Определение № 437 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4598/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 1048 от 31.07.2023 г. по в.гр. д. № 3300/2022 г. на AС - София, с което са уважени частично искове по чл. 226, ал.1, КЗ/отм./. Жалбоподателят Д. С. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпрос в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът в производството ЗД „Евроинс“ АД чрез процесуалния си представител е депозирал писмено становище в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, в което са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение, въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил ЗД "Евроинс" АД, да заплати на Д. С. Д. сумата 60 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП от 02.03.2016 г. Установено е, че на 02.03.2016г., около 19:00 часа на третокласен път III-8608, в участъка между [населено място] и [населено място], [община] е настъпило ПТП между лек автомобил „Рено Канго“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Р. Л. Б. и лек автомобил „АУДИ А 4“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от В. И.. Водачът на лекия автомобил „Рено Канго“ с рег. [рег.номер на МПС], вследствие на несъобразената скорост на движение и мокра пътна настилка при навлизане в остър десен завой загубил контрол върху управлението, автомобилът се поднесъл странично, задната му част се изнесла наляво, започнал въртене в посока на часовниковата стрелка и навлязъл в лентата за насрещно движение, където е настъпил удар в лекия автомобил „Ауди“. Установено е, а и не е спорно между страните, че лекият автомобил „Рено Канго“ е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, на основание застрахователна полица № [банкова сметка], валидна до 26.11.2016 г. Съдът е приел за установено, че на ищеца е проведено болнично лечение за срок от 16 дни, домашно-амбулаторно лечение за срок от 3 месеца. За лечението на полученото закрито счупване на тялото на дясна раменна кост е извършено оперативно лечение, което е довело до затрудняване на движенията на десния горен крайник за период около 2 – 3 месеца. Болките и страданията са били интензивни за около 7-8 дни след счупването, болки с умерен интензитет около месец, след което е започнало раздвижване и болките са отшумели. От личния преглед на пострадалия е установено, че движенията на крайника са възстановени в пълен обем. Установено е, че получената от ищеца черепно - мозъчна травма състояща се от следните компоненти – контузия на мозъка средна степен на тежест с продължило сопорозно променено съзнание четири дни, без компютърно томографски данни за увреда на мозъчния ствол; оток на мозъка, малко контузнно-кръвоизливно огнище в левия слепоочен дял на мозъка е получена в следствие на процесното пътно – транспортно произшествие. Въззивният съд е приел, че ищецът е търпял интензивни болки и страдания първите 30 дни след травмата, като най - изразени са били в първите 15 дни. След този период болките постепенно са отшумявали. Малкото контузно-кръвоизливно огнище в левия слепоочен мозъчен дял може да предизвика пулсиращо главоболие при емоционално или психическо натоварване и промяна на атмосферното налягане. Въззивният съд е приел, че ако ищецът е пътувал с поставен обезопасителен колан вероятността да получи черепно – мозъчна травма е била по - ниска. В резултат на ПТП, в пряка причинна връзка ищецът е получил увреждания в лицево челюстен аспект - счупване на латералната стена на дясна орбита и счупване на лява латерална стена на сфеноидалния синус с травматичен кръвоизлив в него; травматичен кръвоизлив в етимоидалните клетки. Съдът е въз основа на гласни доказателства по делото е приел, че на ищецът е било известно обстоятелството, че водачът на лекия автомобил „Рено“ е употребил алкохол и въпреки това е приел да се вози при него автомобил, като самия той е бил под въздействието на алкохол и наркотици.. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че лекият автомобил Рено Канго“, управляван от Р. Б. е имал застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в деня на ПТП, по силата на която ответникът, в качеството си на застраховател е длъжен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования, за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Прието е, че наказателното производство по отношение на Р. Б. не е завършило с влязла в сила осъдителна присъда, която е задължителна за съда, но събраните по делото доказателства обосновават извода, че с поведението си водачът на моторното превозно средство е осъществил деликтния състав по чл. 45 ЗЗД. По отношение на релевираното във въззивната жалба възражение за съпричиняване по чл. 51, ал.2 ЗЗД е прието, че от събраните по делото доказателства е установено, че ищецът с поведението си в равна степен с водача на лекия автомобил „Рено“ е допринесъл за настъпване на вредоносния за него резултат, т.е. налице е съпричиняване. Прието е, че предявените искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ са допустими и доказани по основание, като размерът на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, следва да се определи от съда по справедливост. Въззивният съд е приел, че размерът на пълното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на сумата от 50 000/петдесет хиляди/ лв., който е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото, относно възрастта на пострадалия и неговото обществено положение; вида, броя и характера на претърпените увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни, отсъствието на трайни негативни последици за здравето, обществено - икономическите условия в страната към датата на ПТП – 02.03.2016 г. Въззивният съд е приел, че определеното пълно обезщетение следва да се намали с приетото съотношение на съпричиняване, поради което прекият иск, имащ за предмет обезщетяване на неимуществените вреди е основателен до размер на сумата от 25 000 лв. и подлежи на отхвърляне, за разликата на уважения до пълния предявен от 200 000 лв. Съдът е съобразил факта, че застрахователното дружество-ответник по иска, с въззивна жалба е обжалвал първоинстанционното решение само в частта му, с която предявеният иск е уважен за разлриката над 60000 лева до 90 000лева, поради което решението в частта му, с която е присъдената сумата 60 000 лева обозщетение за неимуществени вреди от претърпяно ПТП е влязло в сила, поради което е приел, че не може да намали обезщетението под този размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК Д. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е дадено разрешение на правни въпроси от значение за спора: как следва да се прилага принципа на справедливост въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди в хипотезата на пряк иск на застрахователя, липсата на посочване, анализ и съобразяване на задължителните критерии по чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост, следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обзщетение за причинени неимуществени вреди и непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68 г. и да обсъди, и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им, да определи конкретен размер на обезщетението по справедливост, длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката,следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя на риск „гражданска отговорност на автомобилистите“ като критерий наред с всички останали за определяне размера на обезщетение по чл. 52 ЗЗД, следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело, игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело представлява ли нарушение на принципа на справедливостта, длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика на ППВС 4/1968г. на ВС на НРБ., кои са критериите, които формират съдържанието „обезобразяване на лицето“ по смисъла на чл. 129 НК и трябва ли да се съобразят при определяне наличието на такова телесно увреждане, ползват ли се с доказателствена сила в гражданския процес експертизите, назначени в досъдебното производство и може ли гражданския съд да приеме за установен факт, единствено въз основа на събрания в хода на досъдебното производство доказателства, следва ли всички факти, които имат отношение към прилагането на чл. 52 ЗЗД да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело, следва ли съдът да обсъди приетата по делото експертиза наред със всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо не приема експертното заключение, както и съвкупност от въпроси за това, как следва да се прецени съпричиняването на вредоносния резултат. Поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя съдебна практика по приложението на чл.51 и чл. 52 ЗЗД, по чл. 226 КЗ (отм.) и се позовава на ППВС № 4/1968 г. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на IV г. о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по формулираните от жалбоподателя въпроси относими към приложението на чл.51, ал.2 чл.52 ЗЗД. Въззивният съд при постановяване на решението е следвал указанията, дадени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, според която понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Съдът е изброил правнозначимите според посоченото Постановление на ВС критерии, въз основа на които формирал правораздавателната си воля по делото, а в обстоятелствената част на мотивите си е посочил и фактите, които съответстват на тези критерии. Същите са съобразени с посочената и относима към спора задължителна практика на съдилищата, изразена с цитираното постановление на ВС, както и с останалите съдебни актове, на които се позовава жалбоподателят. Съобразени са в решението на съда травматичните увреждания причинени на пострадалия, проведените оперативни лечения, наместването на костите и другите интервенции. Взет е предвид и факта, че към момента на устните състезания жалбоподателят е възстановен, като не са налице данни за остатъчни постравматични усложнения или други трайни негативни последици. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравниловка е невъзможна. По приложението на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД е създадена константна практика на ВКС, обективирана в т.7 от ППВС № 18/18.11.1963г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 21/03.02.2017г. по т.д. № 437/2016г. на ВКС, II т.о., решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 198/03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, II т.о. и други, по смисъла на които принос по чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането. Прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос, без който не би се стигнало до увреждането. За да приложи чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът трябва да аргументира в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и каква е конкретната степен на такова съпричиняване. Неоснователно е и искането на жалбоподателя допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос: "Следва ли съдът да обсъди приетата по делото експертиза наред със всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо не приема експертното заключение“, отговорът на който въпрос твърди, че е даден в противоречие с практиката на ВКС. В съответствие със съдебната практика на ВКС цитирана и от самия касатор - решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., ІV г. о. и решение № 60/25.03.2013 г. по гр. д. № 475/2012 г., ІІ т. о., заключенията на вещите лица по допуснатите съдебни експертизи са обсъдени наред с всички доказателства по делото, при изложени мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Приетите по делото заключения на допуснатите съдебни експертизи не са основани на предположения, като в съответствие с практиката на ВКС- напр. решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., ІV г. о. и решение № 60/25.03.2013 г. по гр. д. № 475/2012 г., ІІ т. о., са обсъдени заедно с другите доказателства по делото, като начинът на определяне. Въззивното решение не е постановено и в противоречие с цитираното от жалбоподателя решение по търг.д. № 199/2019 г. на I – т.о., в което е даден принципния отговор, че е възможно да бъде изготвено експертно заключение по техническа експертиза без вещите лица да имат достъп до обекта на изследването или до техническата документация за него. Принципите за установяване на обективната истина и непосредственост налагат при възможност вещите лица да извършат оглед на обекта и проверка на наличната техническа документация. Когато обаче обектът не съществува или не е запазен в състоянието, което е от значение за спора, съответно ако документацията не се съхранява, експертизата може да се основе на други писмени, гласни или веществени доказателства, които позволяват на вещите лица да формират изводи по поставената задача въпреки липсата на възможност за оглед на обекта. Така установената практика не е неправилна и не се налага да бъда коригирана като се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Следва също да се посочи, че извън направените в жалбата оплаквания за неправилност на решението (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) не са изложени каквито и да било аргументи за обосноваване на твърдяната очевидна неправилност извън бланкетното позоваване на разпоредбата на чл.280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъди осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвяне на отговор на касационната жалба и на изложението към нея, възлизат на сумата 120 лв. Предвид изложените съображения, съдът