Определение № 6015 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2577/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. А. Г., подадена чрез процесуалния й представител, против определение № 3715 от 14.03.2024 г. по в. ч. гр. дело № 12450/2023 г. на Софийски градски съд, ЧЖ - VIГ състав. С последното е потвърдено определение № 29223 от 22.08.2023 г. по гр. дело № 46365/2022 г. на СРС, 176 състав, в частта за допълване на прекратително определение от 07.04.2023 г. относно разноските с осъждането й на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплати на Г. С. Д. и Е. И. Д. сумата от 6100 лева или по 3050 лева на всеки от тях, представляваща съдебни разноски в производството. Първоинстанционното определение от 22.08.2023 г. е също и отменено в частта, с която молбата на А. В. А. за допълване на прекратителното определение е оставена без уважение, като вместо него, с обжалваното в настоящото производство определение, въззивният съд е постановил допълването му с осъждането на Д. А. Г., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, да й заплати сумата от 3400 лева разноски. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на въззивния съд за защитимото по производството право, респ. за материалния интерес от търсената защита, при който изчислените по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) разноски за адвокатско възнаграждение за всеки от ответниците възлизат на 1285.40 лева. Поддържа, че при ниската степен на фактическа и правна сложност на делото с въведения обикновен спор за собственост във връзка с наследствени правоотношения и идентичността на отговорите на тримата ответници липсвали „очаквания“ за необходими процесуални действия, които да са останали несбъднати при оттеглянето на иска, а и до прекратяване на делото не са извършвани други процесуални действия от насрещната страна по производството. Излага и че за ответниците Е. и Г. Д. се дължи едно общо възнаграждение за правна защита и съдействие, тъй като интересите им съвпадали и са представлявани в процеса от един и същи адвокат, а на ответника А. А. не се дължи поради липса на осъществени от адвоката действия. Иска отмяна на обжалваното определение и присъждане на общо възнаграждение за адвокат на Г. и Е. Д. в размер на 1285.40 лева и неприсъждането на такова в полза на А. А.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на определението на въззивния съд, жалбоподателят навежда наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички доводи и възражения на страните по делото и да изложи мотиви по тях. Завява, че този въпрос е решен в обжалваното определение в противоречие с решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 80 от 02.06.2020 г. по гр. дело № 4031/2019 г. на ВКС, IV г.о., определение № 4388 от 19.12.2022 г. по гр. дело № 4538/2022 г. на ВКС, IV г.о.; 2. Длъжен ли е съдът при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение да изследва и анализира/прецени и фактическата и правна сложност на делото, и да изложи мотиви по тях. Поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 3. При преценка за адекватността на договореното адвокатско възнаграждение съобразими ли са действително извършените по делото процесуални действия от упълномощения адвокат. Твърди наличието на противоречие с определение № 253 от 29.05.2017 г. по ч. т. д. № 2614/2016 г. на ВКС, I т.о.; 4. Следва ли съдът да присъди разноски за адвокат, ако доказателствата за извършени такива (договор за правна защита и съдействие, фактура по делото и др. подобни) са приложени по делото след постановяване на определението за прекратяване на производството. Заявява несъответствие на даденото разрешение с определение № 696 от 20.12.2012 г. по ч. гр. д. № 403/2012 г. на ВКС, I г. о., и наличие на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос; 5. Възможно ли е при кумулативно субективно съединяване на искове за собственост срещу съсобствениците на общата вещ материалният интерес от защита на всеки от ответниците поотделно да се съизмерва с цената на иска – паричната оценка на предмета на делото; 6. Сключен, след постъпил по делото лично от ответника отговор на искова молба по чл. 131 ГПК, договор за правна помощ между ответника и процесуалния му представител, като извършеното от адвоката след сключване на договора процесуално действие е единствено изготвяне на списък с разноски по чл. 80 ГПК, противоречи ли на добрите нрави и принципа за добросъвестност по чл. 3 ГПК; 7. Следва ли съдът да следи служебно за нищожността на представен договор за правна помощ, като противоречащ на чл. 3 ГПК, при условие, че има достатъчно данни да се счита, че същият е представен по делото с цел да се присъдят в тежест на ищеца разноски в производството и нарушава легитимни цели, и 8. При направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, следва ли съдът във всеки конкретен случай да преценява изпълняват ли се изискванията за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, адекватен на обема и сложността на извършената дейност, вследствие на което да присъди по-нисък размер за адвокатско възнаграждение от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поддържа отговорите на въпроси от 5 до 8 са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по частната касационна жалба А. В. А. е подала писмен отговор, като е изложила съображения за липса на основанията за допускане на определението до касационен контрол и е оспорила частната касационна жалба. Другите страни по производството – ответниците Е. Д. и Г. Д., не са подали отговор на частната касационна жалба в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима. Първоинстанционното исково производство по гр. дело № 46365/2022 г. пред Софийски районен съд е започнало по пасивно субективно съединени искове на Д. А. по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на А. А. и Е., В. и Г. Д., че тя е собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот с данъчна оценка от 23946.10 лева – жилище, и 5623.10 лева – земя, придобити от нея по силата на наследствено правоприемство, като единствен наследник на своята майка А. С.. В исковата молба са наведени фактически твърдения, че ответникът А. А. се е разпоредила чрез замяна с претендираното от нея право на собственост върху процесния имот, без да й принадлежи поради липса на настъпило правоприемство с непълното й осиновяване, в полза на останалите трима ответници. След осъществена размяна на книжа са постъпили по делото отделни писмени отговори от четиримата ответници. Тези от А. А. и В. Д. са подадени лично, а от Е. и Г. Д., чрез ответника В. Д., като техен процесуален представител - адвокат. С допълнителна молба от 29.11.2022 г. тя е представила два броя пълномощни в нейна полза, договори за правна защита и съдействие от 25.11.2022 г. за заплатено в брой адвокатско възнаграждение от 3050 лева от Е. и Г. Д. поотделно и списък на разноски. Поради оттегляне на иска, направено преди първото съдебно заседание, с определение № 13167 от 07.04.2023 г. по чл. 232 ГПК първоинстанционното дело е прекратено, като с него съдът не се е произнесъл по разноските. Съобщението за така постановеното определение е връчено на Е. и Г. Д. на 11.04.2024 г., а на А. А. – на 20.04.2024 г. Преди връчването на съобщението, на 13.04.2023 г., ответникът А. А. е представила договор за правна защита и съдействие от 25.11.2022 г., сключен с адв. К. Ц., съгласно който за изготвяне на отговор на исковата молба и процесуално представителство по образуваното дело е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение от 3400 лева. На 18.04.2023 г. Г. и Е. Д., а на 26.04.2023 г. А. А. са поискали изменение на прекратителното определение в частта за разноските, като са поискали да им бъдат присъдени заплатените от тях възнаграждения за адвокат. По така направените искания от ответниците с молба от 11.05.2023 г. ищецът Д. Г. е навела възражение за прекомерност на претендираните от тях разноски за адвокатски възнаграждения. С определение № 29223 от 22.08.2023 г. първоинстанционният съд е допълнил определението от 07.04.2023 г., като е осъдил Д. Г. да заплати на Г. и Е. Д. сумата от 6100 лева (2 х 3050 лева) съдебни разноски и е оставил без уважение молбата на А. А. за присъждането й на разноски за производството. Въззивното частно производство, по което е постановено обжалваното определение, е образувано по частни жалби на Д. Г. и А. А.. За да остави без уважение частната жалба на Д. А., СГС е приел, че ответниците по предявения положителен установителен иск са обикновени другари и защитимото право е въведеното от ищеца в исковата молба за Ѕ ид. част от собствеността върху процесния имот срещу всеки от тях, а и по Наредбата размерът на адвокатското възнаграждение се определя от материалния интерес, който в случая е съизмерим с цената на иска и определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата възлизал на 3015.54 лева – размер, близък до заплатения от 3050 лева. Изложил е, че според тълкувателната практика на СЕС този нормативен акт не обвързва съда, но е намерил, че в случая сумата съответства на фактическата и правна сложност, тъй като налага изследване на фактите, породили правото на собственост и наследствените правоотношения, определящи реда на наследяване. Позовал се е на практика на ВКС, според която ако договорът между ответника и неговия довереник е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство, като е заплатен пълният размер на уговореното възнаграждение, ищецът ще трябва да заплати на ответника пълния размер на заплатеното на адвоката възнаграждение, независимо от това, че не са се сбъднали очакванията за процесуалните действия, които е било необходимо да бъдат извършени и за продължителността на процеса, с оглед на които е определено същото. Оттеглянето или отказът от иска са действия на ищеца, които се извършват по негова преценка, затова не може да се изисква от ответника при подготовката на защитата си да се съобразява с тях, още повече, че настъпването им не е сигурно, поради което чл. 78 ГПК не дава възможност на ищеца да се освободи от задължението си. Въззивният съд е посочил, че отношенията на Е. и Г. Д. с адв. Д. са уредени с отделни договори, имащи характера на разписки за заплатените от тях по 3050 лева за адвокатско възнаграждение, поради което те имат право да им бъдат възстановени разходите, тъй като всеки от ответниците е ангажирал адвокат и е извършил плащане за защита на собствения си интерес. Не е констатирал процесуална пречка другарите да бъдат защитавани от един и същи адвокат, който да е другият ответник по делото. По отношение частната жалба на А. А., въззивният съд е взел предвид, че тя е депозирала отговора лично, като след прекратяване на производството адв. Ц. е представила пълномощно за процесуално представителство и договор от 25.11.2022 г., удостоверяващ получено възнаграждение от 3400 лева за защита в хода на исковото производство. Приел е, че разноските й се дължат, тъй като са направени след получаване на препис от исковата молба (27.10.2022 г.) и преди прекратяване на делото (07.04.2023 г.). За значението на извършените процесуални действия при определяне на размера на възнаграждението, въззивният съд е препратил към вече изложените мотиви. Приел е, че не е необходимо страните да договорят възнаграждение към минимума, а хонорарът от 3400 лева съответства на фактическата и правна сложност. За преклудирано е намерил предприетото от ищеца оспорване на датата на договора, представен от А. А., тъй като е заявено едва с отговора й по частната жалба, вместо със становището й по молбата от 11.05.2023 г. Посочил е и че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК касае само тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране, а другите неучастващи не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване: правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС; да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или Съда на Европейския съюз (СЕС) или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане и поддържани в изложението към нея в случая са налице частично – по единия от поставените правни въпроси (по формулирания втори въпрос в изложението). Първият процесуалноправен въпрос, има обуславящо значение за изхода на всяко дело, но по отношение на него не е налице соченият допълнителен критерий, тъй като въззивният съд не се е отклонил от цитираната от жалбоподателя практика на ВКС. Съобразно правомощията си, разяснени в Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е подложил на самостоятелна преценка фактите и е взел собствено становище по предмета на производството. В изпълнение на задълженията си по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и в съответствие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е изложил собствени мотиви по всички въведени в частната жалба оплаквания, свързани с материалния интерес, върху който следва да се определят разноските за адвокат, и обстоятелствата, които според жалбоподателя обуславят тяхната прекомерност. Обсъдил е и възраженията в отговора на подадената от А. А. частна жалба за липса на извършени процесуални действия от упълномощения й адвокат, както и за твърдяното антидатиране на договора за правна защита и съдействие. Съдебният акт отговаря на изискванията за мотивираност. Несъгласието на касатора с формираните от СГС крайни изводи за неоснователност на оплакванията му не могат да послужат за допускане на касационното обжалване по първия поставен от касатора въпрос. Третият въпрос също не е разрешен в противоречие, а в съответствие с формираната практика на ВКС, която настоящият състав изцяло споделя. Според нея с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК страната, която носи отговорност да репарира направените по делото разноски, поставя въпрос дали насрещната страна е надценила труда на своя адвокат, уговаряйки възнаграждението в размер, съществено надвишаващ обичайния и разумния за защитата по конкретното дело. Според ВКС не следва да създава практика, според която за възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК да е релевантно дали към момента на искането за десезиране на съда по чл. 232 ГПК или по чл. 233 ГПК са проведени или не открити съдебни заседания, респ. за ограничения поради това действие на ищеца обем на защита, която адвокатът на ответника се е задължил да престира, тъй като при сключване на договора за правна защита е нормално да се очаква, че делото ще се развие и приключи пред съответната инстанция с решение по същество, а не с определение за прекратяване. В този случай преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК не може да се основава на факта, че пълномощникът на ответника не може да извърши други действия по делото, доколкото тази невъзможност е вследствие на извършени от насрещната страна действия по десезирането на съда (определение № 929 от 29.02.2024 г. по ч. гр. д. № 48/2024 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 2397 от 16.05.2024 г. по ч. гр. д. № 970/2024 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 498 от 19.07.2019 г. по ч. т. д. № 1586/2019 г. на ВКС, II т.о., определение № 670 от 19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г. на ВКС, IV г.о.). В този смисъл е и определение № 90 от 21.02.2017 г. по ч. гр. д. № 4625/2016 г. на ВКС, IV г.о., на което въззивният съд се е позовал. Цитираното от жалбоподателя определение № 253 от 29.05.2017 г. по ч. т. д. № 2614/2016 г. на ВКС, I т.о., изцяло споделя утвърдената практика, като допълва, че само ако изначално и независимо от осъществилите се процесуални действия, това възнаграждение се явява неадекватно на фактическата и правната сложност на спора, независимо от последващо развилите се конкретни процесуални действия, то подлежи на намаляване, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Формулираните в изложението към жалбата правни въпроси от четвърти до осми също не обуславят допустимост на касационното обжалване. Четвъртият въпрос касае възможността съдът да присъди разноски в полза на ответника, ако доказателствата за извършени такива са приложени по делото след постановяване на определението за прекратяване на производството. По него е формирана трайно установена и последователна съдебна практика, съгласно която правото по чл. 78, ал. 4 ГПК на ответника на разноски при прекратяване на делото поради оттегляне на иска възниква доколкото същият е направил своевременно искане за присъждането им. След като разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК не установява краен срок, до изтичането на който искането за присъждане на разноски следва да бъде отправено до съда, респективно да бъдат представени доказателства за извършването им, то ответникът може да стори това до приключване на устните състезания пред съответната съдебна инстанция, а ако производството по делото е прекратено по искане на ищеца, в хипотеза на оттегляне или отказ от иска, преди провеждане на първото съдебно заседание по делото, такова искане може да стори и след постановяване на определението. В последния случай ответникът разполага с възможността да иска допълването му на основание чл. 248 ГПК, което следва да бъде заявено в едноседмичния срок за обжалване по чл. 275 ГПК. Съдът уважава молбата по чл. 248 ГПК, само ако направените от ответника разходи предхождат момента на узнаване за прекратяване на воденото срещу него производство, както е в случая (Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 455 от 12.11.2010 г. по гр. дело № 405/2010 г. на ВКС, IІ г.о., определение № 101 от 12.03.2012 г. по гр. дело № 102/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., определение № 66 от 07.04.2017 г. по ч. гр. дело № 49/2017 г. на ВКС, І г. о., определение № 439 от 25.11.2020 г. по ч. т. дело № 1389/2020 г. на ВКС, I т.о.). Не се констатира противоречие и с цитираното от жалбоподателя определение № 696 от 20.12.2012 г. по гр. дело № 403/2012 г. на ВКС, I г.о, в което се приема, че достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба и преди ответникът да е бил уведомен за прекратяване на производството, като предпоставките за уважаване на искането са две – съдът да е сезиран с искане за присъждането им и да са представени доказателства, че реално са сторени разноски в производството. В настоящия случай определението за прекратяването на производството пред първоинстанционния съд е постановено на 07.04.2023 г., като с молба от 13.04.2023 г. ответникът А. А. е представила договор за правна защита и съдействие за заплатени в брой 3400 лева за адвокатско възнаграждение с дата 25.11.2022 г., т.е. предхождащ датата на нейното уведомяване за прекратяване на производството (20.04.2023 г.). В допълнение следва да се отбележи, че и искането по чл. 248 ГПК на ответника А. А. е заявено в преклузивния едноседмичен срок (така молба от 26.04.2024 г.). Не следва да се допуска касационно обжалване и по петия правен въпрос. Направеното позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумента за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове наличието на допълнителното основание за селекция според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Необходимо е жалбоподателят да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието изясняване на съдържанието иска. Това е така, тъй като двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК уреждат едно общо основание за допускане на касационно обжалване, при които приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Шестият и седмият въпрос не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили правните изводи на въззивния съд при решаване на делото. По делото не е установено визираният от жалбоподателя договор за правна защита от 25.11.2022 г. да е сключен след постъпване на отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК от А. А. на 28.11.2022 г., доколкото въззивният е приел за несвоевременно направеното оспорване на датата, предвид установения в чл. 193, ал. 3 ГПК преклузивен срок. Относим за седмия въпрос е и отговорът по четвъртия, с който се изясни, че е допустимо съдът да присъди разноски в полза на ответника, ако доказателствата за извършени такива са приложени по делото след постановяване на определението за прекратяване на производството. След преценка на представените по делото доказателства за извършени разноски, въззивният съд е достигнал до извод, че същите са реално заплатени въз основа на писмен договор за правна защита и съдействие между клиент и адвокат, своевременно заявени и предвид изхода на спора следва да бъдат възложени в тежест на ищеца. Не са налице условията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по осмия въпрос. При извършване на съпоставката с минималните размери по Наредбата СГС е отчел и тълкувателната практика на СЕС, според която те не са обвързващи за него, но е намерил, че предвид необходимостта от изследване на фактите, породили правото на собственост и наследствените правоотношения, определящи реда на наследяване, липсва основание за определяне на възнаграждение под минималния. Налице е обаче поддържаната специална предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения втори правен въпрос за преценката на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение с фактическата и правна сложност на делото. Този въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като има обуславящ изхода на спора характер. По въпроса е налице и задължителна практика – т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Формирана е и практика на ВКС по приложението на този критерий при преценката за цената на предоставените по конкретното дело адвокатски услуги, включително и след приетото в решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК. Поради това касационното обжалване на атакуваното определение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на ВКС по този правен въпрос. Основният критерий, съгласно задължителните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, от който следва да изхожда съдът, когато определя, респ. намалява размера на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, е законоустановеният критерий в чл. 78, ал. 5 ГПК – действителната правна и фактическа сложност на делото, съотнесена към цената на предоставената по него адвокатска защита. Когато съдът е сезиран с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази релевантните факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. В съответствие с тези разрешения и приетото в решенията на СЕС, е формирана и практика на ВКС (така определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. търг. дело № 961/2023 г. на ВКС, I т. о, определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. търг. дело № 757/2023 г. на ВКС, I т. о., и други), в които е прието, че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени с Наредбата. Тези размери могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Значими за преценката на сложността на делото са и вида и броя на предявените искови претенции и тяхното съединяване, тъй като с изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е съобразено със сложността на делото преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело, включително и когато тя възложена при субективно съединени искове - определение № 4235 от 26.09.2024 г. по гр. дело № 236/2024 г. на ВКС, III г.о., определение № 77 от 24.02.2022 г. по ч. т. дело № 1692/2021 г. на ВКС, I т.о., определение № 404 от 26.10.2020 г. по гр. дело № 2883/2020 г. на ВКС, IV г.о, и други. Според тази практика в хипотезата на обективно съединени искове, предявени с една обща искова молба, минималното адвокатско възнаграждение се определя за всеки от исковете поотделно, но в хипотезата на субективно съединени искове това правило следва да бъде приложено съобразно спецификите на конкретния случай. Предвид отговора на този въпрос обжалваното определение е частично неправилно. С исковата молба, при условията на субективно пасивно съединяване, ищецът е поискал да бъде установено спрямо всеки от ответниците, че е собственик на претендираната от него 1/2 ид. част от процесния недвижим имот, въведена като предмет на спора по делото. Правилно СГС е приел, че доколкото отношенията на Г. и Е. Д. с общия им упълномощен адвокат са уредени с отделни договори за правна защита и съдействие, те имат право да им бъдат възстановени разходите. При осъществяване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд обаче не е съобразил съвпадащите интереси на тези ответници като приобретатели на спорната част от собствеността върху процесния имот, изведена и от сходството на твърденията на страните по отношение на тях при очертаване на спорното право, и тяхната напълно идентична защита по предявената искова претенция, възложена на един и същи адвокат, макар и осъществена с подаване на различни отговори. Тези значими факти в конкретния случай, предвид и вида на съединяването на исковете, при който не се обуславя различен обем и сложност на защитата за всеки от ответниците, водят до необоснованост на възнагражденията за общия им процесуален представител в претендирания размер от по 3050 лева. При прилагането на Наредбата, съгласно която (чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата) минималният размер на възнаграждението при цената на исковата претенция възлиза на 3015.54 лева, като ориентир, въззивният съд е следвало да вземе предвид стойността на защитимия интерес, респ. цената на иска за собственост, като значим за преценката дали уговорените и заплатени на общия адвокат възнаграждения са справедливи и обосновани като съобразени с фактическата и правна сложност на делото, изведена и от вида на търсената по конкретното дело защита, и от съединяването на исковете. Ето защо, като съобрази изложеното, настоящият състав на съда намира, че дължимите в полза на Г. и Е. Д. разноски за възнаграждения за общия им адвокат, съответстващи на фактическата и правна сложност на делото, изведен и от вида на търсената защита, възлизат на по 2000 лева за всеки от тях или общо 4000 лева за двамата, до който размер същите следва да бъдат редуцирани. Ответникът А. А. е представлявана по делото от друг адвокат, на който тя е възложила и чрез който е организирала и осъществила защитата си по предявения против нея като праводател на спорното право на другите ответници по иска за собственост. Съобразявайки изложеното и при липсата на други основания за намаляване на заплатеното от нея възнаграждение от 3400 лева, същото не следва да бъде намалявано като прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото. Този извод не се променя и от лично подадения от нея отговор на исковата молба. Няма пречка той да е изготвен от адвоката по възлагане на клиента, но да е бил подаден лично от последния, в каквато насока са и представените от страната доказателства. Налице е също и доказване на неговото уговаряне и заплащане в съответствие с разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното обжалваното определение на въззивния съд следва да бъде отменено в частта за потвърждаване на първоинстанционното определение за присъждане на Г. и Е. Д. на разноски за възнаграждения за разликата над сумата от 2000 лева за всеки от тях или общо за сумата над 4000 лева за двамата ответници, а искането на Г. и Е. Д. по чл. 248 ГПК за присъждането на разноски в посочената част - оставено без уважение. В останалата обжалвана част определението на въззивния съд следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.