Определение № 3366 от 01.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4763/2023 г.

Производство е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от името на К. М. М. от [населено място] чрез процесуалния представител адв. И. С. касационна жалба с вх.№ 2287 от 12.04.2023 г., допълнена с касационни жалби вх.№ 3091 от 19.05.2023 г. и вх.№ 5282 от 07.09.2023 г., срещу решение № 150 от 30.03.2023 г., постановено от Окръжен съд Перник по в.гр.д. № 21/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение № 757 от 11.07.2022 г. на Районен съд – Перник по гр.д. № 4991/2020 г. за отхвърляне иска на К. М. срещу А. Г. Д. да й бъде предадено владението върху 1/2 идеална част от поземлен имот, представляващ УПИ *** в кв. *** по плана на [населено място], кв. В., с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], заедно с построената в имота сграда с идентификатор № *** с площ от 10 кв. м. и за осъждане на А. Г. Д. да преустанови неправомерните си действия, с които пречи на К. М. да упражнява пълноценно правото си на собственост върху посочения поземлен имот, като премахне циментови колове и телена оградна мрежа в североизточната част от имота, започваща от началото на уличната регулация с [улица]и продължаваща по протежението на цялата дворищна регулация по границата на имотите на страните, отбелязана по букви Б-Д-Е-Ж-З-К по комбинирана скица на вещото лице към заключение с рег. № 11055/31.05.2022 г. на лист 228 от гр.д. № 04991/2020 г по описа на Пернишкия районен съд. Касаторката счита, че въззивният съд е постановил решението при неизяснена фактическа обстановка като не е установено точното местоположение на границата между имотите на ищцата и ответника. Липсата на конкретизация на точните граници на двата имота не давала възможност да се направи извод, че предявеният негаторен иск е неоснователен. В изложението към касационната жалба се поддържа, че въззивното съдебно решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС: Тълкувателно решение № 8/2014 от 23.02.2016 г. на Върховния касационен съд, ОСГК по тълк.д. № 8/2014 г. и с т.3 от Тълкувателно решение № 4/2015 от 06.11. 2017 г. на Върховния касационен съд, ОСГК по тълк.д. № 4/2015 г.; както и с Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС; решение № 14 от 09.05.2016 г. по гр.д. № 4658/2015 г. на ВКС, І г.о.; решение № 139 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 457/2009 г. на ВКС, I ГО; решение № 430 от 27.10.2010 г. по гр.д.№ 312/2010 г. на ВКС, II ГО; решение № 212/17.10.2014 г. по гр.д.№2159/2014 г. на ВКС, I ГО - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да потвърди първоинстанционното решение, с което ревандикационният иск в осъдителната му част и негаторният иск на касаторката са отхвърлени, въззивният съд констатирал, че с влязлата в сила част на първоинстанционно решение по отношение на ответника са установени правата на ищцата върху 1/2 ид.ч. от процесния имот ведно с находящата се в него сграда. Приел, че оградата на ответника не навлиза в имота на ищцата, поради което искането за предаване владението на процесната част е неоснователно. Съдът посочил, че оградата на ответника навлиза частично в предвидения за тупик терен от 12 кв.м., заключен между буквите Д-З-Ж-Е-Д и оцветен в зелен цвят на скицата към допълнителното заключение на вещото лице. Приел, че не е доказано това обстоятелство да препятства упражняването правото на собственост на ищцата върху поземлен имот с идентификатор № *** в пълен обем. Твърденията на ищцата, че с това навлизане на оградата на ответника в отредения за имота тупик се препятствала възможността за достъп на автомобил, били опровергани от събраните доказателства, установяващи наличие на денивелация и стъпала по предвидения за тупик терен, което била действителната пречка за достъп на автомобил. Пешеходният достъп на ищцата до имота не бил препятстван от оградата на ответника, тъй като в най-тясната част проходът бил широк 2,40 м. При тези данни съдът приел, че искането за премахване на оградата е неоснователно. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Неправилно е становището на касатора, че теренът на улицата тупик, на който се намира спорната ограда на ответника, принадлежи към парцел (УПИ) ***. Изменението на регулационния план и създаването на посочената улица за достъп до парцела е извършено при действието на З. отм. и ППЗТСУ отм. Съгласно нормата на чл.262, ал.5 ППЗТСУ, когато задънената улица се прокарва по искане на заинтересуваните собственици, необходимите отчуждения са изцяло за тяхна сметка. В случая отчужденията са единствено от имота на праводателите на страните, следователно не се изисква заплащане на отчуждените части от парцела. Регулацията се счита за приложена от момента на влизането в сила на заповедта за изменение на плана, срещу която не са постъпили възражения. Отчуждаването по чл. 63 З. отм. се извършва в полза на държавата и тя придобива отчужденото вещно право на първично основание. При действието на З. отм. при отчуждаване за мероприятия на държавата, кооперациите и обществените организации, собствеността върху отчуждените имоти преминава върху държавата по силата на регулационния план. Така повелява разпоредбата на чл.64, ал.1 З. отм. С влизане в сила на ЗМСМА улицата тупик е преминала в собственост на общината по силата на § 7 от ПЗР на ЗМСМА. Характерът на собствеността е публичен. Следователно без значение, че улицата тупик е заградена и се използва от ищцата, тя не притежава собственически права върху посочения терен. В изложението към касационната жалба жалбоподателят не е формулирал материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, по разрешението на които твърди, че въззивното решение е в противоречие с цитираната съдебна практика. Липсата на формулиран въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е основание да не се допусне касационно обжалване, съгласно възприетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. Дори да се приеме, че касационният съд следва съгласно правомощията си сам да конкретизира и уточни въпроса от изложението, не са налице общото и допълнително основание за допускане на обжалването – въпросът да е обусловил изводите на въззивния съд и да е решен в противоречие с разрешенията в приложената съдебна практика. Въпросът дали въззивният съд е длъжен да извърши конкретна преценка с оглед твърденията на ищеца и събраните доказателства относно това дали неоснователните действия на ответника създават пречки за упражняване правото на собственост на ищеца, е разрешен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил обстоятелствата, относими към твърденията на ищцата, за начина, по който ответникът пречи да упражнява пълноценно правото си на собственост и е достигнал до извод, че наличието на процесната ограда не е пречка за преминаване на автомобил до парцела на ищцата, предвид установеното обстоятелство, че по протежението на тупика са изградени стълби и има подпорна стена. Оставащата широчина от 2,40 метра в най-тясната част е достатъчна за пешеходно преминаване. По тази причина е отхвърлил негаторния иск. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение