Определение № 1699 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 327/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл.295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. С. срещу решение № 966/10.07.2025 г. по в.гр.д. № 1227/2025 г. на Апелативен съд – София в частта, с която предявеният от касатора срещу "Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и здраве" АД иск по чл.432 КЗ е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до претендирания размер от 200 000 лв. Сочи се от касатора, че определеният от въззивния съд размер от 100 000 лв. на обезщетението за неимуществени вреди е занижен, не е съобразен с критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и с дадените указания в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Поддържа се от касатора, че решаващият съд неправилно е приложил нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД. Необоносновани са доказателствените изводи за наличието на принос от страна на пострадалия, защото не са подкрепени с годни доказателства. Според касатора заключението на СТЕ е изготвено при липса на събрани по предвидения в ГПК ред доказателства за поведението на пострадалото при процесното произшествие дете. Липсата на годни за движение банкети не изключва възможността детето да е предприело пресичане на пътното платно преди настъпването на удара. Установено е по делото, че детето е било облечено със светли дрехи, от което следва изводът, че водачът на автомобила би трябвало да го е забелязал, но въпреки това не го е възприел и не е направил опит за аварийно спиране. Повдигнат е довод, че ответникът не е провел успешно доказване на факта, че майката на загиналото дете не е упражнила контрол върху него. Упражняването на родителски контрол не предполага постоянното присъствие на родителя навсякъде с детето. Не е установено наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и/или на неговата майка и настъпването на увреждането, поради което не може да се обоснове хипотезата на чл.51 ал.2 ЗЗД.

Подадена е и касационна жалба срещу решение № 1214/23.10.2025 г. по в.гр.д. № 1227/2025 г. на САС, с което са оставени без уважение искането на въззивницата /ищца/ по чл. 247 ГПК и предявеното при условията на евентуалност искане по чл. 250 ГПК. Сочи се, че въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба, че определеният на 100 000 лв. размер на обезщетението за неимуществени вреди не отговаря на принципа за справедливост.

Ответникът ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД не е подал отговор по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна в частта, с която се обжалва въззивното решение за отхвърляне на иска по чл.432 КЗ за разликата над 50 000 лв. до размера от 100 000 лв. Подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Касационният съд намира, че касационната жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане в останалата част - с която се обжалва въззивното решение за отхвърляне на иск по чл.432 ал.1 КЗ за разликата над 100 000 лв. до 200 000 лв. В тази част касационната жалба е безпредметна, защото въззивният съд не се е произнесъл по иск за присъждане на обезщетение за разликата над 100 000 лв. С въззивното решение решението на СГС е отменено в частта, с която е отхвърлен искът по чл.432 КЗ до размера от 50 000 лв. и вместо това е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лв., а в частта, с която искът е отхвърлен за разликата от 50 000 лв. до 100 000 лв. решението на първата инстанция е потвърдено, т.е. въззивният съд се е произнесъл по иск за сумата от 100 000 лв.

САС се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК, след като с решение № 80 от 21.03.2025 г. по т.д. № 100/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е отменено решение № 1075 от 08.08.2023 г. по в. гр. д. № 1551/2022 г. на САС в частта, с която след частична отмяна на решение № 260277/21.01.2022 г. по гр. д. № 15723/2017 г. на СГС "Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и здраве" АД е осъдено да заплати на Ц. Г. С. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 100 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Т. Е. И., настъпила вследствие на ПТП от 30.09.2016 г., и делото е върнато за ново разглеждане в отменената част. В решението на ВКС е прието, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на заявеното от застрахователя възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, основано на твърдените в писмения отговор факти – движение на малолетното дете по пътното платно в тъмната част на денонощието, попътно на движещите се МПС, облечено в тъмни дрехи и без светлоотразителна жилетка - нарушения на чл. 108, ал. 1 и, ал. 2 ЗДвП, както и принос от страна на неговата майка, която не е упражнила грижа и контрол.

За да постанови обжалваното решение при повторното разглеждане на делото, въззивният съд е констатирал, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен на 100 000 лв. със съдебния акт на касационната инстанция, с който първото въззивно решение не е допуснато до касация в частта, с която искът по чл.432 КЗ е отхвърлен за разликата над 100 000 лв. до 200 000 лв. Прието е за установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, вкл. и от влязлата в сила присъда на наказателния съд, както и от заключението на САТЕ, че на 30.09.2016 г. е било реализирано ПТП, от което е настъпила смъртта на тринайсетгодишния /малолетен/ Т. Е. И., който е син на ищцата. Произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието, около 20:50 ч., когато пострадалият заедно с брат си се е движел на път ІІ-35, при км 44+148, в посока [населено място]. Направени са от въззивния съд констатациите, че двете деца са се движели едно до друго в десния край на лентата за движение на автомобили, непосредствено до десния банкет, попътно - в нарушение на чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП, като пострадалото дете е било отляво. От двете страни на пътя е имало затревени банкети, но десният банкет с ширина 1,10 м. е бил негоден за движение на пешеходци поради силна тревна растителност. На мястото не е имало тротоар или алея за пешеходци. Управляваният от Г. С. Г. л.а. "Мерцедес Ц 220“ с рег. [рег.номер на МПС] е достигнал пешеходците със скорост от 66,89 км/час и е ударил с предната си дясна ъглова част лявата тилна част на пешеходеца Т. Е. И., от което тялото му е полетяло към десния банкет и мантинела, ударило се е в горната част на мантинелата, последвало е триене, плъзгане и преобръщане на тялото върху земята, от което е настъпила смъртта му. При настъпване на удара пострадалото дете се е намирало на пътното платно – на около 1 - 1,10 м. вляво от десния негов край. Процесното ПТП е настъпило извън населено място, където не е имало улично осветление, но според в.лице пешеходецът е бил забележим за водача на лекия автомобил от разстояние от 75 м. на къси светлини и на около 110 м. на дълги светлини. При огледа на местопроизшествието е установено, че пострадалият е бил облечен с риза на синьо-бели райета, от който факт е изведено заключението, че при осветяване на фаровете на автомобила, водачът е следвало да го е забележи. Ударът е бил предотвратим за водача на автомобила, ако бе реагирал посредством аварийно спиране своевременно при първата възможност да забележи пешеходците. Въззивният съд е възприел фактическите изводи на в.лице, че произшествието е настъпило поради несвоевременната реакция на водача на МПС, но и поради неправомерното поведение на пострадалия пешеходец, който в нарушение на чл.108 ал.2, т.1 ЗДвП се е движел попътно по платното за движение.

По възражението, че ищцата като майка на пострадалия има принос за настъпване на произшествието, въззивният съд е разяснил, че съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г. предпоставка за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, както и че съгласно решение № 88 от 12.09.1962 г. по гр. д. № 83/62 г. на ОСГК на ВС тази норма е приложима и в случаите, когато поради неупражнен от родителите контрол по отношение на пострадалото малолетно или непълнолетно лице то е допринесло за настъпване на вредите. Решаващият съд е намерил, че съгласно нормата на чл. 125, ал. 1 СК родителят има право и задължение да се грижи за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на детето, за неговото образование и за неговите лични и имуществени интереси, а съгласно ал. 3 родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете и подходящ контрол на поведението на непълнолетното дете. Обсъдил е писмо № 110126-00-1113/17.12.2019 г. на Дирекция "Социално подпомагане"- Ловеч и представените по делото социални доклади от 15.04.2016 г. и от 28.07.2016 г., от които е приел за установени фактите, че от 30.03.2016 г. пострадалото дете е било включено в регистър "Деца, нуждаещи се от специална закрила - деца в риск", както и че майката през м.август 2015 г. е напуснала семейството, а бащата е останал сам да се грижи за трите си малолетни деца, но не е разполагал с достатъчно средства за изръжката им и не е имал необходимия родителски капацитет за осигуряване на безопасна и сигурна семейна среда. Намерил е за установени фактите, че от 15.04.2016 г. е имало необходимост спрямо детето е да се вземат мерки за закрила по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 1 и чл. 23, т. 1, т. 2, 4 и т. 11 от Закона за закрила на детето поради невъзможността бащата да полага адекватни грижи. Дадени са били препоръки да се търси за детето алтернативна среда за живот, както и да се вземе мярка "настаняване в Център за настаняване от семеен тип за деца и младежи [населено място]" за срок от една година, за да бъде осигурена възможност детето да получава необходимите грижи и подходяща среда за развитие.

При установения факт, че ищцата е напуснала през 2015 г. семейството си, оставила е трите си деца на грижите на бащата и е заминала в чужбина и при така установения механизъм на ПТП, времето на неговото настъпване, както и поради фактическото обстоятелство, че пострадалото дете е било оставено само да се прибере до дома си пеша, без осигурен транспорт и без да бъде придружено от пълнолетно лице, въззивният съд е намерил, че ищцата не е упражнила родителски контрол в нарушение на родителските й задължения по чл. 125, ал. 3 СК и на чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето. Решаващият съд въз основа на посочените по-горе установени по делото факти е достигнал до извода, че неупражненият родителски контрол от ищцата е в пряка причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат - смъртта на нейното дете. Взета е предвид влязлата в сила присъда на наказателния съд, с която водачът Г. С. Г. е признат за виновен затова, че на 30.09.2016 г. около 20,40 ч. на околовръстен път ІІ-35 при км 44+418, движейки се в посока [населено място] при управление на лек автомобил марка "Мерцедес Ц 220" е нарушил правилата за движение - чл. 20, ал. 2, изр.2 от ЗДвП- въпреки задължението си като водач да намали скоростта и в случай на необходимост да спре при възникване на опасност за движението - наличие на пешеходци на пътното платно, не е спрял и по непредпазливост приминил смъртта на Т. Е. И.. Решаващият съд, отчитайки установените от присъдата факти и съобразявайки постановките в ППВС № 88/12.09.1962 г., е определил, че съпричиняването поради неупражнен родителски контрол от страна на ищцата възлиза на 50 %. Отчитайки цялостното поведение на ищцата като майка и обществените очаквания относно ролята на майката при обгрижване и възпитание на децата, въззивният съд е приел, че този процент на съпричиняване не е висок.

С решение № 1214 от 23.10.2025 г. искането по чл.247 ГПК и евентуалното искане на въззивницата /ищца/ са оставени без уважение. Прието е в мотивите, че въззивният съд няма право да се произнася по иск за разликата над 100 000 лв. до 200 000 лв., защото първото въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване в частта, с която искът е отхвърлен за посочената разлика.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя осем въпроса по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, които обобщено се свеждат до критериите по чл.52 ЗЗД за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, до това дали въззивният съд е длъжен при новото разглеждане на делото да съобрази тези критерии, както и до задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания относно прилагането на критериите за справедливост.

9. „Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по същество на спора и да ги изрази писмено в мотивите си?“ В изложението се сочи от касатора, че не са обсъдени от въззивната инстанция събраните по делото гласни доказателствени средства и направеното оспорване на заключението на АТЕ. Селективният критерий се обосновава с твърдението за противоречие на въззивното решение с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

10. „Обвързан ли е съдът със заключението на вещите лица или заедно с установените факти по делото го преценява по свое вътрешно убеждение?“ Допускането по този въпрос е обосновано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 622/04.08.2006 г. по гр.д. № 298/2005 г. на ВКС.

11. „При определяне на механизма на ПТП, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътното произшествие?“ Селективният критериий се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на обжалваното решение с решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС.

12. „При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно?“ Сочи се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 84/15.08.2016 г. по т.д. № 1308/15 г. на ВКС.

13. “При формиране на извод за наличие на съпричиняване на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, следва ли този извод да бъде обоснован от присъдата на наказателния съд или следва да бъде обоснован със събраните по реда на ГПК в съответното производство с допустимите от ГПК доказателства и доказателствени средства?“

Поставени са и въпроси по чл.280 ал.1, т.3 ГПК

1. „Длъжен ли е въззивният съд при повторното разглеждане на делото по чл.294 ГПК да се съобрази със справедливия размер на обезщетението, когато ВКС вече е отказал допускане до касационно обжалване на предходно въззивно решение, в което е било поставено оплакване за занижен размер на обезщетението?“

2. „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?“

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“

В изложението допускането на касационен контрол по тези три въпроса се обосновава с тезата, че релевантен за решаването на правния спор е въпросът за преценка на доказателствения материал в неговата цялост.

Посочено е и основание по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, произтичаща от необсъждането на оплакванията във въззивната жалба относно несъобразяването с практиката на съдилищата при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, прилагането на критериите за справедливост и отчитане на икономическите условия в страната.

Допускането на касационно обжалване на решението на въззивния съд, с което искането по чл.247 ГПК и евентуалното искане по чл.250 ГПК са оставени без уважение, се обосновава с общо шест въпроса, които по същество съвпадат с въпросите, поставени по чл.280 ал.1, т.3 ГПК в касационната жалба срещу основното въззивно решение, но са стилично променени.

Касационният съд намира, че поставените осем въпроса, които обобщено се свеждат до критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, не отговарят на изискването да са обуславящи изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди е останал извън предмета на извършената в производството по чл.294 ГПК проверка от въззивния съд, който е приел, че размерът от 100 000 лв. е определен с отменителното решение на ВКС и не може да се пререшава. Отчетено е в мотивите на обжалваното решение, че първото въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване в частта, с която искът по чл.432 ал.1 КЗ е отхвърлен за разликата над 100 000 лв. до 200 000 лв. и е формирана сила на пресъдено нещо за тази част от иска, поради което решаващият съд изобщо не е обсъждал факти и обстоятелства досежно критериите по чл.52 ЗЗД. В този смисъл настоящият състав на касационния съд намира, че поставените от касатора въпроси не съответстват на мотивите на въззивното решение и на формираните в тях обуславящи за крайния изход на спора изводи досежно разгледания иск по чл.432 КЗ до размера от 100 000 лв. Следователно въпросите не покриват изискванията за общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол.

По отношение на девети въпрос – относно задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои фактически и правни изводи и да ги изрази в мотивите си, касационният съд намира, че този процесуалноправен въпрос е значим за всяко едно въззивно производство и отговаря на изискването да е обуславящ изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. В конкретния случай въпросът не може да обоснове допускане на касационен контрол, защото произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с посоченото от касатора ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите на обжалваното решение са изложени подробни съображения за конкретните фактически обстоятелства, приети за доказани от посочените от въззивния съд доказателствени средства, въз основа на които са формирани решаващите изводи за наличието на принос по чл.51 ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е обсъдил показанията на св. Й., както и заключението на СТЕ. При обсъждането на заключението на СТЕ и възприемането на направените от в.лице констатации и фактически изводи решаващият съд имплицитно се е произнесъл и по оспорването на заключението. Показанията на св.Т. са обсъдени, но не са кредитирани, защото е прието, че са противоречиви. Несъгласието на касатора с формираните от въззивната инстанция доказателствени изводи относно установяването на факти, сочещи за наличието на принос от страна на увредения и на неговата майка, не може да обоснове допускане на касационен контрол. Извън предмета на настоящата фаза на касационното производство е проверката на обосноваността на доказателствените изводи относно релевантните за спорното право факти.

По отношение на десети въпрос – за това дали заключението на вещите лица обвързва съда, или то се преценява по вътрешно убеждение, касационният намира, че въпросът покрива изискванията на общия критерии по чл.280 ал.1 ГПК, но констатира, че не са изпълнени изискванията на селективния критерий за допускане на касационен контрол. Въззивният съд не е придал на заключението на СТЕ доказателствена стойност, която да го обвързва по начин, сходен с материалната доказателствена сила по чл.179 ГПК на официалния документ. Напротив – в мотивите на обжалваното решение заключението на вещото лице е обсъдено в съвкупност с присъдата на наказателния съд, както и с останалите събрани по делото доказателства и установените от тях факти. Липсва от страна на касатора позоваване на конкретни доказателства, които да установяват факти, опровергаващи верността на заключението на СТЕ относно причините за настъпване на произшествието, които да не са били обсъдени. В този смисъл касационният съд намира, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с решение № 622/04.08.2006 г. по гр.д. № 298/2005 г. на ВКС, в което е прието, че съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с установените по делото факти и го преценява по вътрешно убеждение.

По отношение на единадесети въпрос – дали подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установена степента на съпричиняване, касационният съд намира, че така поставеният въпрос отговаря на изискването да е обуславящ изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 от цитираното по-горе ТР, но не е изпълнено изискването на селективния критериий. Произнасянето на въззивната инстанция не е в противоречие с решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, в което са дадени разяснения, че при определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният принос на всеки от тях за настъпването на пътното произшествие, както и че паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта.

В мотивите на обжалваното решение е извършена преценка на поведението на пострадалия пешеходец и е прието за установено, че в нарушение на чл.108 ал.2, т.1 ЗДвП се е движел извън населено място по пътното платно и в тъмната част на денонощието, на неосветен участък от пътя, попътно на движещите се МПС, облечен в тъмни дрехи и без светлоотразителна жилетка, както и че към настъпване на удара се е намирал на пътното платно на 1 -1,10 м. вляво от границата на платното за движение. Това поведение на пострадалия е съотнесено от въззивния съд с поведението на виновния водач на автомобила, установено с влязлата в сила присъда на наказателния съд. Въззивният съд не е отрекъл, че отговорността на водача на МПС е значително завишена спрямо тази на пешеходците, а в мотивите на обжалваното решение не е формиран извод, че отговорността за нарушение на правилата за движение на пешеходеца и на водача е еднаква. В случая решаващият съд при съпоставяне между поведението и действията на пешеходеца и на неговата майка, която не е упражнила контрол, и това на водача на лекия автомобил и след преценката на допуснатите от всеки от тях нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, е достигнал до извода, че приносът по чл.51 ал.2 ЗЗД възлиза на 50 %. Тук следва да се отбележи, че така определената степен на приноса по чл.51 ал.2 ЗЗД произтича и от установените от въззивния съд факти относно цялостното поведение на ищцата, която е майка на загиналото дете, но го е оставила без надзор да се прибира само, с което е способствала за настъпване на вредоносния резултат. Отчетено е, че това поведение на майката, претендираща като ищца обезщетение за смъртта на загиналото си дете, не оправдава обществените очаквания по отношение на нейната роля при обгрижване и възпитание на детето, защото тя е напуснала семейството и е оставила без надзор и грижи детето си, което е било отглеждано заедно с още две деца само от бащата, който не е разполагал с достатъчно средства за изръжката им и не е имал необходимия родителски капацитет, за да им осигури безопасна и сигурна семейна среда.

В цитираното от касатора решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС е даден превес на поведението на водача на МПС, но с оглед на конкретните факти по това дело, поради което не може да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с него. В практиката на ВКС е застъпено принципното становище, че отговорността на водачите на МПС е значително завишена спрямо тази на пешеходците, но приносът подлежи на установяване във всеки конкретен случай с оглед на особеностите на фактическата обстановка. В решение № 248/07.05.2025 г. по к.гр.д. № 195/2024 г. на ВКС, решение № 613/23.10.2024 г. по гр.д. № 3328/2023 г. ВКС, решение № 248 от 07.05.2025 г. по гр.д. № 195/2024 г. на ВКС и решение № 416 от 27.05.2024 г. по гр.д. № 2439/2023 г. на ВКС са разгледани случаи на настъпили произшествия с пешеходец в тъмната част на денонощието, за които - с оглед на конкретните факти, е прието, че приносът на пострадалия възлиза на 50 %. Фактическият извод в мотивите на въззивното решение, че приносът по чл.51 ал.2 ЗЗД възлиза на 50 %, не може да бъде преценяван в настоящото производство по проверка на основанията за допускане на касационен контрол, доколкото правилността на фактическите изводи относно степента на приноса по чл.51 ал.2 ЗЗД, формирани въз основа на събраните по делото доказателства, е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК.

По дванадесети и тринадесети въпроси – дали изводът за наличие на принос следва да бъде безспорно установен и дали този извод може да почива само на присъдата на наказателния съд, касационният съд намира, че въпросите са обуславящи за изхода на спора. Не е удовлетворено обаче изискването на селективния критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, доколкото в мотивите на въззивното решение са изложени съображения, че наличието на принос е установено от събраните по делото доказателства. Правният извод за принос по чл.51 ал.2 ЗЗД е изведен въз основа на доказателствените изводи относно поведението на детето и на неговата майка, направени от въззивния съд след комплексна преценка на събраните по делото доказателства. Доказателствените изводи, че детето и неговата майка с действията си са допринесли за настъпване вредоносния резултат, не е изграден въз основа на присъдата на наказателния съд, от която въззивният съд е приел за установени факти, свързани с поведението на делинквента. Не е налице противоречие с решение № 84/15.08.2016 г. по т.д. № 1308/2015 г. на ВКС.

По поставените три въпроса от процесуалноправен характер по чл.280 ал.1, т.3 ГПК, касационният съд намира, че първият въпрос не е съобразен с мотивите на въззивното решение относно пределите на дължимата в производството по чл.294 ГПК проверка. Въззивният съд с оглед на дадените указания в отменителното решение на ВКС е приел, че повторното разглеждане на делото има за предмет възражението за принос по чл.51 ал.2 ЗЗД. Касаторът не отчита обстоятелството, че решаващият съд е намерил, че първото въззивно решение е влязло в сила в частта, с която искът по чл.432 КЗ е отхвърлен за разликата от 100 000 лв. до 200 000 лв., както и че е приел, че при повторното разглеждане на делото не може да се преразглежда въпросът за размера на обезщетението, определен на 100 000 лв. с решението на ВКС. Въпросът не покрива изискванията на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК.

Вторият и третият въпрос съвпадат с поставения в т.9 въпрос по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, по който касационният съд изложи вече съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По отношение на основанието по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК. Касационният съд намира, че не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които да са довели до постановяване на очевидно неправилен съдебен акт.

По касационната жалба срещу решението, с което са оставени без уважение искането на касатора по чл.247 ГПК и евентуалното искане по чл.250 ГПК. Както вече се спомена, поставените въпроси съвпадат с въпросите по чл.280 ал.1, т.3 ГПК, с които касаторът обосновава допускането на касационно обжалване на основното въззивно решение. По тези въпроси бяха изложени съображения, които не е необходимо да се повтарят. За пълнота на изложението следва да се спомене, че обуславящият извод на въззивния съд за отхвърляне на искането по чл.247 ГПК и евентуалното искане по чл.250 ГПК е основан на констатацията, че първото въззивно решение не е допуснато до касационно обжалване в частта, с която искът е отхвърлен за разликата от 100 000 лв. до 200 000 лв. Касаторът не отчита обстоятелството, че с определение № 1823 от 03.07.2024 г. по т.д. № 100/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на решение № 1075/08.08.2023 г. по в. гр. д. № 1551/2022 г. на САС в обжалваната от ищцата част, с която е потвърдено решението на СГС в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата над 100 000 лв. до пълния размер от 200 000 лв. Доколкото формулираните от касатора въпроси не са поставени в контекста на прилагането на чл.296, т.3 ГПК, касационният съд намира, че не покриват общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК.

По изложените по-горе съображения касационно обжалване не следва да се допуска и на двете решения на въззивния съд, като касационната жалба следва да се остави без разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение за отхвърляне на иск за разликата над 100 000 лв.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд