Определение № 296 от 15.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 1060/2013 г.

Производството е по чл. 280 ал. 3 т.1 вр. с чл.279 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Ч., Г. М., Ю. П., Д. Б. и Б. Б. против определение № 2457 / 21.11.2012 год. на САС, ГК, 1 състав, с което е потвърдено разпореждане от 16.08.2012 год. по гр.д.№ 648 / 2009 год. на Софийски градски съд, ТО, VІ -2 състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите с правно основание чл.83 ал.2 ГПК, за освобождаване от държавни такси по предявените от тях против [фирма] обективно кумулативно съединени искове, за присъждане обезщетение за вреди и пропуснати ползи от неизпълнение на сключен между страните договор, вменяващ на ответника задължение да заяви в Патентно ведомство на Република България изобретение на ищците, за предоставяне на патент, както и уреждащ възмездното ползване на същото изобретение от ответника. Жалбоподателите оспорват правилността на определението с доводи, относими към правото им да бъдат освободени от държавна такса, на основание чл. 5 б.”е” от Закона за държавните такси, с оглед предмета на исковете, като считат че неправилно въззивният съд е счел доводите им, основани на приложението на нормата във връзка с чл.83 ал.2 ГПК, направени във въззивната частна жалба, за неотносими. Паралелно се позовават на неправилност, предвид несъобразяване от съда, като преценимо за произнасянето му обстоятелство, размера на дължимата с оглед цената на исковете държавна такса / 80 000 лева / спрямо доказаното от приложените декларации на лицата имуществено състояние. В аспект на последното формулират процесуално правен въпрос, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК: за тълкуването на чл.83 ал.2 ГПК в случаите, когато размерът на държавната такса е значителен, съпоставен с имущественото състояние, семейното положение ,възрастта и здравословното състояние на ищците, дори когато за същите не може да се приеме, че са социално слаби, но заплащането на държавната такса се явява непосилно. В останалата си част изложението по чл. 274 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 ГПК съдържа въпрос „ за тълкуването на чл.5 б.”е” от ЗДТ при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 год., спрямо искове с предмета на настоящите. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по същата съставът съобрази следното: С разпореждане от 11.06.2009 год. по гр.д.№ 648 / 2009 год., Зам. Председателят на Софийски градски съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателите, за освобождаване от държавни такси по предявените от тях против [фирма] обективно кумулативно съединени искове, на основанние чл.5 б”е” ЗДТ. Исковете им са с първоначална цена предпоставяща държавна такса от общо 2 000 лева, каквато им е указана с определението на съда от 16.06.2011 год.. С оглед разпореждането от 11.06.2009 год. ищците – настоящи жалбоподатели са депозирали молбата си на основание чл.83 ал.2 ГПК от 10.08.2011 г. ,с която са заявили и изменение на исковете си, при цена на същите от общо 2 000 000 лева, респ. при дължима държавна такса от 80 000 лева. Без изложение на обстойни мотиви първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.83 ал.2 ГПК. Разпореждането му от 16.08.2012 год. е потвърдено с определение № 2457 / 21.11.2012 год. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав, в което и след обстоен анализ на съдържащите се в представените от страните декларации за обстоятелствата по чл.83 ал.2 ГПК, е обоснован идентичен извод. Съдът не се е произнесъл по предпоставки за освобождаване от държавна такса на основание чл.5 б.”е” ЗДТ, тъй като е счел, че разпореждането е постановено на основание молба по чл.83 ал.2 ГПК, а не по такава с основание чл.5 б.”е” ЗДТ. За неприложимостта на последната норма, с оглед предмета на предявените искове е налице влязлото в сила разпореждане по гр.д.№ 648 / 2009 год. на СГС - от 11.06.2009 год., потвърдено с определение № 1277 / 05.10.2009 г. по гр.д. № 2379 / 2009 год. на САС, ГК, І състав, потвърдено с определение № 413 / 27.05.2011 год. по ч.т.д. № 660 / 2010 год. на ВКС, ІІ т.о.. Молбата на страните за отмяна по реда на чл.303 ГПК на последните две определения е оставена без разглеждане с определение № 309 / 09.12.2011 год. по т. д. 1011 / 2011 год. на ВКС, І т.о., потвърдено с определение № 378 / 18.05.2012 г. по ч.т.д.№ 154 / 2012 година. С оглед преждеизложеното, поставения от жалбоподателите въпрос - за тълкуването на чл.5 б.”е” от ЗДТ при приложението на ГПК в сила от 01.03.2008 год. - не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ЗДТ - не се включва в предмета на спора и приложение на чл.5 б.”е” ЗДТ, още по-малко тълкуване на разпоредбата, впрочем сама по себе си достатъчно ясна относно предмета на защита, спрямо който намира приложение, не е обусловило решаващите изводи на въззивния съд. Предвид това несъстоятелно е разглеждане на сочения допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, а формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е от естество да обоснове приложение на същата хипотеза вр. с т. 4 от ТР №1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Дори поставеният въпрос да би имал характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, то представеното определение № 1780 / 12.10.2011 г. по ч.гр.д. № 3310 / 2011 г. на САС, ГК, І състав не е доказано да е влязло в сила и преди всичко не дава отговор на въпроса в идентична на процесната хипотеза досежно активната материално-правна легитимация на ищците. По противопоставения спор същите са носители на изключителни права върху изобретение, претендирайки обезщетение за пропуснати ползи от незаплащано от ответника, ползващ патента, лицензионно възнаграждение. В настоящия спор ищците не твърдят материалноправна легитимация на патентопритежатели. По поставения първи въпрос - относно съобразяване размера на дължимата държавна такса / 80 000 лв./, при преценка на предпоставките за освобождаване от държавна такса по чл.83 ал. 2 ГПК, настоящият състав съобрази, че атакуваното разпореждане на първоинстанционния съд е постановено съобразно заявената в исковата молба цена на исковете, предпоставяща дължима държавна такса от 2 000, а не от 80 000 лева. По последващата им молба - увеличаваща претенциите до общ размер от 2 000 000 лева и допустимостта на предявеното със същата изменение на исковете, вкл. дължима с оглед изменението държавна такса, няма произнасяне. Въззивният съд изрично е коментирал размера на дължимата по първоначалната цена на исковете държавна такса от 2 000 лева, спрямо декларираното от страните имуществено състояние и съобразявайки броя на ищците и припадащия се всекиму размер е счел, че същият не е значителен. Така установеното имотно състояние на ищците, при липса на други съобразими по смисъла на чл.83 ал.2 ГПК обстоятелства, е приел за необосноваващо основание за освобождаване от държавна такса. С оглед мотивите на въззивното определение, размерът на дължимата такса не е отречен като критерий при преценката по чл.83 ал.2 ГПК, поради което и поставеният от жалбоподателите въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не би бил обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Няма противоречие в съдебната практика по приложението на чл.83 ал.2 ГПК, обусловена от непълнота, неяснота или противоречивост на нормата, нито са доказани предпоставки за промяна или осъвременяване на непротиворечивата съдебна практика по приложението й, с оглед промяна в законодателството или обществените условия, предвид което отговорът на формулирания въпрос да се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение