Определение № 2124 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4928/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от „Гиро ленд“ ЕООД, [населено място], чрез адвокат Н. Г., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Пловдив № 938/08.07.2024г. по в.гр.д. №627/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, постановено в противоречие с процесуалния закон. Насрещната страна Л. А. М., с юридическо образование, с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като посочените в изложението решения на ВКС са касаят казуси различни от процесния. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, с което „Гиро ленд“ ЕООД, [населено място] е осъдено да заплати на Л. А. М. сумата от 17 602, 47лв., представляваща наемни вноски за периода от 22.06.2023г. до 21.09.2021г. по договор за наем от 22.10.2018г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба – 24.04.2023г. до окончателното ѝ плащане. За да постанови този резултат, съдът приел за установено, че между страните е възникнало валидно наемно правоотношение. Вещта предмет на договора била предадена на наемателя, което обстоятелство не било спорно между страните (протоколно определение от 24.10.2023г). Приел, че по делото не е установено ответното дружество да е изпълнило задължението си за заплащане на уговорената наемна цена за процесния период, в който е ползвало имота, поради което направил извод за основателност на предявения иск. По отношение на наведените във въззивната жалба оплаквания относно неприетото възражение за прихващане, съдът констатирал, че с протоколно определение от 24.10.2023г. искането за съвместното му разглеждане било оставено без уважение. Направил извод, че въвеждането на доводи по този процесуален въпрос, с въззивната жалба е безпредметно. Намерил за неотносими обстоятелствата дали по други дела между същите страни са били приети направените аналогични възражения за прихващане. Допълнително отбелязал, че страните не са направили възражения по доклада на първостепенния съд, включително и относно допълнението към него. По изложените съображения съдът потвърдил решението на първостепенния съд. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по приложението на чл.236, ал.2 от ГПК за задължението на въззивния съд, като инстанция решаваща спора по същество, да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част от решението. Навежда довод за противоречие на въззивното решение с разясненията дадени в т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и в решение №169/02.10.2017г. по т.д.№1672/2016г. на I т.о.; решение №57/02.03.2011г. по гр.д.№1416/2010г. на III г.о.; решение №83/23.06.2015г. по т.д.№1940/2014г. на II т.о. Във връзка с искането е изложил твърдения, че при постановяване на решението, съдът не е разгледал своевременно въведеното възражение за прихващане. Поставеният въпрос е принципно значим за всяко производство и по него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл по всички въведени в производството възражения, а искането е обосновано с несъгласието на касатора с формираните правни изводи и защитната му теза. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. При разглеждане на делото касационната инстанция е обвързана от изложените от касатора основания за допускане на обжалването, както и от заявените в жалбата касационни оплаквания (чл.290, ал.2 от ГПК). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от касатора основание за това по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение