Определение № 3921 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2846/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 10382 от 15.05.2026 г., подадена от И. К. М. чрез адвокат А. С. от АК – С. срещу въззивно Определение № 1188 от 23.04.2026 г. по в.ч.гр.д.№ 654/2026 г. на Окръжен съд – Бургас, І възз.гр.състав, с което е потвърдено Определение № 1051 от 26.02.2026 г. по гр.д.№ 7351/2025 г. по описа на РС - Бургас.

С определението на РС – Бургас е оставено без уважение искането на И. К. М. за възстановяване на срока за подаване на отговор на исковата молба, обективирано в писмения отговор на исковата молба по гр.д.№ 7351/2025 г., регистриран с вх.№ 4833 от 03.02.2025 г.

Ответникът по касация Ж. Г. Г. е подал писмен отговор чрез адвокат М. Ч. от АК - Б., с който оспорва да е налице основание за допускане на касационното обжалване. Поддържа, че определението е правилно.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Производството пред РС – Бургас е образувано по искова молба с правно основание чл. 108 ЗС, предявена от Ж. Г. Г. срещу И. К. М..

Препис от исковата молба и приложенията е връчен на ответника И. К. М. лично на 30.12.2025 г. На 03.02.2025 г. ответникът, чрез своя пълномощник адвокат А. С., е подал отговор на исковата молба, в която е заявил и искане с правно основание чл. 64, ал. 2 ГПК за възстановяване на срока за отговор на исковата молба. Искането е обосновано с твърденията, че ответникът поради напредналата си възраст е пропуснал да отбележи, че книжата са му връчени на 29.12.2025 г., а е останал с убеждението, че е подписал съобщението на 05.01.2026 г., като впоследствие е имал здравословни проблеми и едва на 02.02.2026 г. е упълномощил адвокат.

С разпореждане от 04.02.2026 г., връчено на ответника на 09.02.2026 г., РС е дал изрични указания на И. К. М. в 1-седмичен срок от съобщението с писмена молба по делото с препис за насрещната страна да уточни изложените в молбата му по чл. 64, ал. 2 ГПК твърдения за наличие на здравословни проблеми, като посочи в какво се изразяват същите, кога са възникнали и за какъв период от време са продължили, както и да представи доказателства в подкрепа на тези си твърдения. След изтичане на указания срок и до постановяване на Определение № 1051 от 26.02.2026 г. по гр.д.№ 7351/2025 г. на РС - Бургас, както и с частната жалба, предявена до ОС - Бургас, И. К. М. не е заявил някакви здравословни проблеми след датата на получаване на съобщението на 30.12.2025 г., не сочи продължителността на твърдяното заболяване, не ангажира доказателства в тази насока.

В адресираната до ОС – Бургас частна жалба са заявени доказателствени искания, които съдът е преценил като неоснователни по следните съображения: в частната жалба не се сочат конкретни обстоятелства, които ще се установяват с разпита на длъжностното лице - връчител относно връчването / получаването на съобщението с препис от исковата молба на ответника; искането за изслушване от съда на самия ответник досежно връчването на съобщението за писмен отговор на исковата молба, е неоснователно, тъй като ответникът е страна по делото и обясненията при изслушването му не биха могли да бъдат ценени като свидетелски показания досежно обстоятелства относно връчването, още повече че в частната жалба не се твърдят каквито и да било обстоятелства относно връчването / получаване на съобщението с указания за писмен отговор на исковата молба. С оглед изложеното частната жалба е разгледана с оглед заявените в нея твърдения и анализ на доказателствата, събрани от РС – Бургас в производството по чл. 64, ал. 2 ГПК.

При установените по делото обстоятелства въззивният съд е приел, че изводите на РС – Бургас са правилни и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Изложено е също, че възстановяването на срок по реда на чл. 64, ал. 2 ГПК е процесуален способ за защита на страните в гражданския процес срещу неблагоприятните последици от пропускането на предвиден в закона или на определен от съда преклузивен срок за извършване на процесуалното действие. Предпоставките за възстановяване на срок са уредени в чл. 64, ал. 2 ГПК, като тяхното доказване е в тежест на страната, която твърди, че поради наличието им е била обективно възпрепятствана да извърши дължимото процесуално действие преди изтичане на срока. Следователно в производството по чл. 64, ал. 2 ГПК страната, пропуснала срока, чието възстановяне иска, следва конкретно да посочи особените непредвидени обстоятелства, поради които е пропуснала указания срок, както и следва да ангажира доказателства (писмени и/или гласни), установяващи по несъмнен и категоричен начин твърденията й. В случая както пред първата, така и пред въззивната инстанции жалбоподателят не сочи такива обстоятелства и не ангажира доказателства, които да установяват обективно възникнали непреодолими пречки за спазване на едномесечния срок за подаване на писмен отговор на исковата молба.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (инкорпорирано в частната касационна жалба) се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с посочена задължителна и казуална практика на ВКС по въпросите:

1. „Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви?“ и

2. „Може ли въпреки липсата на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в решението на въззивния съд, да се приеме, че последният се е възползвал от възможността си по чл. 272 ГПК?“.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Поставените въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не обективират основание за допускане на обжалването. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалвания въззивен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка за селекция са кумулативно изискуеми.

По поставения въпрос № 1 не се установява соченото от касатора основание за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивите на въззивното определение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на спора, както е изяснено с трайната практика на ВКС - ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК и множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. и посочените от касатора. В случая са обсъдени от въззивния съд релевантните обстоятелства, преценена е допустимостта и относимостта на заявените искания за събиране на доказателства и изслушване на страна, също и доводите и възраженията на страните, вкл. оплакванията на жалбоподателя (сега касатор) по неговата въззивна частна жалба, и са изложените съображенията на въззивния съд защо счита същите за неоснователни. С това въззивният съд е изпълнил задължението си според практиката на ВКС да мотивира съдебния акт, поради което не е налице противоречие с нея. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали тези изводи са обосновани и правилни, защото това би изисквало да се преценят събраните по делото доказателства, което е недопустимо в производството по селектиране на касационните и касационните частни жалби.

Въпрос № 2 предпоставя въззивният съд да е възприел решаващите съображения на първоинстанционния съд, без изрично да се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК. Видно от текста на мотивите на обжалваното определение, в случая въззивният съд изрично се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК, наред с което е дал отговор на повдигнатите с частната жалба оплаквания и е изложил собственото си становище по процесуалния спор, предвид което въпрос № 2 е лишен от обуславящо значение за изхода на делото.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Няма вероятност определението да е нищожно или недопустимо - същото е постановено от компетентен съд и в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по разбираем начин, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на предявената частна жалба. Не възниква съмнение и за очевидна неправилност на въззивното определение. Очевидната неправилност не съвпада с неправилността по чл. 281 ГПК, тя е квалифицирана форма на неправилност на въззивния акт, изводима от самия му прочит, когато се констатират груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика, а такива в случая не са налице. Въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 64, ал. 2 ГПК в действащата й редакция и съобразно с нийния точен смисъл; извършена е преценка на исканията и доводите на страните, изводите от която се обосновават от данните по делото; не се констатира вътрешно противоречие на мотивите или нарушаване правилата на формалната логика.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия