Определение № 929 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 48/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Обжалвано е определение № 3051/11.12.2023 г. по ч.гр.д. № 3253/2023 г., в частта, с която Софийски апелативен съд е потвърдил определение от 24.10.2023 г. по гр.д. № 8736/2020 г. на Софийски градски съд за отхвърлената молбата на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество за изменение на определение от 21.09.2023 г. по същото дело за осъждане на КОНПИ на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплати на ответника К. В. Н. сумата 73 230.00 лв.

Определението се обжалва от КОНПИ с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (първите два – обобщени в един в смисъла, разяснен с т. 1 ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.ОСГТК на ВКС)::

1. Когато делото е прекратено поради отттегляне или отказ от иска и отговорността на ищеца е по чл. 78, ал. 4 ГПК, за основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК има ли значение действителната фактическа и правна сложност на делото, включително това дали към искането за десезиране на съда са проведени или не открити съдебни заседания, т.е. от това, че към този момент възложената от ответника адвокатска защита не е осъществена в пълен обем?

2. При възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК кой е меродавният момент за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение при промени в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в хода на разгледаното дело? и

3. Прилага ли се чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ при прекратяване на делото поради отказ от иска?

Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд е решил вторият в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а другите – да са от значение за правилното прилагане на закона (на чл. 78, ал. 4 ГПК и на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ) и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Ответникът К. В. Н., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно.

Въззивният съд е мотивирал правилността на определението, с което първостепенният съд е отхвърлил молбата на КОНПИ за изменение в частта по разноските на определението от 21.09.2023 г. за прекратяване на делото поради отказ от иска (чл. 233 ГПК) и за осъждането на КОНПИ да заплати на ответника К. Н. сумата 73 230.00 лв. (чл. 78, ал. 4 ГПК) със следните съображения:

Първо, всички направени по делото разноски са били заплатени само от първия ответник, а не от втория.

Второ, те включват уговорените адвокатски възнаграждения: за сумите съответно 48 000 лв. – за представителството в исковото производство и 24 000 лв. – в обезпечителното; 30.00 лв. - държавни такси по обжалваното определение за допуснатото обезпечение на бъдещия иск и 1 200 лв. - депозити по СИЕ и САТЕ.

Трето, молбата по чл. 248 ГПК е обоснована с твърдения, че адвокатските възнаграждения са прекомерни и съдът следва да ги намали (чл. 78, ал. 5 ГПК), както и че съдът следва да намали или да изключи отговорността на КОНПИ по чл. 78, ал. 4 ГПК, защото ответниците не са представили доказателства в административното производство (чл. 156, ал. 6 КОНПИ).

Четвърто, съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не може да намали адвокатско възнаграждение, когато е уговорено под минималните размери в Наредба № 1/2004 г., а при всяка възможна редакция на Наредбата – и към сключването на двата договора, и в следващите й изменения след молбата за обезпечение на бъдещия иск, респ. след предявяването на иска, уговорените възнаграждения са под нормативно определените минимални размери. Следователно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.

Пето, неоснователно е и искането на КОНПИ по чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ. Разпоредбата не се прилага при отказ от иска.

Настоящият състав намира, че първият въпрос обуславя определението в смисъла по чл. 280, ал. 1 ГПК. В правните си изводи въззивният съд не е обсъждал проведените открити съдебни заседания до искането за десезиране на първостепенния съд по чл. 233 ГПК, а това означава, че ги е намерил за ирелевантни за възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. По въпроса този въпрос обаче са изключени допълнителните предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. В своята практика Върховният касационен съд приема, че с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК страната, която носи отговорност да репарира направените по делото, поставя въпрос дали насрещната страна е наценила труда на своя адвокат, уговаряйки възнаграждението в размер, съществено надвишаващ обичайния и разумния за защитата по конкретното дело. Възражението се базира на твърдения за липса на причина връзка между сторения разход с действителната правна и фактическа сложност на делото, т.е. за неположената от насрещната страна дължима грижа, когато уговаря прекомерно високо адвокатско възнаграждение. Приема се също, че от страната не може да се изисква да уговори адвокатско възнаграждение, което да е точно съразмерно на фактическата и правна сложност на делото. В началото на производството пред съответната инстанция тя знае какъв е защитимият неин интерес по поставения за решаване пред съда спор, но от нея не следва да се изисква да прецени точно фактическата и правна сложност на делото, нито какви точно съдопроизводствени действия ще се наложи да извърши адвокатът. Проекция на така утвърдената практика е и изводът, че към сключеният договор за правна защита е нормално да се очаква, че делото ще се развие и приключи пред съответната инстанция с решение по същество, а не с определение за прекратяване по чл. 232 или чл. 233 ГПК. Поради това настоящият състав намира, че не следва да създава практика, според която за възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е релевантно дали към момента на искането десезиране на съда по чл. 232 ГПК или по чл. 233 ГПК са проведени или не открити съдебни заседания, респ. ограниченият поради това действие на ищеца обем на защитата, която адвокатът на ответника се е задължил да престира.

Вторият повдигнат въпрос не обуславя определението в смисъла по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че при всяка възможна редакция на НМРАВ, уговореното и заплатено възнаграждение за представителството на ответниците в обезпечителното производство и в първоинстанционното, е под нормативно определените минимални размери, а чл. 78, ал. 5 ГПК изключва възможността съдът да го намали под тези размери. След решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 на Съда на Европейския съюз следва да се приеме, че това произтичащо от националния закон ограничение (чл. 78, ал. 5 ГПК) не се прилага като противоречащо на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Решенията на СЕС са задължителни за националните съдилища и действието им е ретроактивно. Касаторът обаче не е повдигал въпрос, дали е допустимо НМРАВ, към която чл. 78, ал. 5 ГПК препраща, да ограничи съдът в установяване на причинно-следствената връзка на уговореното адвокатско възнаграждение с действителната фактическа и правна сложност на делото/със защитимия интерес.

Третият повдигнат въпрос обуславя определението в смисъла по чл. 280, ал. 1 ГПК, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, не противоречи на практиката на Върховния касационен съд. Разпоредбата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ гласи, че когато ответникът по иска за отнемане на незаконно придобито имущество представи пред съда доказателства, които е могъл да представи с декларациите по чл. 136 или 137 и не са събрани по независещи от Комисията причини, съдът може да му възложи изцяло или отчасти разноските по делото независимо от изхода на делото. В своята практика Върховният касационен съд приема, че смисълът на тази разпоредба е, че Комисията не би следвало да дължи разноските, които е сторила заради поведението на ответниците, когато те са притежавали доказателства за законните доходи на придобитото имущество, но не са ги представили в административното производство. Приема се също така, че чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ не се прилага, когато Комисията е мотивирала отказ от иска с ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС. Тълкувателното решение е по тълкуване на ЗОНПИ, има действие от влизане в сила на този Закон, т.е. не може да се приеме, че ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършено поради новонастъпили (след подаването на иска) обстоятелства. В случая, Комисията е мотивирала отказа от иска с тълкувателното решение, а крайният извод на въззивния съд, че в такива хипотези чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ не се прилага, съответства на практиката на Върховния касационен съд. Изложеното изключва допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по третия повдигнат въпрос.

При този изход на делото и на основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ Комисията следва да внесе държавната такса по т. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.