Определение № 5206 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1482/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. срещу въззивно решение на САС в частта, с която е отхвърлен иска й, предявен по чл. 2б ЗОДОВ, за сумата над 15000лв. до 120000лв., заедно със законната лихва за забава. В изложението към касационната жалба се поддържат три основания за допускане на касационно обжалване- съответно по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, както и по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. За да се произнесе по искането, ВКС взе предвид следното: В исковата молба ищцата е предявила иск за обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, тъй като следствено дело не било разгледано и решено в разумен срок. Ищцата претендира неимуществени вреди от факта, че разследването по сл.д. 1/91г. на Прокуратура на въоръжените сили не било приключило повече от 30 години и не била постановена присъда. Съпругът й бил жертва на разследваното престъпление, но починал на 01.11.2018г.- по време на разследването. Иска обезщетение за неимуществени вреди от факта, че сл.д. 1/91г. на ПВС не е разгледано и решено в разумен срок, на основание чл. 2б ЗОДОВ. САС е приел, че правото на ищцата да се разгледа и реши следственото дело в разумен срок е нарушено, поради което се дължи обезщетение за обичайни неимуществени вреди. Наказателното дело продължило повече от 30години. Забавата била причинена от следствените органи, а не била по вина на ищцата или съпруга й. Това следствено дело било образувано срещу лица, изпълняващи висши държавни длъжности, заради това, че съпругът на ищцата, заедно с други лица, бил задържан през 1984г. по причина, че е с турско самосъзнание, след което бил приведен в затвора в Белене, а след това заселен в [населено място] и в [населено място], а по- късно принудително изселен заедно със семейството му в Турция. САС е констатирал, че следственото дело е образувано първоначално за престъпление, изразяващо се в проповядване и подбуждане към национална вражда и омраза, а впоследствие е изменено- продължавано престъпление за злоупотреба и превишаване с власт с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имена, принудително затваряне в лагери, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение. Разследването било забавено, тъй като по първоначалните два обвинителни акта, наказателното дело било прекратено и върнато на Прокуратурата, поради допуснати съществени процесуални нарушения, а след това поради необходимостта от разпит на 439 пострадали лица (включително съпругът на ищцата) била изготвена съдебна поръчка за правна помощ от Турция, а делото било спряно, като били разпитани общо 184 свидетели. За нарушеното право на ищцата за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, САС определил обезщетение в размер на 15000лв. на основание чл. 52 ЗЗД. В касационната жалба ищцата оспорва размера на присъденото обезщетение. Позовава се на съдебна практика по сходни случаи, където е присъждано обезщетение в размер на 30000лв.. В изложението към жалбата се поддържат три основания за допускане на касационно обжалване- съответно по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, както и по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Поставя се един въпрос като обща предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК, по който се твърди и очевидна неправилност: Как се прилага критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД във връзка с чл. 2б ЗОДОВ при сходни хипотези и кои обстоятелства следва да се отчетат при определянето на размера на обезщетението? ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД. Ц итираната от касатора съдебна практика касае хипотези, при които е присъждано обезщетение на преки жертви на престъплението, разследвано по сл.д. 1/91г. на ПВС. Именно в тези случаи е присъждано обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ в размер на 30000лв. (съгласно цитираната практика на ВКС). В настоящия случай ищцата не е пряка жертва на престъплението за насилствена асимилация, привеждане в затвор, заселване и изселване. Такива обстоятелства не са заявени и не се твърдят в исковата молба, затова такъв един факт ще е извън предмета на доказване по делото. В случая ищцата е наследник на съпруга си, който е пряката жертва на престъплението, разследвано по процесното следствено дело, който е починал в хода на разследването. Правото на жертвата за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е процесуално право, което се наследява на общо основание. Ищцата е придобила това субективно право, а нарушаването на това право е причина за възникване на правото й на обезщетение за причинени неимуществени вреди. Като титуляр на това право, естествено е, че при нарушението му, за правото на обезщетение ще е от значение общия срок на забава, причинена от следствените органи. Но от друга страна, при определяне на размера на обезщетението съдът взима предвид срока на търпените емоционални страдания. Емоционалните страдания са лични преживявания, които са част от съдържанието на понятието неимуществени вреди, те са субективна преценка и не се наследяват, т.е. правото на обезщетение за неимуществени вреди не се наследява, освен ако приживе не е предявена претенцията за обезщетение от наследодателя. В случая емоционалните страдания за ищцата са започнали от датата на приемане на наследството- 01.11.2018г., а не от 1991г.. Тъй като емоционалните страдания от забавата на следственото дело за срока от 1991г. до 2018г. не са били лични страдания на ищцата, то за този период не й се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Причинната връзка между противоправността и вредите следва да е пряка, а не опосредена, както е в случая, когато се изпитват страдания заради това че друг изпитва страдания от противоправността. Именно по тази причина нейното обезщетение е намалено наполовина в сравнение с обезщетението, което при сходни случаи се присъжда на преките жертви от престъплението, разследвано по забавеното следствено дело. Доколкото решението на въззивния съд е постановено в съответствие с трайната и неотклонна практика на ВКС, то липсва основание за допускане на касационно обжалване по поддържаните от касатора основания, включително и на поддържаните евентуални основания- за развитие на правото и за очевидна неправилност, защото не са налице причини за изменение на съдебната практика, нито правилното тълкуване на закона може да се квалифицира като очевидно неправилно приложение на материалния закон. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО