Определение № 1185 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1920/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу въззивно решение № 367 от 06.06.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 167 по описа на съда за 2024 г., потвърждаващо първоинстанционно решение № 1462 от 27.11.2023 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 995 по описа на съда за 2023 г., с което касаторът е осъден на основание чл. 83, ал. 1, т. 6 от ЗЕ и чл. 56 от ПИКЕЕ да заплати на “ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД” ЕАД, ЕИК:[ЕИК] сумата в размер на 25 934,20 лева, представляваща главница по фактура № [ЕГН]/28.02.2023 г., дължима за електрическа енергия за периода от 20.05.2021 г. до 15.11.2021 г., съгласно корекция на данните за пренесена електрическа енергия, извършена въз основа на констативен протокол № 1026566/15.11.2021 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от 25 934,20 лева, считано от 26.05.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата в размер на 139,86 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от 25 934,20 лева за периода от 14.03.2023 г. до 31.03.2023 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неправилност по същество. Сочи се, че в решението изобщо липсва както произнасяне по оплакванията, въведени с въззивната жалба, така и правораздавателна дейност по същество на спора. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила се изтъква, че въззивният съд изобщо не се е занимал с оплакванията, касаещи пълната нечетливост на документите по делото, въз основа на които първоинстанционният съд е постановил решението си, нито е направил самостоятелна преценка на доказателствата. Излага се, че апелативният съд, въпреки че е бил длъжен, понеже по делото са били предоставени нечетливи копия на документи, да изиска оригинал на същите, е приел, че пропускането на преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 от ГПК го освобождава от това му задължение. По този начин съдът е разгледал настъпването на въведената с действащия ГПK ранна преклузия, като препятстваща не само възможността на страните да релевират определени доводи и възражения, но и погасяваща задължението на съда да формира лична преценка относно годността на доказателствения материал. Според касатора ако подобна теза бъде възприета в практиката, е налице опасност да се стигне до постановяване на редица решения, при които в нарушение на съдопроизводствените правила съдът формира изводи, съществени за изхода на спора, на основание на видимо неясни, нечетливи и негодни документи, единствено защото същите не са били оспорени в срок. Критикува се, като погрешна и позицията на въззивния съд по въпроса относно приложението на чл. 183 от ГПК във вр. с чл. 190 от ГПК с твърдения, че съдът неправилно е приел оспорването на истинността на документ по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК за имащо идентична цел с искането за предоставяне на документ в оригинал. Според касатора въпреки че правилно е приел, че смисълът па разпоредбата на чл. 183 от ГПК е страната да се увери, че документите съществуват, в същото време съдът неправилно е смесил целта на въпросната разпоредба с тази на чл. 193 от ГПК. Според касатора вярно е, че оспорването на истинността на документ по реда на чл. 193 от ГПК не зависи от това дали даден документ е представен в оригинал или в копие, но не може да се сподели тезата на съда, че оспорването е равнозначно на искането за предоставяне на оригинал на документ, нито че двете искания преследват една и съща цел. Сочи се и че въззивният съд, неправилно и в противоречие с практиката на ВКС е приел, че трябва да са налице специални предпоставки, за да се приеме искането по чл. 183 от ГПК за основателно, сред които е оспорването на истинността на документа. В тази насока касаторът излага, че в определението си по чл. 374 ГПК от 24.08.2023 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение това искане на ответника с аргумент, че липсва оспорване на истинността на документите по чл. 193 ГПК. Въззивният съд изцяло е подкрепил този извод на първата инстанция, приемайки, че оплакванията на дружеството въззивник са неоснователни, защото дори документите да бъдат представени в оригинал това няма да даде възможност на жалбоподателя да ги оспори. Според касатора чрез този свой извод въззивният съд, макар и правилно да е отбелязал, че срокът по чл. 183 от ГПК е инструктивен, а не преклузивен (за разлика от срока за оспорване на истинността на документ), некоректно и в разрез с практиката на ВКС е приел, че спазването на преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 е предпоставка уважаването на искането за предоставяне на оригинал или официално заверен препис, като по този начин е обвързал инструктивния срок с преклузивния, което е в разрез с идеята на същия.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания по приложение на процесуалния закон, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди очевидна неправилност на въззивното решение, поради липса на каквото и да е произнасяне по релевираните доводи и възражения от страна на жалбоподателя във връзка с нечетливостта на документи по делото, въз основа на които съдът е постановил решението си.

Поддържа се и наличие на основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната тълкувателна практика на Върховния касационен съд, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по процесуалноправни въпроси, както следва:

1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към въззивното решение да се произнесе по спорния предмет по делото, след като приложи самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и поотделно и да разгледа в мотивите на решението си всички доводи и възражение на страните във въззивната жалба?

Твърди се противоречие на въззивното решение с т. 19 Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

2. Отсъствието на изрично заявено от някоя от страните оспорване на истинността на документ по реда чл. 193 от ГПК освобождава ли съда от задължението му служебно да изиска представяне на оригинал на документ, чието представено по делото копие е нечетливо? По въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 75 от 4.08.2020 г. на ВКС по гр.д. № 4626/2019 г., IV г. о., ГК и решение № 458 от 1.06.2010 г. по гр.д. № 1299/2009 г.

3. Каква е целта на разпоредбата на чл. 183 от ГПК - да оспори истинността на документ по делото или да установи съществуването му?

Претендира се противоречие на въззивното решение по този въпрос с решение № 60283 от 15.03.2022 г. по гр.д. № 785/2021 г. ВКС, решение № 75 от 04.08.2020 г. по гр.д. № 4626/2019 г., решение № 190 от 25.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4079/2019 г., решение № 147 от 09.01.2018 г. по гр. д. № 615/2017 г. на ВКС, решение № 231 от 8.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 325/2010 г. и решение № 134 от 08.12.2021 г. по гр.д. № 1081/2020 на ВКС.

4. Предвижда ли законът специални предпоставки за уважаването на искането по чл. 183 във връзка с чл. 190 от ГПК за предоставяне на документ, намиращ се у страната, в оригинал?

Сочи се, че, въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, обективирана в решение № 189 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 4566/2018 г. на ВКС.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване част от мотивите си към обжалваното решение, за неоснователно поддържаното, че е допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неприлагане на чл. 183, ал. 1 от ГПК, при направено от страна на ответника изрично искане.

Според въззивния състав нормата на чл. 183 от ГПК дава възможност писмените документи по делото да се представят в заверен препис. За насрещната страна съществува процесуална възможност да поиска същите да бъдат представени в оригинал или официално заверен препис. Смисълът на тази разпоредба е в това страната да се увери, че въпросните доказателства наистина съществуват. Съдът сочи обаче, че оспорването на представените по делото документи по реда на чл. 193 от ГПК не зависи от това дали доказателствата се представят в оригнал или в препис. Преклузията за оспорване истинността на документ, макар и представен в препис, настъпва най-късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила - в отговора на исковата молба ответникът следва да оспори представения при предявяване на иска документ, а ищецът следва да оспори представения с отговора документ в първото съдебно заседание по делото. Това според въззивния съд означава, че дори ищецът да бъде задължен да представи оригиналите на посочените документи, то ответното дружество няма да има възможност да оспори тяхната истинност. В конкретния случай, според въззивния състав, с отговора на исковата молба ответното дружество е поискало представяне на оригиналите на констативния протокол с аргумент, че само така ще може да бъде установено лицето, което го е подписало. По отношение на копията от обратните разписки искането е аргументирано с факта, че наличните по делото копия са нечетливи. Предвид на тези изявления въззивният съд е намерил, че пред първата инстанция не е заявено оспорване на съществуването на представените доказателства, а е направено възражение във връзка с установяване на тяхното съдържание. Според съда съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк.д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, целта на производството по чл. 193-194 ГПК е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото - формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. Правото да се оспори истинността на представен по делото документ, чрез процедурата по чл. 193 ГПК може да се упражни в предвидения в чл. 193, ал. 1 ГПК срок - най-късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила - в отговора на исковата молба ответникът следва да оспори представения при предявяване на иска документ, а ищецът следва да оспори представения с отговора документ в първото заседание. Пропускането на срока по чл. 193, ал. 1 ГПК лишава страната от правото да оспори истинността на документа. С пропускането на срока възможността за оспорване истинността на документа в това производство се преклудира и това е правната последица от неупражненото в срок процесуално право. От друга страна, разпоредбата на чл. 183 ГПК допуска представянето на документ, в заверен от страната, която го представя, препис, но в такъв случай при поискване, тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако преписът не е заверен от страната, съдът е длъжен да й укаже да го завери, а не направо да отрече на преписа качеството на доказателствено средство. Това задължение на съда произтича от нормата на чл. 101, ал. 1 ГПК, според която съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия и указва на страната в какво се състои нередовността на извършеното от нея процесуално действие и как тя може да бъде отстранена, като определя срок за поправката. Поправеното процесуално действие се смята за редовно от момента на извършването му.

Според въззивния състав по-натам, в съдебната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 183 ГПК се приема, че искането за представяне на оригинала или на официално заверен препис на приложен по делото документ, който е представен в незаверено от страната ксероксно копие, не е свързано с преклузивен срок, вкл. и този по чл. 131 ГПК, за разлика от предвидения в чл. 193 ГПК срок за оспорване истинността на представен документ. За разлика от хипотезата на чл. 193 ГПК, в хипотезата на чл. 183 ГПК не настъпва фатална преклузия, която да препятства извършване на пропуснатото действие, тъй като целта на уредената в нормата на чл. 183 ГПК процедура е да установи съществуването на оригиналния документ, а не оспорване на истинността му в производство по чл. 193 ГПК /в този смисъл решение № 60283 от 15.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 785/2021 г., IV г о., ГК/.

Въззивният състав излага, че наведените с въззивната жалба твърдения, че за да бъде оспорен един документ трябва първо да бъде доказано, че той наистина съществува са неоснователни и дори се приеме, че те представляват изявление на страната, че документите не съществуват, то не следва да бъдат вземани предвид поради настъпила преклузия. Освен това, дори същите да бъдат представени в оригинал, това няма да даде възможност на жалбоподателя да ги оспори по реда на чл.193 от ГПК. Според съда неоснователно е и оплакването, че съдът е следвало да даде указания на страната, че въпреки искането за представяне на документите в оригинал следва да упражни правата си за оспорване на същите. В този смисъл се сочи, че в изпратеното съобщение, с което е връчена исковата молба изрично е указано, че с отговора следва да бъдат заявени всички възражения против иска, становище по обстоятелствата, на които се основава искът и възраженията срещу тях, както и да бъдат направени всички доказателствени искания и да бъдат представени писмените доказателства. Тези указния включват и становището дали ответникът оспорва представените писмени доказателства и в какво се състои това оспорване. С оглед на изложеното според въззивния съд, първоинстанционният такъв не е допуснал твърдяното процесуално нарушение и именно поради това с постановеното по делото определение № 158 от 12.03.2024 г., са оставени без уважение направените с въззивната жалба и отговора на същата доказателствени искания.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай оплакванията на касатора в обосноваване твърденията му за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, са относими изцяло към правилността на въззивното решение, схващана като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, поради липса на изложени мотиви по съществени, според касатора, негови твърдения по делото и оплаквания, релевирани във въззивната му жалба, в противоречие с императивните, законоустановени от процесуалния закон задължения на въззивния съдебен състав. Същите твърдения обаче не са от естество да доведат до претендираната очевидна неправилност на решението и при внимателен прочит на обжалваното съдебно решение, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира такава да е видна от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

За да бъде въобще преценявано наличието на допълнителните критерии за селектиране на касационната му жалба, касаторът следва да е формулирал правен въпрос, който да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Вторият въпрос на касатора не съставлява такова основание, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, тъй като нито ответникът е заявявал твърдения, нито съдът е обсъждал в мотивите си евентуално свое задължение служебно да събира доказателства по делото /да изиска представяне на оригинал на документ, както конкретно се поддържа от касатора във връзка със само собствените му твърдения, че част от представените от противната страна доказателства са нечетливи/, а съображения в тази насока касаторът излага едва пред касационната инстанция. На свой ред визираното от касатора във въззивната му жалба, според него - служебно задължение на съда да му даде указания, се отнася само до възможността му да вземе становище по съществуването на представените писмени доказателства. В допълнение следва да се посочи, че по отношение на въпроса не е налице и претендираното противоречие с посочената от касатора към този му въпрос практика на ВКС, която е базирана на приемане от страна на разгледалите конкретните спорове съдебни състави, че представени по делото писмени доказателства са нечетливи, какъвто настоящият процесен случай не е.

Същото се отнася и до третия, и четвъртия въпроси на касатора, доколкото предпоставяното от тях и обосноваването им от страна на касатора, е несъответно на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и видни от възпроизведените и в настоящите мотиви, такива към обжалваното му решение. Съдът не е нито приемал, нито излагал нещо различно от предпоставяното от третия въпрос /досежно целта на разпоредбата на чл. 183 от ГПК, в отлика от тази на чл. 193 от с.з./, нито пък наличието на някакви специални изисквания, поставени от закона, за „уважаването на искането по чл. 183 във връзка с чл. 190 от ГПК за предоставяне на документ, намиращ се у страната, в оригинал“, както това предпоставя четвъртият въпрос и обосноваването му. В съответствие с конкретните обстоятелствата по делото въззивният съд само мотивирано е приел, че от страна на първоинстанционния съд не е допуснато процесуално нарушение във връзка с доклада и събирането на доказателства по делото, и с направените от ответника с отговора му на исковата молба, конкретни негови изявления и искания, като е изложил и собствени мотиви по поставените пред него от касатора с въззивната му жалба процесуални въпроси. В изложената насока въззивният съд /както и първоинстанционният такъв/ е приел, че доколкото действителните изявления на ответника в отговора му на исковата молба, ясно обективирани в същата, не съдържат оспорване съществуването в правния мир на сочените документи, то искането му по чл. 183 от ГПК е немотивирано, съответно – и се явява безпредметно, а доколкото същите изявления не съдържат и категорично, и своевременно оспорване на същите документи по смисъла на чл. 193 от ГПК, то дори и при евентуалното им представяне в оригинал впоследствие – след законоустановения преклузивен срок за оспорването им, такава възможност за ответника би се явила преклудирана.

На свой ред, при внимателен прочит на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, не се установява и претендираното от касатора противоречие по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на въззивното решение с цитираната към третия въпрос практика на ВКС. Цитираната от касатора практика на ВКС към четвъртия въпрос е неотносима в случая, тъй като видно от възпроизведеното и от самия касатор нейно съдържание, същата се отнася не до възможността да се иска представянето на документ в оригинал по реда на чл. 183 от ГПК, ако същевременно не се оспорва истинността на същия по реда на чл. 193 от ГПК /в какъвто смисъл е поставен въпроса/, а до възможността за съда да изключи от доказателствения материал по делото едва с решението си документ, представен от страната в заверено копие, без да изиска от страната да представи оригинала му или официално заверен препис от него.

Първият въпрос на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/, да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение на въпроса обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв, като инстанция по съществото на спора, да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата, съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставения от касатора процесуалноправен въпрос. В мотивите на въззивното решение в достатъчна степен за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по спорните между страните по делото въпроси, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение