Определение № 64 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3497/2020 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, както следва:

• с вх. № 22750 от 10.08.2020 г., подадена от С. Г. А. чрез адвокат Г. П. от АК – П. и

• с вх. № 261279 от 04.09.2020 г., подадена от Р. В. А. чрез адвокат В. Б. от АК - П.,

насочени против въззивно решение № 769 от 27.07.2020 г. по в.гр.д.№ 196/2020 г. на ОС – Пловдив, с което (в резултат от потвърждаване на решение № 2837 от 05.07.2019 г., поправено с решение № 4555 от 28.11.2019 г., поправено с решение № 4974 от 27.12.2019 г. – всички, постановени по гр.д.№ 19852/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив) е допусната съдебна делба на следните имоти: 1.1.) на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** и 1.2.) на сграда с идентификатор , находящи се в [населено място], [улица], при квоти: за С. Г. А. (ищца в първоинстанционното производство) 4 878 / 46 986 ид.части, а за Р. В. А. (ответник в първоинстанционното производство) - 42 108 / 46 986 ид.ч., както и 2) на имот, представляващ 0,164 % ид.ч. от ПИ с идентификатор *, находящ се в [населено място], [улица], ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** с прилежащите му 1,593% ид.части от общите части на етажа и 0,164 % ид.ч. от общите части на сградата, при равни квоти, т.е. по 1/2 ид.ч. за всеки от съделителите С. Г. А. и Р. В. А..

Жалбите са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържанието им обективира несъгласие на касаторите по отношение на отделни части на въззивния акт, които съвместно формират целия предмет на делото.

С. Г. А., чрез адвокат Г. П., е депозирала отговор на подадената от Р. В. А. касационна жалба, като поддържа, че доколкото решението е неправилно, това не е във вреда на ответника по иска за делба.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, окръжният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи – бракът е сключен на 14.05.1989 г., прекратен е на 06.12.2018 г. и е „заварен” по смисъла на § 4 от ПЗР на СК, в сила от 01.10.2009 г. Съгласно чл. 21, ал. 1 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, като съвместният принос се предполага до доказване на противното (чл. 21, ал. 3 СК). За да се признае лична собственост на основание чл. 23, ал. 1 и ал. 2 СК (за което ответникът по иска е възразил с отговора на исковата молба) по отношение на придобитата по време на брака недвижима вещ в режим на съпружеска имуществена общност, законът изисква влагане изцяло или отчасти на лични средства по смисъла на чл. 22 СК. Влагането на личните средства следва да е налице към момента на придобиване на правото на собственост според конкретния придобивен способ. Имотите с идентификатори *** (апартамент) и ** (гараж), находящи се в [населено място], [улица], са придобити на 08.10.2003 г. за сумата 46 986 лв. Два месеца по-рано ответникът по иска продал недвижим имот – негова индивидуална собственост, за сумата 37 320 лв. (апартамент, придобит преди сключването на гражданския брак между страните). Въззивният съд е споделил извода на районния съд, че сумата 37 320 лв. е вложена в закупуването на апартамента и гаража, находящи се в [населено място], [улица], формиран на база съвкупния анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, като е отчетен и сравнително краткия период от време между двете сделки. По тази причина и в отговор на възражението, заявено с отговора на исковата молба, съдът е приел, че частта от тези недвижими имоти, придобита за сумата 37 230 лв., не представлява СИО. В придобиването ѝ са вложени лични средства на ответника от продажба на негов недвижим имот, придобит преди брака, а останалата част от недвижимите имоти, придобити за сумата до пълната покупна цена от 46 986 лв., т.е. 9 756 лв., е придобита от страните в режим на СИО. По тази причина делбата следва да се извърши при квоти от 4 878/46 986 ид.ч. за ищцата и 42 108 / 46 986 ид.ч. за ответника. Третият недвижим имот (магазин) е придобит на 25.11.2005 г. - също по време на брака на страните по възмезден начин. По-рано, на 21.02.2005 г. страните продали свой собствен недвижим имот (апартамент), представляващ съпружеска имуществена общност, находящ се в [населено място], [улица], за сумата 25 000 евро. Стойността на тази сделка значително надвишава покупната цена от 5 000 лв. за магазина, съответно бившите съпрузи са разполагали с достатъчно парични средства за закупуването на процесната вещ. Възраженията на ответника, че той е получил като безвъзмездна помощ под формата на дарение сумата от 10 000 лева за закупуването на апартамента и гаража на [улица], както и 5 000 лева за закупуването на магазина, са останали недоказани от разпита на изслушаните по делото свидетели. Презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК не е оборена, с оглед което, като придобит по време на брака със съвместен принос, магазинът е общ за двамата съпрузи, а след прекратяване на брака им – съсобствен при равни дялове.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на С. Г. А. искането за допускане на обжалването се претендира при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1) „При действието на законовата презумпция за съвместен принос, каква е доказателствената тежест и как се провежда доказването, когато възражението на съделителя поради преобразуване на лично имущество е обосновано с твърденията, че при покупката на имота са вложени пари от продажба на лично имущество ?”, като се поддържа противоречие с Решение № 144 от 09.08.2016 г. по гр.д.№ 566/2016 г. на ВКС, І г.о., Решение № 72 от 07.07.2017 г. по гр.д.№ 3056/2016 г. на ВКС, І г.о. и

2) „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата по тях ?” с довод за противоречие с конкретно изброени актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по приложението на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на Р. В. А. искането за допускане на обжалването се претендира при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

„Свидетелските показания, когато са допустими като доказателствено средство, достатъчни ли са, за да се приеме за доказан фактът /установяването на законовите предпоставки по чл. 23 СК/, за който не са ангажирани никакви други, включително насрещни доказателства ?”

Касаторът поддържа противоречие с актове на ВС, постановени при действието на отменения ГПК, както и с Решение № 727 от 23.11.2010 г. по гр.д.№ 529/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 188 от 25.07.2012 г. по гр.д.№ 171/2012г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 81 от 15.03.2011 г. по гр.д.№ 172/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр.д.№ 1499/2016 г. на ВКС, І г.о. Като евентуално поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая такива отсъстват по отношение и на двете касационни жалби. В съответствие с Решение № 144 от 09.08.2016 г. по гр.д.№ 566/2016 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 72 от 07.07.2017 г. по гр.д.№ 3056/2016 г. на ВКС, І г.о. въззивният съд е приложил тълкуването, съгласно което при довод на единия от съпрузите за трансформация на лично имущество, в негова тежест е да проведе обратното доказване по законовата презумпция за съвместен принос, в която връзка да докаже придобивната стойност на имота, размерът на вложените средства, които имат личен произход и са еквивалентни на придобивната стойност на имота и влагането на тези средства при придобиването на имота. Изводът, че обратното доказване е проведено успешно във връзка с влагането на 37 230 лв. в придобиването на процесните апартамент и гараж, а в останалата част презумпцията не е оборена, е функция на събраните по делото доказателства – писмени и гласни. И двамата касатори търсят преразглеждане на формираните от въззивния съд изводи в резултат от извършения анализ на доказателствата. Подобна дейност, обаче, надхвърля предмета на обсъждане във фазата по селекция, поради което и поставените питания не са годни да обосноват извод за наличие на основание за допускане на обжалването. Не се констатира отклонение от формираната практика на ВКС относно съдържанието на мотивите и правилата за събиране и обсъждане на доказателствата, включително гласните. По отношение начина, по който следва да се преценяват показанията на свидетелите, следва да се има предвид, че съдът върши това по вътрешно убеждение, като съобразява начина на изразяването им пред съда, преценява годността на свидетеля да възпроизвежда точно фактите; преценява логичността им и съответствието им с всички останали доказателства. В случая въззивният съд е обсъдил всички свидетелски показания, отчел е и наличието на предпоставките за приложението на чл. 172 ГПК. Именно въз основа на съвкупната преценка на свидетелските показания и останалите събрани по делото доказателства са формирани обосновани изводи относно релевантните за спора факти, а несъгласието на касаторите с резултата от анализа на доказателствата не обективира основание за допускане на обжалването.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и отсъства вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и задължителната практика по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен - то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изхода от настоящото произнасяне, страните нямат право на разноски в производството пред ВКС.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение