Определение № 179 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 569/2011 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 вр. чл. 121 от ГПК Образувано е по частна жалба на Е. Е. Р., чрез адв. А. В., срещу определение № 440 от 02.06.2011г по ч.гр.дело № 405/2011г на В. окръжен съд, с което в една част е оставена без уважение частна жалба на настоящия касатор срещу определение №752 от 29.03.2011г за прекратяване на делото и изпращането му на друг съд по подсъдност. Въззивният съд е отменил изпращането на делото на Софийски районен съд и е постановил подсъдност на Пловдивски районен съд. В изложението по допускането на касационно обжалване се формулира процесуалноправен въпрос. Посочва се, че Врачански окръжен съд неправилно е пренебрегнал правилото на чл. 120 от ГПК като е приел,че факта на упълномощаване на адвокат от ответната страна може да определи местната подсъдност. Цитира се съдебна практика, в която е коментирано приложното поле на чл. 120 от ГПК по брачни искове, за които важи общата местна подсъдност. В тази връзка се формулира въпрос ,как следва да бъде определена местната подсъдност по иск за развод, не е ли тя по адреса на ищеца, когато ответницата, българска гражданка ,не живее на постоянния си адрес в страната и няма пълномощник към момента на завеждане на исковата молба. Развиват съображения за наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. В отговор защитата на ответницата Ю. К. Р. изтъква ,че по поставените въпроси е необходима касационна проверка и разрешение ,но това може да стане при проверка на решенията .Оспорва се тезата на ищеца, че избраната от него подсъдност е стабилизирана Върховен касационен съд, ІІІ г.о намира ,че частната жалба следва да бъде допусната до разглеждане по същество. Необходимо е по тълкувателен път от нормите на закона да се изведе приложимото правило във връзка с местно компетентния съд, когато искът е заведен по адрес на ищеца и има възражение на ответника по чл.119 ал.3 ГПК ,последният се позовава на постоянния си адрес, но има данни, че не живее в пределите на РБългария. В тази връзка, разрешение следва да бъде дадено и на въпроса какво е значението на факта ,че след завеждане на исковата молба за развод и в срока за отговор ответницата е упълномощила адвокат да направи възражението по чл. 119 ал.3 от ГПК .Въпросите обективират посоченото от касатора основание по критерия по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, те са от значение за точното прилагане на закона по смисъла, указан в т.4 от ТР № 1 /2009 от 19.02.2010г на ОСГТК на ВКС.Цитираната и приложена по- стара практика (опр№86/70г. ІІ г.о ,опр.№78/86г ІІ г.о реш.№1218/73 ІІ г.о и др.) не съдържа принципно разрешение, относимо към настоящите обсотоятелства, свързани с режима на регистриран постоянен адрес и значението му при спор относно подсъдността. По поставения в изложението въпрос ,от общата разпоредбата на чл. 105 ГПК следва, че искът за развод е местно подсъден на съда, в района на който остветницата има постоянен адрес .Ако ищецът е избрал да предяви иска пред съда по своя адрес в страната и е посочил адрес на ответницата в чужбина ,на който съдебните книжа са й били връчени,от това не следва извод в полза избраната и поддържаната от ищцовата страна местна подсъдност, щом в срока за отговор ответната страна ,чрез упълномощен по делото адвокат ,е направила възражението и същевременно е удостоверила постояненния си адрес в страната в друг съдебен район, като основание на своето възражение. Значинието на постоянния адрес на ответницата ,изтъкнато от същата при отвода по чл. 119 ал.3 ГПК, не може да бъде игнорирано в интерес на ищеца, като се изследва и преценява дали ответницата живее на него .Съдът не може по аргумент от чл. 107 ал.2ГПК служебно да възприеме различно правило, включително в интерес на адвоката, упълномощен по делото от ответната страна, с оглед адреса на неговата служебна дейност. Нормата на чл. 107 ал.2 от ГПК не намира приложение при процес срещу ответник, упълномощил в това си качество адвокат да го представлява, включително ако последният е направил възражението. По- същественото е ,че местната подсъдност не е служебен въпрос и съдът е длъжен да се съобразява с пределите на самото възражение и негово основание ,така както е изтъкнато от името на ответната страната. Разпоредбата на чл. 107 ал.2 вр ал.1 от ГПК поначало не може да бъде тълкувана така, че да постави ответник, който не живее на постоянния си адрес в пределите на България ,в по-неблагоприятно положение при отвод за местна подсъдност, пред българския съд .Това би довело до недопустимо стълкновение с права и принципи, защитени от общностното право на ЕС. Предвид гореизложеното, жалбата е частично основателна. Въззивният съд правилно е приел ,че при наличие на своевременен отвод по чл. 105 вр. чл.119 ал.3 ГПК Врачански районен съд не е местно компетентен, но неправилно е намерил за приложима хипотезата на чл. 107 ал.2 от ГПК. Ответницата, получила съобщение и преписи от исковата молба, чрез упълномощен от нея по делото адвокат, в срок е направила отвод за местна неподсъдност с позоваване на чл. 105 от ГПК. Удостоверила е посредством прилагане на копие от документ за сачмоличност и своя постоянен адрес в страната, определящ като местно компетентен Софийски районен съд. Правилно са отхвърлени изтъкваните от ищеца доводи във връзка със стабилизиране на избраната от него подсъдност, но незаконосъобразно Врачански окръжен съд е приел за компетентен Пловдивски районен съд, само защото упълномощения от ответницата адвокат е посочил за свой служебен адрес [населено място]. Както вече бе изтъкнато, местно компетентен по иска за развод в случая е Софийски районен съд и този съд ще следва да се произнесе и по останалите възражения на ответницата, свързани с компетентността на българския съд при действието на Регламент (ЕО) №2201/2003г на Съвета на Европа. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІг.о.