Определение № 1437 от 31.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2171/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ЗК “ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 260/03.08.2023 г. по в.т.д. № 238/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след частични потвърждаване и отмяна на решение № 260079/30.12.2022 г. по т.д. № 483/2020 г. по описа на ОС – Варна, е уважен осъдителният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от П. П. С. против застрахователя, за разликата над 110 000 лева до присъдения пълен размер от 300 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 08.08.2019 г. около 15,25 ч. в [населено място] на [улица], по вина на водача на т.а. “Скания”, модел “Б 4х2”, с рег. [рег.номер на МПС], застрахован при ответника по задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва, считано от 15.10.2019 г. до окончателното й плащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 3 ГПК. Според страната, нарушението на материалния закон се изразява в неправилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. Поддържа се, че определеното от съда обезщетение, вследствие на нанесените на ищеца пет средни телесни увреди, в размер на 300 000 лева е завишено и не отговаря на принципа за справедливост. Изтъква се, че същото не съответства на обема, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания. Релевира се, че в обжалваното решение липсват аргументи за присъждане на такава парична сума в полза на пострадалия. Счита се, че обезщетение в размер на 110 000 лева е разумно съобразно критерия, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Излага се виждането, че след като сред другите обективни фактори, релевантни към понятието “справедливост”, са и обществено-икономическите условия, то размерът на минималната и на средната заплата за страната и за съответния регион – населеното място на ищеца, също биха могли да бъдат отправна точка и обективен критерий за определяне на обезщетението. Добавя се, че след като застрахователните суми се осъвременяват съобразно лимитите и европейския индекс на потребителските цени, то във връзка с обезвредата на неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД би следвало да се изследват доходът и покупателната способност на конкретния пострадал, мястото му в обществото, неговият морал, социална активност и принос за развитието на обществените отношения.

Искането за допускане на въззивното решение до касация се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Въпрос за приложението на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. По същия се поддържа, че съдебният акт противоречи на разрешението, дадено в задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 4/1968 г. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

2. “Следва ли въззивният съд без да формира мотиви да определя по-висок размер на сума за обезвреда на неимуществени вреди – болки и страдания, от значение за спорното право?”.

3. “Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя спрямо аналогични казуси?”.

4. “Доколкото петитумът на иска е искане за присъждане на парична сума, отговаря ли присъдената сума на принципа на справедливост в настоящия казус и на основание какви обстоятелства, свързани с личността и преживяванията на пострадалия следва да бъде определена? ”.

По втория, третия и четвъртия въпрос се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касация П. П. С. в срока по чл.287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да уважи изцяло предявения иск по чл.432, ал. 1 КЗ, е приел, че с влязла в сила присъда № 103/11.05.2022 г. по НОХД №126/2022 г. на Районен съд – Варна водачът Т. В. Ч. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. “б”, предл. 2 вр. чл. 342, ал. 1 НК за това, че на 08.08.2019 г., при управление на МПС - товарен автомобил “Скания” с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение, установени в чл. 6, т. 1, предл. посл. ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 ППЗДвП, в резултат на което по непредпазливост е причинил на ищеца П. П. С., водач към момента на ПТП на мотоциклет “Хонда”, модел “CBR 400 RR”, рег. [рег.номер на МПС], средна телесна повреда, изразяваща се в контузия на мозъка, обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота му; средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на кръстеца, обусловило трайно затруднение в движенията на снагата за период от датата на травмата до датата на проведения контролен преглед, което реално е възможно да продължи и в следващите няколко месеца; средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на горното рамо на дясната срамна кост, определило трайно затруднение в движението на десен долен крайник; средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение във функциите на говора, което продължава към времето на проведения контролен преглед и вероятно през следващите няколко месеца; средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение в движението на долните крайници, със затруднена походка, намаление в обема на мускулатурата и нейния тонус. За горното на водача е наложено и съответно наказание. С оглед оплакванията във въззивните жалби, очертаващи пределите на въззивната проверка, и зачитайки предметните и субективни предели на влязлата в сила присъда на наказателния съд (чл. 300 ГПК), апелативният съд е намерил за безспорно установени правопораждащите факти на спорното субективно материално право - настъпването на процесното ПТП, вината на водача на товарния автомобил, чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка “Гражданска отговорност” при ответника ЗК “ЛЕВ ИНС” АД, причинените на пострадалия ищец травматични увреждания. Подчертано е, че възраженията във въззивното производство се свеждат до определяне на справедливия размер на дължимото на ищеца обезщетение.

За да определи размера на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД, решаващият състав е обсъдил заключението (основно и допълнително) на приетата по делото комплексна съдебно-медицинска експертиза. Посочил е, че от същото се установява, че травматичните увреждания, получени от ищеца вследствие на ПТП са: тежка черепно-мозъчна травма, довела до контузия на главния мозък, придружена със загуба на съзнание, обусловила разстройство на здравето, опасно за живота; счупване на таза (кръстеца и пубисна кост), обусловили трайно затруднение на движението на снагата за повече от 30 дни; счупване на страничния израстък на пети лумбален прешлен, обусловило временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Проведено е лечение, започнало в противошокова зала на спешното отделение на МБАЛ “Света А.”, [населено място] с интубация, продължило в Отделение по реанимация и интензивно лечение до 04.09.2019 г., когато пострадалият е преведен в Клиника по неврохирургия. При приемането в спешно отделение ищецът е бил в кома, интубиран и държан в медикамантозна такава до 29.08.2019 г. Направена е трахеостома на 19.08.2019 г. След извеждане от медикаментозната кома най-вероятно е имал главоболие и болки в областта на счупените кости. Не е можел да се самообслужва и се е нуждаел от помощ на трето лице. Изписан е от болницата, без да може да ходи самостоятелно, изправен е до седеж в леглото. Въззивният съд е посочил също, че към момента на извършения преглед (на 08.11.2021 г.) вещото лице е установило, че ищецът има периодично главоболие, нестабилна походка, нарушено равновесие, десностранна рефлекторна хемипареза, израз на което е нарушеното равновесие. Придвижва се единствено с малки крачки, трудно пази равновесие, не може да стои на един крак, залита при завъртане кръгом, налице е съществено забавяне в говор, мимики, движения, не може да пише ръкописно, не може да извършва активни движения с ръката си. Това състояние е необратимо. По предното лице на шията има видим белег от трахеостомията. Мозъкът на пострадалия е сериозно увреден, като местата, на които вследствие на произшествието са се появили кръвоизливи, могат да станат точки на възбуждане на импулс за епилепсия. Като усложнения от травматичните наранявания се сочат от вещото лице следконтузионна енцефалопатия, израз на която са общомозъчен синдром; десностранен хопоорганичен синдром; десностранна рефлесна хемипареза; дискоординационен синдром; психоорганичен синдром. Отбелязано е, че усложненията от последиците от травматичното увреждане на главния мозък определят постоянно разстройство на здравето, опасно за живота. Изяснено е, че при извършения за нуждите на допълнителната КСМАТЕ нов преглед на ищеца на 02.11.2022 г. е установено леко подобрение в здравословното състояние, изразяващо се в подобряване на функцията на десния горен крайник. Според експерта, за травматичните увреждания на мозъка възстановителният процес никога няма да приключи, възможно е да има подобрение в състоянието, но е възможно и влошаване от развилата се съединителна тъкан на мястото на хематомите. Вещото лице е констатирало, че оплакванията от периодично главоболие, световъртеж и нарушение на съня продължават; установява се, че ищецът не може да бяга, стои на един крак нестабилно, пише ръкописното бавно, но разбираемо, възстановени са движенията в ставите на десния горен крайник и мускулната сила, говори бавно, но разбираемо, походката му е нестабилна с малки крачки. Вещото лице е категорично, че ударът в главата е бил в горната част на каската, като травмата на мозъка е получена от удара на мозъка във вътрешната обвивка на черепа. Ако ищецът не е бил с поставена каска щяло да има счупване на черепа и рани по главата, каквито в случая липсват. Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-психиатричната експертиза, както и показанията на св. Е. Е. - майка на пострадалия, които съгласно чл. 172 ГПК е кредитирал като кореспондиращи с останалите доказателства по делото.

Апелативният съд е изложил съображения, че ищецът е бил на 32 години към датата на инцидента. Претърпял е травматични увреждания, които са довели до продължителни и силни болки и страдания (обездвижване, постоянно главоболие и световъртеж). В период от повече от четири месеца пострадалият е бил в невъзможност за изправяне, самостоятелно придвижване и самообслужване, с нарушено личностово функциониране в резултат на преживените травми. Отчетено е, че понастоящем основните движения в ставите на десния горен крайник и мускулната сила са възстановени, но не може да извършва по-активни движения с ръката, ръкописно пише бавно, възстановена е разбираемостта на написаното. Налице е дефицит в походката (нестабилна с малки крачки), трудно пази равновесие, стои нестабилно на един крак, но не може да бяга. Персистират болките в главата, виенето на свят, нарушенията в съня. Акцентирано е, че сериозното увреждане на главата и последиците от травматичните увреждания на главния мозък определят постоянно разстройство на здравето, опасно за живота, актуално и понастоящем, като във всеки един момент може да отключи епилепсия. Въззивният съд е стигнал до заключението, че с оглед установените фактически данни относно вида и сериозността на получените травматични увреждания, претърпени болки и страдания, очертаните прогнози, вкл. и такива за изключено пълно възстановяване, а напротив – съществуващ реален риск за влошаване на състоянието, то справедливият размер на дължимото обезщетение е 300 000 лева. Обосновал е, че именно този размер съразмерно и адекватно кореспондира с тежестта на понесените травми и отговаря на обществено-икономическите условия в страната както към момента на получаване на уврежданията, така и към момента на окончателното определяне на дължимото обезщетение за тяхната обезвреда. Добавил е, че като индиция в тази връзка се съобразяват и лимитите на застрахователните покрития по чл. 492 КЗ, макар последните да нямат самостоятелно значение по отношение на критерия за справедливост. Решаващият състав е счел, че не следва да се обсъждат доводите на ответното дружество въззивник за необходимост от автоматични аналогии с присъдени обезщетения по други казуси, тъй като преценката за размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД се извършва за всеки конкретен случай по справедливост и вътрешно убеждение. Освен това, сочените във въззивната жалба съдебни решения са приети за неотносими към процесния случай както с оглед вида на обезщетените травматични увреждания, така и с оглед момента на тяхното причиняване. Констатирано е, че заявените от ответника в първоинстанционното производство възражения за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия ищец, отхвърлени като недоказани и неоснователни, не се поддържат пред въззивната инстанция, поради което нарочно произнасяне по тях не се дължи. При тези мотиви апелативният съд е отменил обжалваното първоинстанционно решение в отхвърлителната му част, като е присъдил на ищеца допълнително сумата от 50 000 лева – остатък до пълния размер на определеното му обезщетение. Намерил е, че същото се дължи ведно със законната лихва за забава, считано от датата на уведомяване на застрахователя с отправяне на писмена претенция - 15.10.2019 г., до окончателното плащане.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускът до касация предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи и трети въпрос се отнасят до приложението на чл. 52 ЗЗД и имат характер на правни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Поради това същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно критериите при определяне на обезщетение от съда по справедливост е формирана задължителна практика на касационната инстанция - ППВС № 4/1968 г., както и константна такава, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., др.). Приема се, че понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива са както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.

Наличието на постоянна практика на ВКС по прилагане на чл.52 ЗЗД, която не се обосновава от касатора да се нуждае от осъвременяване, води до извод за липса на поддържаното допълнително основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК касателно поставения трети въпрос. В случая въззивният съд при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонил от даденото от касационната инстанция разрешение, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти. Преценил е търпените от ищеца болки и страдания от причинените му телесни увреди, както и вида, обема и продължителността на същите, за да определи размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди. Във връзка с доводите за несъобразяване с размера на обезщетенията, присъждани по сходни казуси, следва да се посочи, че по делата за обезвреда на неимуществени вреди се прилагат общите критерии за определяне размера на справедливото обезщетение, но разликата в присъжданите суми произтича от конкретиката във фактите и обстоятелствата по спора, както и от икономическото състояние в страната към момента на увреждането. С оглед на горното по така формулираните от касатора първи и трети въпрос не се обосновава и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че цитираните от ответника и настоящ касатор във въззивната жалба “аналогични случаи” (решения на ВКС по гр.д. № 3335/2015 г. на III г.о., гр.д. № 2750/2018 г. на IV г.о., гр.д. № 4374/2015 г. на III г.о., гр.д. № 6375/2014 г. на IV г.о., гр.д. № 1839/2016 г. на III г.о.) не са относими предвид периода на получаване на увредата (напр. противоправно деяние, осъществено на 27.07.2007 г., съответно на 07.08.2008 г., на 17.03.2012 г., на 22.10.2013 г., на 27.10.2016 г.), както и предвид различния обем и интензитет на вредите.

Поставените от касатора втори и четвърти въпрос не са коректно зададени. Вторият въпрос релевира доводи за липса на мотиви на въззивната инстанция при определяне на по-висок размер на обезщетението за неимуществените вреди. Това не кореспондира със съдържанието на обжалваното решение, в което подробно са обсъдени събраните по делото доказателства - заключенията на комплексна съдебно-медицинска и автотехническа, съдебно-психиатрична, както и показанията на св. Е.. Апелативният съд е анализирал конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, за да достигне до извода, че заместващата облага в случая следва да се определи в пълния размер на претендираната сума от 300 000 лева. Поставеният от касатора четвърти въпрос предполага извършване на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, както и на правилността на решението, с което е присъдено обезщетение в горепосочения размер. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл.288 ГПК. С оглед на горното така формулираните два въпроса нямат характер на правни и не покриват общата предпоставка за допуск до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Необосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – Варна.

По разноските:

Поради недопускане на касационно обжалване ответникът по касация има право на разноски. В случая се претендира адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Като съобразява фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката действия – депозиране на отговор на касационна жалба и изложение на основанията за допускането й, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която препраща чл. 38, ал. 2 ЗА, не съответства на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено и присъдено в размер на 5 000 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,