Определение № 449 от 21.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 560/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 4885/16.V.2012 г. на Р. Р. М. от С. и [фирма]–С., подадена против онези две части от решение № 389 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 9.ІІІ.2012 г., постановено по т. дело № 3288/2011 г., с които е било потвърдено първоинстанционното решение № 498/17.ІІІ.2011 г. на СГС, ТК, с-в VІ-8 по т.д. 1610/09 г.: за солидарното им осъждане да заплатят на ищцовото [фирма]-С. следните две суми: 1/ В размер на 88 012.35 лв., представляваща внесен в полза на наемодателите предварителен депозит по разваления впоследствие договор за наем от 1.VІІ.2007 г.; 2/ В размер на 40 271 лв., представляваща пропусната полза /печалба/ на наемателя [фирма] в периода от 9 месеца, а именно 1.І.2008 г. – 30.ІХ.2008 г. Оплакванията на двамата касатори са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваните две негови осъдителни части, а също и в тази за разноските, както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор (въведен с горепосочените два обективно кумулативно съединени осъдителни иска) от настоящата инстанция, с който същите да бъдат отхвърлени – като неоснователни, вкл. ведно с присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Инвокирани са доводи, че въззивната инстанция, така както и първостепенният съд, били игнорирали защитното им възражение, че процесният договор за наем бил срочен и с него се учредявали вещни права върху недвижим имот, поради което развалянето му следвало да стане единствено по съдебен ред, съгласно чл. 87, ал. 3 ЗЗД, а не с едностранно волеизявление на наемателя. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК двамата касатори обосновават приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че: 1/ „В нарушение на константната практика на ВКС не били обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения”; 2/ „В конкретния случай се касае до неточно прилагане на закона и допускането до касация на решението /постановено от САС – бел. на ВКС /, ще е от значение за точното прилагане и развитие на правото”, докато материално- и процесуалноправните въпроси, посочени в мотивите на решението, които са предопределили изхода по конкретното дело, „се свеждат досежно наличието на несъществуваща съсобственост от административните органи и превратното тълкуване на закона”. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „А.” писмено е възразило чрез процесуалния си представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на постановеното от САС решение в атакуваните две негови осъдителни части, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски, направени в настоящето касационно пр-во в размер на сумата 5 700 лв., видно от приложен договор за правна защита и съдействие № А-0272793 от датата 6.VІ.2012 г. Инвокирани са доводи, че касационните отменителни основания в нея не са били посочени точно и претендирайки присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, съвместната касационна жалба на Р. Р. М. от С. и [фирма]-С. /като ответници по исковете на [фирма]-С./ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Вместо ясно и точно формулиран релевантен въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/, по който САС да се е произнесъл в противоречие с практиката н ВКС, касаторите обосновават приложно поле на касационния контрол, посредством повтаряне на оплакването си в жалбата за допуснати от състава на въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК/. Последното представлява касационно отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК и не може да се отъждествява с основание за допустимост на касационното обжалване. Няма естеството на релевантен правен въпрос твърдението на двамата касатори в изложението към жалбата им „за несъществуваща съсобственост от административните органи”, а неточното прилагане или превратното тълкуване на закона, е оплакване за нарушаването му от решаващия съд, с което не се обосновава приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд не може и не е задължен да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването н релевантния правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – в случая по т.т 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, при този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК, а и предвид изрично направеното от ответното по касация [фирма]-С. искане за присъждане на разноски, двамата касатори ще следва да бъдат осъдени да заплатят общо на този търговец сума в размер на 2 850 лв. /две хиляди осемстотин и петдесет лева/, представляваща платен хонорар за един негов адвокат от САК, съгласно приложения към отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК договор за правна защита и съдействие № А 0272793 от датата 6.VІ.2012 г. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение