Определение № 329 от 21.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3729/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 37 342/15.04.2020 година подадена от М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И., против решение № 1722/02.03.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „Е“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 819/2018 година. С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е отменил частично първоинстанционно решение № 213 521/14.09.2017 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 51-ви състав, постановено по гр. д. № 23 989/2016 година, при което трансформирал задължението на М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. за издръжка на В. А. Х., произтичащо от договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, оформен с нотариален акт № **, том *, дело № 8622/1975 година на П. П.-нотариус при Софийския районен съд, в парично такова в размел на 500.00 лева месечно с падеж всяко първо число на месеца за съответния месец, считано от влизане на решението в сила до отпадане на пречките за изпълнението на задължението за издръжка в натура, като наред с това на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е осъдил М. Л. И., П. Й. И. В. Й. И. да заплатят на В. А. Х. сумата от 2500.00 лева, представляваща обезщетение за неизпълнение на задължения за издръжка и гледане по посочения по-горе договор. В подадената от М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде определен справедлив размер на издръжката, която следва да предоставят на В. А. Х., считано от влизането на решението си в сила. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба В. А. Х. не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. са били уведомени за обжалваното решение на 13.03.2020 година, като подадената от тях касационна жалба е с вх. № 37 342/15.04.2020 година, като е подадена по пощата на 13.03.2020 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Касационната жалба на М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. е недопустима в частта й, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която е уважен предявения от В. А. Х. против касаторите насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000.00 лева. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК при искове за парични суми, каквито са тези по настоящето производство, цената на иска се определя от търсената сума. Посоченият по-горе иск е с цена от 4000.00 лева, която не е над 5000.00 лева, а е под този размер, поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, не подлежи на касационен контрол по отношение на този иск. Поради това същото е влязло в сила по отношение на тези иск и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК подадената М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. касационна жалба е допустима в частта й, с която решение № 1722/02.03.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „Е“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 819/2019 година се оспорва в частта му, с която се оспорва определения размер на задължението им за месечна издръжка, което дължат на В. А. Х.. Съставът на Софийски градски съд е посочил, че договорът за издръжка и гледане е ненаименован и алеаторен, като няма изрична уредба в ЗЗД и за него намират приложение общите разпоредби. С него кредиторът се задължавал да прехвърли правото на собственост върху недвижим имот на длъжника, срещу задължение на последния да полага грижи и да го издържа. На изследване подлежал въпросът за това от какви грижи и издръжка и в какъв обем се нуждаел прехвърлителят (третото ползващо се лице), както и дали ги е била получила. Обемът на задължението на гледане и издържане бил неопределен към момента на сключване на договора и зависел от нуждите, които прехвърлителят имал с оглед възрастта и здравословното си състояние. Изпълнението на задължението за гледане и издръжка трябвало да е ежедневно, непосредствено, непрекъснато с оглед същността му. Когато бил налице отказ на кредитора да приема предлаганите му грижи, за да бъдела изправна страна длъжникът, трябвало да замени изпълнението за издръжка в натура с паричния му еквивалент. Това следвало да стане веднага след отказа на кредитора или по съдебен ред. Само в този случай длъжникът щял продължи да бъде изправна страна по договора за издръжка и гледане. Изпълнението на задължението за гледане и издръжка в натура изисквало и съдействието на кредитора. Когато той не го осигурявал за длъжника била налице правната възможност на поиска трансформиране на задължението за издръжка в натура в неговия паричен еквивалент. Наличието на забава на кредитора не освобождавало длъжника от изпълнение на поетите с алеаторния договор задължения. Трансформирането на основното задължение за гледане и издържане в натура в паричната му равностойност била възможността той да продължи да изпълнява точно и навременно задълженията си. При предявяване на иск за трансформация на задължението за издръжка в натура в паричния му еквивалент в тежест на ищеца било да установи настъпилата забава на кредитора, т. е. неговият отказ за съдействие при изпълнение на задълженията му, както и своето изпълнение, което го правело изправна страна по договора. От събраните в тази връзка свидетелски показания, на първите двама свидетели които пресъздавали преки техни впечатления, като били последователни и изхождали от незаинтересовани от изхода на спора лица, се установявало, че М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. са били в готовност да изпълняват задълженията си по сключения договор, като подпомагат В. А. Х. с пренасяне на дърва, почистване на обитаваното жилище, предоставяне на храна, закупуване на лекарства и др., но ответницата е отказвала да им съдейства. Не следвало да се дава вяра и съдът не поставял в основата на доказателствените си изводи по отношение на тези обстоятелства показанията на третата свидетелка., според които М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. не желаели да се грижат за В. А. Х. и да я издържат, както и че се държали лошо с нея. Свидетелката била дъщеря на Х., водила била съдебни дела срещу И. за разваляне на договора за издръжка и гледане, съответно връщане на прехвърления с него имот в патримониума й като наследник на прехвърлителя по договора, което предпоставяло нейната заинтересованост от изхода на делото във вреда на И., каквато суверенна преценка аргумент от чл. 272 ГПК въззивният съд можел да направи. Същевременно показанията й в частта, в която се сочело, че майка й не искала помощ от И., както и че последната заключвала жилището си и постройката, където си държала дървата за огрев, кореспондирали на показанията на останалите свидетели. След анализ на свидетелските показания се обуславял извод, че с поведението си В. А. Х. била отказала да дава необходимото съдействие, за да може И. да изпълняват точно и в необходимия обем задължението си в натура по договора за издръжка и гледане, за да й осигурят спокоен и нормален живот. Поради изпадането в забава като кредитор на В. А. Х. да осигури необходимото съдействие за изпълнение на задължението по издръжка и гледане, за И., като длъжници, било възникнало право да трансформират задължението си за даване на издръжка в натура в паричния й еквивалент и да изпълняват задължението си чрез заплащане по установения ред на съответната сума. Поради това предявеният иск с правно основание чл. 97, във връзка с чл. 95 от ЗЗД бил основателен. Основният спорен въпрос между страните бил за размера на паричния еквивалент на задължението. Издръжката трябвало да се определи така, че да осигурява месечно необходимата нужда за храна, лекарства и режийни нужди за гледания и издържания, с оглед уговореното между страните в договора от 1975 година за осигуряване на спокоен и нормален живот. При определяне на паричния еквивалент на задължението за издръжка в натура без значение били възможностите на длъжника да предостави договореното. По отношение на размера на паричния еквивалент съдът следвало да използва като ориентир определената от Национални статистически институт издръжка на едно лице за месец, тъй като при определянето й статистическият институт вземал предвид жизнения стандарт в страната, цената на продуктите и дрехите, необходими за поддържане на добър начин на живот. Относим към размера на издръжката бил само стандарта на живот в страната и необходимите средства за нормален живот в Република България, доколкото именно тук протичало изпълнението по договора за издръжка и гледане. Отчитайки, че предявеният иск бил за трансформация на задължението, която настъпвала с влизане в сила на решението, а не е за заплащане на парично задължение за минал период, на основание чл. 235, ал.3 от ГПК, въззивният съд намирал, че размерът на издръжката следвало да бъде определен при съобразяване с данните на НСИ за последното тримесечие на 2019 година, публикувани в интернет страницата му, и възникналите допълнителни разходи с оглед промененото здравословно състояние на В. А. Х.. По данни на НСИ за последното тримесечие на 2019 година, едномесечният разход за едно лице е бил 566.60 лева. Включени били суми, както следва: 165.14 лева за храна и безалкохолни напитки, 24.30 лева за алкохол и тютюневи изделия, 21.00 лева за облекло и обувки, 74.43 лева за жилище (вода, електроенергия и горива), 21.01 лева за жилищно обзавеждане и поддържане на дома, 39.32 лева за здравеопазване, 41.01 лева за транспорт, 22.64 лева за съобщения (включително телефонни услуги), 23,02 лева за свободно време, културен отдих и образование, 21.80 лева за разнообразни стоки и услуги, 6.52 лева за регулярни трансфери към други домакинства (заеми) и 24.54 лева за други разходи. Въззивният съд намирал, че от този общ размер следва да извади разходите за влог-35.00 лева, изплатен дълг и даден заем в размер на 11.00 лева, за социални осигуровки, доколкото В. А. Х. била пенсионер, в размер на 41.95 лева и за данъци в размер на 29.83 лева, доколкото не се установявало да има друго имущество, останало след разпореждането й в полза на дъщеря си с обитаваното от нея жилище. Въззивният съд намирал за основателни възраженията на И., че при определяне на дължимата издръжка следвало да се изключат разходите за алкохол и тютюневи изделия и регулярни трансфери към други домакинства. Не споделял и виждането, че основа за определяне на разходите за транспорт следвало да бъде стойността на абонаментната такса за цялата градски мрежа за пенсионер, а за съобщения стойността на средномесечния за един брой месечен абонамент, тъй като В. А. Х. не следвало да бъде ограничавана в минималните размери на съответните услуги, вместо да се определял размер съобразно разходите на един средностатистически човек в Република България, като се отчетяло и обстоятелството, че разходите й за придвижване не следвало да се ограничават до рамките на [населено място]. Необходимият размер за издръжката според НСИ за съответния период при изключване на посочените разходи възлизал на 525.83 лв. При определяне на паричния еквивалент на задължението следвало да се добавят необходимите разходи за лекарства на В. А. Х., съобразно двете съдебномедицински експертизи в общ размер на 70.00 лева–по 35.00 лева за лекарствата, които не се покривали от НЗОК и по 35.00 лева за предписваният два пъти годишно медикамент за остеопорозата на обща стойност 410.00 лева. Издръжката трябвало да се определи така, че в максимална степен да съответства на волята на страните изразена в договора за осигуряване на спокоен и нормален живот на В. А. Х.. При съобразяване на възрастта на Х., здравословно й състояние, потребностите й и размерът на издръжката за един средностатистически човек в Република България за съответния период, въззивният съд намирал, че справедливата издръжка в пари, която Х. следва да получи от И. била 500.00 лева месечно, какъвто размер бил съответен на нейните нужди. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това следва ли да се приспадне личния доход на бенефициера по договор за издръжка и гледане, когато предмет на спора е трансформация на задължението за полагане на грижи издръжка в паричен еквивалент и за това каква е била волята на страните относно обема на дължимата грижа по договора за гледане, сключен между П. И. Х. и Й. П. И., оформен с нотариален акт № **, том *, дело № 8622/1975 година на П. П.-нотариус при Софийския районен съд-трябва ли да се разбира, че волеизявлението е за цялостна издръжка и всички необходими грижи или че е договорено ограничение на обема на дължимата издръжка при наличието на конкретизация в договора, приобретателя да гледа прехвърлителя и неговата съпруга при болест и нужда, както и да набавя храна и отопление. Вторият от посочените по-горе въпроси не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Както е посочено в цитираното от касаторите решение № 169/19.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1210/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. специфичността на съдържанието на задължението за гледане, следва от постигнатото от страните съгласие с оглед конкретиката на всеки отделен случай, с оглед жизнените и битови нужди на прехвърлителя и възможността му да се справя сам. Издръжката, ако не е уговорено нещо различно, се дължи винаги в пълния й обем и независимо дали продавачът по алеаторния договор има собствени средства за издръжка. Ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. При тълкуването на волята на страните съгласно изискванията на чл. 20 от ЗЗД се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. От това следва, че въпросът за обема на дължимите се грижи и издръжка е фактически въпрос и е свързан с конкретните отношения между страните по договора за издръжка и гледане. При това обема на дължимите се грижи и издръжка се определя от съда чрез тълкуване на волята на страните съгласно установените в чл. 20 от ЗЗД правила за това. За да бъде даден отговор на посочения въпрос касационният съд би трябвало да извърши самостоятелно тълкуване на уговорките в договора за издръжка и гледане, оформен с нотариален акт № **, том *, дело № 8622/1975 година на П. П.-нотариус при Софийския районен съд, което обаче означава да бъдат проверени изводите на въззивния съд в тази насока. Последното обаче не може да се извърши в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 от ГПК, в какъвто смисъл са и указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Тъй като въпросът, така както е поставен е свързан с изводите на решаващия съдебен състав по съществото на спора, то той не представлява правен такъв по смисъла на т. 1 от цитираното ТР, който да послужи като общо основание за допускане на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Първият от посочените по-горе въпроси също не обосновава допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. При постановяването му решаващият съдебен състав е съобразил установената практика, че в такива случаи определената по реда на чл. 97 от ЗЗД издръжка замества задължението на приобретателя по договора за издръжка и гледане да дава издръжка на прехвърлителя. Поради това размерът на издръжката следва да бъде такъв, че да осигури изпълнението на посоченото задължение на приобретателя в пълен обем, така както е уговорено в договора. Както е посочено в решение № 169/19.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1210/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 863/22.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1534/2009 година и решение № 82/05.04.2011 година, постановено по гр. д. № 1313/2009 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. приобретателят по договор за издръжка и гледане дължи на прехвърлителя издръжка в размер достатъчен да удовлетвори всички нужди на прехвърлителя, независимо от това дали последния разполага или не със собствени средства за това, освен ако друго не е уговорено изрично в договора или не следва от неговите условия. Затова и определянето на издръжката в производството по чл. 97 от ЗЗД следва да отговаря на тези изисквания. Наистина в решение № 439/22.12.2011 година, постановено по гр. д. № 90/2011 година и решение №238/26.10.2015 година, постановено по гр. д. № 1368/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. (на които се позовават касаторите) при определяне на размера на издръжката съдът е вземал под внимание и получаваните от прехвърлителите доходи. Това обаче е станало в онази част на решенията, в която съдът се е произнасял по съществото на спора, а не в частта, в която е даван отговор на правните въпроси, по отношение на които е било допуснато касационното обжалване. За да се допусне касационно обжалване обаче трябва да е налице противоречие на въззивното решение, с отговор на правен въпрос даден по реда на чл. 290 от ГПК, а не с мотивите на съдебното решение по съществото на спора или пък с определение по чл. 288 от ГПК-т. 1, абзац 2 от ТР № 2/28.09.2011 година, постановено по тълк. д. № 2/2010 година по тълк. д. № 2010 година на ОСГТК на ВКС. С оглед на това решение № 439/22.12.2011 година, постановено по гр. д. № 90/2011 година и решение №238/26.10.2015 година, постановено по гр. д. № 1368/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. не могат да обусловят допускането на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос, а по същия решението е съобразено с установената в първата група от посочените решения. Същевременно не са налице обстоятелства, от които да следва извода, че установената с първата група решения, съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че следва да бъде променена с оглед изменение на обществено икономическите или обществено социалните условия. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1722/02.03.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „Е“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 819/2019 година по подадената против него от М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. касационна жалба с вх. № 37 342/15.04.2020 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение