред нея в открито съдебно заседание?; за това при трудов договор, сключен по реда на чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ-за неопределено време, клауза-срок за изпитване шест месеца, в полза на работодателя дали е действителна или е недействителна и тогава какъв договор е сключен-безсрочен или срочен?; за това дали в безсрочен трудов договор може да се включва клауза със срок за изпитване в полза на работодателя и дали такава една клауза е действителна или не и същата не е ли проява на дискриминация?; за това налице ли е заобикаляне на закона ако работодателят с правомерни средства постига забранен резултат и с тези средства при злоупотреба с право увреди друго лице, както е в случая-договор сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ е обвързан с клауза за срок за изпитване?; за това длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания в жалбата?; за това кога един срочен договор може да бъде прекратен-до деня предшестващ срока за изпитване, в деня на срока за изпитване или до колко дни след изтичане на срока за изпитване? и за това когато работодателят е знаел, че работникът или служителят е годен за изпълнение на длъжността, но уговаря срок за изпитване в своя полза, то счита ли се, че той действа добросъвестно при сключване на трудовия договор и дали ако упражни правото си по чл. 71, ал. 1 от КТ в срока за изпитване, знаейки, че работника или служителя е годен да изпълнява длъжността, се касае за добросъвестен или недобросъвестен работодател при прекратяване на трудовия договор. По отношение на така поставените въпроси се твърди противоречие между даденото им от въззивния съд и от ВКС разрешение, което обуславяло допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Освен това се излагат съображения, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което представлява допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е спорно по делото, че трудов договор № 932/03.12.2019 година е бил първи по ред между страните по делото, като в него е посочено, че се сключва при условията на чл. 70, ал. 1 (трудов договор със срок за изпитване), във връзка с чл. 67, ал. 1, т. 1 (трудов договор за неопределено време) от КТ. Както е посочено в решение № 178/18.02.2000 година, постановено по гр. д. № 1132/1999 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. договорът със срок за изпитване може да се сключи в рамките на срочен или безсрочен трудов договор, като в него се включи уговорката за това. И в двата случая той може да се сключи само при постъпването на работа и за срок не по-дълъг от шест месеца-чл. 70, ал. 1 от КТ. Това разрешение е възпроизведено и в решение № 581/10.12.2010 година, постановено по гр. д. № 869/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В решение № 33/28.02.2013 година, постановено по гр. д. № 1284/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че срок за изпитване може да бъде уговорен както при сключването на безсрочен, така и при сключването срочен трудов договор. Уговорката за изпитване не прави трудовия договор срочен, а дава право на едната или на двете страни да го прекратят с едностранно изявление в рамките на срока за изпитване. Същото е прието и в решение № 11/27.01.2015 година, постановено по гр. д. № 4911/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., където е посочено, че срок за изпитване може да се уговори както при договор за неопределено време, така и при всички видове срочни договори. Видът на трудовия договор е без значение за валидността на клаузата за изпитване. От така установената практика на ВКС следва, че законът допуска включването на уговорка по чл. 70, ал. 1 от КТ в безсрочен трудов договор по чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ. Включването на тази клауза не се отразява на вида на трудовия договор като не го трансформира от безсрочен в срочен. Същевременно видът на договора не се отразява на валидността на клаузата за срок за изпитване, като страната в чиято полза е уговорен срока има право едностранно да прекрати договора в рамките на този срок. В тази практика, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението му, се съдържат отговорите на втория, третия и шестия от посочените по-горе правни въпроси, поради което не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване по тези въпроси. При това въззивният съд е съобразил обстоятелството, че прекратяването на трудовия договор на основание чл. 71, ал. 1 от КТ може да бъде извършено до изтичането на срока за изпитване (в рамките на срока), а не след това. От това следва, че шестият от въпросите не е свързан и с правните изводи на съда, което е допълнително основание да не се допуска касационно обжалване въз основа на него. Същевременно наличието на установена съдебна практика по ВКС не дава възможност за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото не са изложени твърдения за това, че тази практика е неправилна и следва да бъде изоставена или пък, че следва да бъде изменена с оглед настъпили промени в законодателството или обществено икономическите и социални условия. Четвъртият от поставените в изложението на М. Д. Ил. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Същият предполага, че с включването на клаузата за срок за изпитване в трудов договор по чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ и последващото прекратяване на договора на основание чл. 71, ал. 1 от КТ работодателят е целял да заобиколи закона и да причини вреди на работника, в случая Ил.. Законът обаче не въвежда такова предположение, а изисква доказването на такова поведение на работодателя от страната, която го твърди-чл. 8, ал. 2 от КТ. В случая въззивният съд е приел, че презумпцията на чл. 8, ал. 2 от КТ не е оборена, като не са доказани конкретни действия на работодателя, водещи до извода за злоупотреба с право от негова страна. Поради това така както е формулиран въпросът не е във връзка с правните изводи на съда постановил въззивното решение, а това е пречка същият да служи като общо основание за допускане на исканото касационно обжалване. Това се отнася и до седмия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, тъй като същият предполага факта, че работодателят е знаел преди сключването на договора, съответно към момента на прекратяването му, че работникът или служителят е годен да изпълнява задълженията си. Въззивният съд обаче не е приемал за установен такъв факт. Обратното, имайки предвид, че трудовия договор е пръв между страните работодателят има правото да сключи същия с уговорка със срок за изпитване. Същевременно е приел, че тази преценка е в правомощията на работодателя и същият не е обвързан в тази насока нито от преценката на други работодатели, при които работникът или служителят е работел, нито от продължителността на трудовия му стаж и/или притежаваните от него квалификационни свидетелства. Самата преценка на работодателя не подлежи на съдебен контрол, поради което в производството по оспорване на уволнението по чл. 71, ал. 1 от КТ съдът не може да извършва проверка на същата и да преценява доказателства във връзка с това дали тя е вярна или невярна. Първият и петият от поставените в изложението на М. Д. Ил. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд е съобрази установеното си в закона и доразвито в съдебната практика задължение да обсъди всички направени от страните във въззивната жалба и в отговора на същата оплаквания, твърдения и доводи, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно така и в тяхната съвкупност, като даде отговор на всички спорни между страните и относими към предмета на производството въпроси. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Д. Ил. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от М. Д. Ил. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 3786/14.12.2022 година на Софийски градски съд, възз. ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 11 010/2021 година, по подадената срещу него от М. Д. Ил., касационна жалба с вх. № 14 206/15.02.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение