Определение № 1838 от 22.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2040/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Юробанк България“ АД и Ц. В. Т. и А. С. Т. срещу решение №502 от 24.01.2025г. по в.гр.д. № 7657/2024г. на Софийски градски съд, ГО, II-Ж състав, поправено с решение №3483/05.06.2025г. по същото дело. С него, след частична отмяна и потвърждаване на решение № 3746 от 01.03.2024г. по гр.д. № 37606/2021г. на Софийски районен съд, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240 от ЗЗД вр. с чл.9 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. с чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД, е признато за установено, че Ц. В. Т. и А. С. Т. дължат при условията на солидарност на „Юробанк България“ АД следните суми: 10 225,84 евро - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL38618/11.09.2008г. и допълнителни споразумения към него, която сума е частичен иск от общата главница по кредита в размер на 81 042,95евро, / част от която в размер на 39 747,11 евро е била погасена чрез плащане преди образуване на заповедното производство, като е останал дължима сумата 41 295,84 евро – главница по договора за кредит/, както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. №25926/2019г. по описа на Софийски районен съд - 10.05.2019г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение съответно изпълнителен лист по ч.гр.д. №25926/2019г. на Софийски районен съд, както и са отхвърлени като неоснователни претенциите за сумата от 123,18 евро – застраховки, предявена като частичен иск от общия размер от 177, 77 евро; за сумата от 700,40 лева – нотариални разноски – такса за подновяване на договорна ипотека; за сумата от 832,52 евро - такси, която сума е частичен иск от общия размер на вземането за такси от 1024,20 евро и е формирана от 814,62 евро такси комисионни за управление на кредита за периода от 10.05.2016г. до 07.05.2019г. и 17,90 евро - такса за просрочен кредит; за сумата от 129,60 лв. - нотариални такси за връчване на нотариални покани. Касационният жалбоподател „Юробанк България“ АД обжалва решение № 502 от 24.01.2025г. по в.гр.д. № 7657/2024г. на Софийски градски съд, ГО, II-Ж състав в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение и е признато за установено, че А. С. Т. и Ц. В. Т. дължат при условията на солидарност на „Юробанк България“ АД сумата от 10 225,84 евро - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38618/11.09.2008г. и допълнителни споразумения към него, като е прието, че общата главница по кредита е в размер на 41 410,57 евро, вместо сочената от ищеца главница в размер на 81 042,95 евро. Счита, че е налице интерес за обжалване на въззивното решение макар да е предявена частична претенция и се позовава на Тълкувателно решение №3 от 22.04.2019г. по тълк. д.№3/2016г., ОСГТК на ВКС относно силата на пресъдено нещо на правопораждащите факти. В касационната жалба сочи, че обжалваното решение в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и незаконосъобразно. Навежда доводи, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е указал на страните, че ще изследва клаузите на договора за кредит за неравноправност. Твърди, че ответниците А. С. Т. и Ц. В. Т. в нито един момент от делото не са оспорили типовите и неиндивидуално договорени клаузи, а въззивният съд не е съобразил, че дори да не са индивидуални определени, клаузите, които определят основния предмет на договора, не могат да бъдат преценени като неравноправни ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 от ЗЗП. Навежда доводи, че въззивният съд е нарушил чл.430, ал.2 от ТЗ като е прогласил нищожност на чл.3, ал.1 от договора за кредит относно лихвите и е счел, че със съдебното решение се трансформира характера на правоотношението от договор за кредит по ТЗ в безлихвен паричен заем по ЗЗД. Твърди, че второинстанционният съд неправил е извадил от усвоената главница всички платени по кредита суми, без да съобрази, че следва да се начисли възнаградителна и мораторна лихва, дори да се констатира нищожност на съответната клауза за лихва. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Подлежат ли на касационно обжалване от ищеца въззивни решения по частични искове за парично вземане, по които искът за претендираната част от вземането е изцяло уважен, но с решението си съдът е приел, че клаузите, с които се уговаря възнаграждение по договора са нищожни и размерът на цялото вземане е намален? 2/ Ясна и разбираема по смисъла на ЗЗП ли е клауза, в която договорната лихва е определена като сбор от референтен лихвен процент БЛП и надбавка, конкретно посочени като размери в договора за кредит, като в случай, че е, могат ли да бъдат преценени като неравноправни/нищожни уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуални договорени, ако са ясни и разбираеми? 3/ Дали констатираната от съда нищожност по чл.146 ЗЗП на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща заплащане на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер? Относно въпроса по т.1 се позовава на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди, че въпросът по т.2 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 92 от 09.09.2019г. по т.д. №2481/2017г. на ВКС, II г.о.; решение № 87 от 06.11.2019г. по т.д. №848/2017г. на ВКС, I т.о.; решение № 9 от 27.02.2020г. по т.д. № 62/2019г. на ВКС, I т.о.; а въпросът по т.3 е решен в противоречие с приетото в решение № 92 от 09.09.2019г. по т.д. № 2481/2017г. на ВКС, II г.о.; решение №87 от 06.11.2019г. по т.д. №848/2017г. на ВКС, I т.о. и определение №89 от 12.02.2021г. по т.д. №639/2020г. на ВКС, I т.о. Ответниците по касация Ц. В. Т. и А. С. Т. поддържат, че подадената от „Юробанк България“ АД касационна жалба е недопустима, а по същество е неоснователна. Касационните жалбоподатели Ц. В. Т. и А. С. Т. обжалват решението, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените срещу тях искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.240 от ЗЗД във вр, с чл.9 от ЗПК и чл.79, ал.1 от ЗЗД. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение в тази част е недопустимо, а в условията на евентуалност, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат аргументи, че решаващият съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като ищецът не е въвел в претенцията си да бъде установено, че кредитополучателите дължат претендираните от него суми към определена дата. Считат, че липсва правен интерес от завеждане на иска, който е абсолютна положителна процесуална предпоставка при предявяването на установителен иск. Твърдят, че са погасили задължението преди завеждане на исковото производство. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК касационниите жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Към кой момент се установява съществуването на вземането в производството по чл.422 от ГПК - към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, към датата на предявяване на установителния иск по чл.422 от ГПК или към датата на приключване на съдебното дирене в производството по иска? 2/ Длъжен ли е въззивният съд в производството по чл.422 от ГПК да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но преди предявяване на установителния иск по чл.422 от ГПК и преди приключване на съдебното дирене, вкл. извършените от ответника доброволни плащания? Касационните жалбоподатели поддържат, че разрешенията, дадени от въззивния съд по въпросите по т.1 и т.2, противоречат на практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013г., ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №8 от 02.04.2019г. по тълк. д. №8/2017г., ОСГТК на ВКС, решение №62 от 26.03.2013г. по гр.д. №758/2012г. на ВКС, III г.о., решение №128 от 14.06.2013г. по гр.д. №996/2012г. на ВКС, III г.о., решение №190 от 25.01.2021г. по гр.д. №4079/2019г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД поддържа, че подадената от Ц. В. Т. и А. С. Т. касационна жалба е недопустима и неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 11.09.2008г. между „Юробанк България“ АД и Ц. В. Т. и А. С. Т. е сключен договор за заем за покупка на недвижим имот № HL 38618/11.09.2008 г. за сумата от 80 000 евро, от които 43 444 евро - за покупка на недвижим имот, и 36 556 евро - за други разплащания на заемополучателите, със срок на кредита 360 месеца и определени равни месечни вноски за погасяване в размер на 553,90 евро. Констатирал е, че е уговорена солидарност между заемополучателите и че липсва погасителен план, както и че предоставеният кредит е обезпечен с ипотека. Позовал се е на ССчЕ, съгласно която преди образуване на заповедното производство заемополучателите са платили сумата в размер на 39 747,11 евро, с които са погасени всички месечни вноски за главници и възнаградителни лихви за периода от отпускане на кредита до 10.12.2014г., както и начислените месечни такси/комисионни за управление от отпускането на кредита до 10.04.2016г. Неплатени са падежирали такси за управление в размер на 1 314,87 евро за периода от 10.06.2014г. до 10.03.2019г., имуществени застраховки в размер на 177,77 евро за периода 01.10.2015г. - 30.08.2018г., такси за просрочие в общ размер на 17.90 евро - за 26.10.2016г., лихви за просрочие в размер на 4 593,89 евро, а неплатеният остатък главница, който е обявен за предсрочно изискуем на 21.03.2019г. е в размер на 72 394,87 евро. Съдът е констатирал, че след 10.05.2019г. – датата на образуване на заповедното производство, на 26.02.2021г. по сметка на банката са постъпили 172 113,04 лева за погасяване на задължението. Приел е, че тъй като дължимите суми по договора за кредит са били погасени чрез плащане извършено в хода на образуваното изпълнително производство №20209210400032 на ЧСИ С. П., с рег.№921 на КЧСИ, това плащане не следва да бъде съобразено. Позовавайки се на Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по тълк. д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е посочил, че в производството по чл. 422 от ГПК нормата на чл.235, ал.3 от ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес Поради възражението на ответниците за нищожност на договора за банков кредит, въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение №1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС и е приел, че е длъжен да се произнесе по нищожността на цялата правна сделка или на отделни клаузи, които са от значение за решаване на правния спор ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. При преценката за нищожност на договора за кредит поради неравноправност съставът на СГС е приел, че ответниците имат качеството на потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗПП и се ползват от защитата, предвидена в същия закон. Въззивният съд е приел, че клаузите за лихва (договорна и за просрочие), таксите за управление на кредита/комисионна за управление на кредита, разноските, застрахователните премии не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху съдържанието им. Навел е доводи, че банката не е успяла да докаже, че включването на клаузите за възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси, комисионни, застрахователни премии и разноски, е в резултат на предварително обсъждане и съгласие на потребителите по отношение на тяхното съдържание. Поради което, е счел, че гореизложените клаузи не са индивидуално уговорени. Изтъкнал е, че съгласно чл. 4, §2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.), практиката на СЕС (дело C-26/2013 и дело C-96/2014), както и националната правна уредба, преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва с основния предмет на договора, при условие, че са изразени на ясен и разбираем език. Приел е, че клаузите, с които са уговорени разходите по кредита, не са изразени на ясен и разбираем език и не са посочени изчерпателно, с оглед на което се явяват неравноправни и съответно нищожни на основание чл.143, т.19 във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП. Навел е още доводи, че чл.3, чл.4, чл.6, чл.7, чл.12 и чл.14 от договора за кредит не съдържат ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който ще се формира новият базов лихвен процент, такси, комисионни и разноски, при изменение на съответния финансов индекс или валутен курс или други обективни причини, което води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката - кредитодател и потребителя – кредитополучател. Решаващият съд е установил, че определянето на разходите може да бъде извършено въз основа на методика на кредитодателя, която не е публично известна и достъпна на кредитополучателя, което води до неравноправност по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП. Счел е, че ответниците не дължат нотариални такси за уведомяването за обявяване на предсрочна изискуемост, тъй като не попадат измежду плащанията, които длъжниците изрично са се съгласили да поемат по силата на възникналото облигационно правоотношение. Посочил е, че предвидените в чл.4 от договора и начислени такса и комисионна за управление, по същината си представляват такси и комисионна за действия, свързани с управлението на кредита по смисъла на законовата разпоредба на чл.10 а ал.2 от ЗПК, като е счел клаузата на чл.4 договора за нищожна поради противоречие със закона. С оглед гореизложеното въззивният съд е приел за дължима сумата за главното вземане, предявена като частичен иск в размер на 10 225,84 евро - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38618/11.09.2008г. и допълнителни споразумения към него от вземане в общ размер 41 410,57 евро - оставаща непогасена главница. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По касационната жалба на „Юробанк България“ АД: Касационната жалба на ответника „Юробанк България“ АД, срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, е недопустима поради липсата на правен интерес. Наличието на правен интерес е необходима предпоставка както за предявяването на иск за защита на претендираното субективно материално право, така и за обжалване на постановеното по иска съдебно решение. Правен интерес от обжалване е налице, само когато постановеното решение е неблагоприятно за обжалващия. В случая предявеният частичен осъдителен иск е уважен изцяло, което изключва правния интерес на ответника от обжалване на благоприятното за него решение. Изложените в жалбата аргументи касаят само правилността на мотивите на въззивния съд, но не и крайния му извод за неоснователност на исковете. Страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат. В този смисъл са и задължителните разяснения в т.18 на ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ВКС, ОСГК, в която част тълкувателният акт не е загубил действието си и при новия ГПК от 2008г. Във връзка с доводите на касатора за правен интерес да оспорва преценката на съда за останалия непогасен размер на вземането за главница, следва да се отбележи, че констатациите на въззивния съд относно пълния размер на вземането по предявения частичен иск, не се ползват с обвързваща сила. При решението, с което е уважен изцяло частичният иск, размерът на признатото субективно право остава извън обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо. По касационната жалба на Ц. В. Т. и А. С. Т.: Поставените от касаторите въпроси са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, който е приел, че плащане от длъжника, извършено след образуването на заповедното производство, се явява извършено в хода на образуваното изпълнително производство и следва да се счита за осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист. Съобразно т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д.№1/2009г., ОСГТК въпросите могат да бъдат конкретизирани по следния начин: „1.Към кой момент се установява съществуването на вземането в производството по чл.422 от ГПК? 2.Длъжен ли е въззивният съд в производството по чл.422 от ГПК да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и преди приключване на съдебното дирене, вкл. извършените от ответника доброволни плащания?“ По тези въпроси е налице задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това касационното обжалване следва да се допусне по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси. Въведените в касационната жалба доводи за недопустимост на въззивното решение, ще бъдат обсъдени с решението по делото, доколкото произнасянето по тях е обусловено от поставените от касаторите правни въпроси. По изложените съображения касационно обжалване следва да се допусне по жалбата на Ц. В. Т. и А. С. Т., а касационната жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, следва да бъде оставена без разглеждане. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 204,51 евро. Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение