Определение № 494 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4035/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника Д. А. П. и частна касационна жалба на ответницата К. Т. Я. срещу определение № 589/25.09.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 288/2020 г. на Бургаския апелативен съд (БАС). Въззивното определение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно определение № 2262/07.08.2020 г. по ч. гр. дело № 1976/2020 г. на Бургаския окръжен съд, БАС е допуснал обезпечение на бъдещия иск на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ, комисията) за отнемане на незаконно придобито имущество от жалбоподателите, чрез налагане на възбрана върху недвижим имот – апартамент, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ...., находящ се в [населено място], комплекс „Д. в...“, [жилищен адрес] (подробно описан), както и на запор върху стандартен депозит с IВАN: ... в GBR, открит на 22.08.2016 г. в „Уникредит булбанк“ АД, с титуляр жалбоподателя Д. П.. Двете частни касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното определение. В жалбите (които са с идентично съдържание) се поддържат оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваната част от въззивното определение. Ответникът по частните касационни жалби КПКОНПИ в отговорите си (които също са идентични по съдържание) излага становище и съображения за процесуална недопустимост и за неоснователност на жалбите; не взема становище относно допускането на касационното обжалване. Възражението на КПКОНПИ за процесуална недопустимост на двете частни касационни жалби е неоснователно. След постановяването и обявяването на тълкувателно решение № 1/21.07.2010 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава комисията, разпоредбата на чл. 396, ал. 2 от ГПК е допълнена (ДВ, бр. 100/21.12.2010 г.), като новото изречение трето на тази разпоредба изрично постановява, че в случай, че въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. При наличието на това законодателно изменение, посоченото от КПКОНПИ тълкувателно решение не е актуално и е изгубило значение относно хипотези като настоящата – когато въззивният съд изцяло или частично е отменил отхвърлителното първоинстанционно определение и за първи път е допуснал обезпечение на иска (бъдещ или предявен такъв). В тези случаи въззивното определение подлежи на обжалване с частна касационна жалба (изцяло, или в съответната част, с която е допуснато обезпечението, както в случая), съгласно изричната нова процесуалноправна норма на чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК. В двете частни касационни жалби и изложенията към тях (които изложения също са с идентично съдържание), като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли да се приеме, че постановяването на оправдателна присъда представлява абсолютна процесуална пречка за провеждане на съдебно производство по отнемане на незаконно придобито имущество, както и за обезпечаването и надлежното упражняване на правото на иск за отнемане на незаконно придобито имущество; и 2) длъжен ли е съдът да изложи мотиви за това, как е формирано вътрешното му убеждение и въз основа на какви фактически обстоятелства и правни основания е стигнал до крайния си правен извод, при условие че за да постанови акта си, следва да направи преценка за вероятната основателност на иска. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият въпрос – в противоречие с определение № 516/30.07.2013 г. по ч. гр. дело № 3999/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 97/18.05.2018 г. по гр. дело № 3224/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 12/29.01.2015 г. по ч. гр. дело № 272/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 481/28.10.2015 г. по ч. гр. дело № 4760/2015 г. на I-во гр. отд. на ВКС и определение № 761/02.12.2013 г. по ч. гр. дело № 6838/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС; и вторият въпрос – в противоречие с решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 283/14.11.2014 г. по гр. дело № 1609/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Касаторите поддържат и че в обжалваната част въззивното определение било очевидно неправилно. Първият процесуалноправен въпрос се свързва с оплакването на касаторите за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно определение, предвид и представената с частните касационни жалби по делото, присъда (за която няма данни да е влязла в сила), с която жалбоподателят Д. П. е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 142 от НК, попадащо в приложното поле на чл. 108, ал. 1 от ЗПКОНПИ, и по повод на което е било образувано производството за отнемане на незаконно придобито имущество, респ. – и настоящото обезпечително производство пред съда. Сочената от жалбоподателите практика на ВКС във връзка с този процесуалноправен въпрос (определение № 516/30.07.2013 г. по ч. гр. дело № 3999/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 97/18.05.2018 г. по гр. дело № 3224/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 12/29.01.2015 г. по ч. гр. дело № 272/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 481/28.10.2015 г. по ч. гр. дело № 4760/2015 г. на I-во гр. отд. на ВКС и определение № 761/02.12.2013 г. по ч. гр. дело № 6838/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС) е напълно неотносима към въпроса; тя няма никакво отношение и към разпоредбата на чл. 153, ал. 6 (нова – ДВ, бр. 1/2019 г.) от ЗПКОНПИ, която дава изричен и еднозначен отговор на този процесуалноправен въпрос, а именно: „Не съставляват законова пречка за съществуването и надлежното упражняване правото на иск за отнемане на незаконно придобитото имущество в полза на държавата прекратяването на наказателното производство или влизането в сила на присъда, с която подсъдимият е признат за невинен за престъпления, посочени в разпоредбата на чл. 108, ал. 1 от закона“. По аргумент за по-силното основание, това законодателно разрешение важи и относно процесуалната допустимост на съдебното производство за обезпечаване на бъдещия иск за отнемане на незаконно придобито имущество, регламентирано в чл.чл. 116-135 от ЗПКОНПИ. Следва да се отбележи и че това изрично законодателно разрешение бе възприето, след постановяването и обявяването на тълкувателно решение № 4/07.12.2018 г. на ОСГК на ВКС, в което беше възприето разрешение на въпроса в обратна насока. При това положение и предвид изричната регламентация, дадена с цитираната разпоредба на чл. 153, ал. 6 (нова – ДВ, бр. 1/2019 г.) от ЗПКОНПИ, при действието на която, и това тълкувателно решение не е актуално и е изгубило значение, няма основание касационното обжалване да се допуска по първия процесуалноправен въпрос нито в хипотезата на т. 1, нито в хипотезата на т. 3 от чл. 280, ал. 1, нито пък в хипотезата по чл. 280, ал. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК, тъй като този процесуалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката, включително задължителната такава на ВКС; въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; не е налице и вероятност въззивното определение да е процесуално недопустимо в обжалваната част. Вторият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложенията на касаторите, се свързва с доводите им за очевидна неправилност на обжалваната част, като според тях, липсвали мотиви за извода на въззивния съд за частичната основателност на искането за обезпечение – не били изложени съображения за наличието на общите по ГПК и на специалните по ЗПКОНПИ предпоставки за допускане на обезпечението на бъдещия иск, като от друга страна съдът се мотивирал, че за част от имуществото не може да се направи извод за вероятна основателност на бъдещия иск. Сочената от жалбоподателите практика на ВКС във връзка и с този процесуалноправен въпрос (решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 283/14.11.2014 г. по гр. дело № 1609/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), също е неотносима към него, тъй като тя дава разрешения на процесуалноправни въпроси относно мотивирането на съдебното решение, но не и относно мотивирането на определението на съда по молба за допускане на обезпечение на иск (бъдещ или предявен такъв). Съгласно трайно установената практика на ВКС, основана на разясненията, дадени в мотивите към т. 7 от тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 5 от тълкувателно решение № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да допусне исканото обезпечение, съдът е необходимо да извърши преценка за вероятна основателност на иска, като за тази своя преценка той изхожда от въведените от ищеца твърдения и представените писмени доказателства, които съдържат доказателствени факти, установяващи претендираното право или изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право. Тъй като обезпечителното производство цели защитата на спорното материално право само докато трае висящността на исковия процес, тази преценка за вероятната основателност на иска е най-обща и нито е необходимо да е подробно мотивирана, нито е необходимо съдът да издири и приложи всички относими към спора материалноправни норми – това той следва да направи едва при разрешаването на материалноправния спор в исковото производство. За да допусне обезпечението, достатъчно е съдът да даде правна квалификация на иска въз основа твърдяните от ищеца обстоятелства, на които искът се основава, както и най-общо да прецени дали представените до момента писмени доказателства са достатъчно убедителни или не за извод, че спорното субективно материално право вероятно съществува (в този смисъл е и определение № 436/28.09.2018 г. по ч. гр. дело № 3231/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). В случая, за да постанови определението си, респ. – обжалваната част от него, с която е допуснал обезпечението, въззивният съд е извършил именно такава преценка. На първо място е посочил, че съгласно специалната разпоредба на чл. 117, ал. 2 от ЗПКОНПИ, съдът допуска обезпечение на бъдещия иск за отнемане на незаконно придобито имущество, когато без обезпечението ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението за отнемане на имуществото, и искането е подкрепено с достатъчно доказателства, въз основа на които може да се направи обосновано предположение, че лицето притежава или контролира незаконно придобито имущество. Позовавайки се на чл. 5 и чл. 107 от ЗПКОНПИ, съдът е приел, че незаконно придобито е това имущество, за което не е установен законен източник, а обосновано предположение, че едно имущество е незаконно придобито може да се направи, ако след проверката се установи значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице; значително несъотвествие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ е онзи размер на несъотвествието между имуществото и нетния доход, който надвишава 150 000 лв. за целия проверяван период. Въз основа на писмените доказателства по делото, въззивният съд е установил, че с протокол от 12.06.2019 г. е образувана проверка от комисията по отношение на жалбоподателя Д. П., въз основа уведомление от 09.05.2019 г. от прокуратурата за привличането му като обвиняем за престъплание по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от НК, попадащо в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 3 от ЗПКОНПИ. В хода на проверката е установено, че жалбоподателката К. Я. е във фактическо съжителство с проверяваното лице като двамата имат общо дете. Комисията е установила и значително несъответствие в имуществото за проверявания период 12.06.2009 г. - 12.06.2019 г., възлизащо на 389 937.30 лв. По отношение вероятната основателност на бъдещия иск за отнемане на незаконно придобито имущество, въз основа представения от комисията финансов анализ и множеството писмени доказателства, въззивният съд е намерил за основателно искането за обезпечение в частта, с която предмет на иска е отнемане на недвижимия имот – жилището в [населено място] и отнемане на сумата в размер 20 900 лв., представляваща парична равностойност на отчуждено МПС – на основание чл. 151, във вр. с чл. 142, ал. 2, т. 1 и с чл. 141 от ЗПКОНПИ. По съображения за липса на фактическа обстановка за наличност на сумите, предмет на отнемане, и каква част от средствата, ако има такива, е придобита с имущество на проверяваното лице, въззивният съд е приел, че не е вероятно основателен бъдещият иск в частта за отнемане на сума в общ размер 143 886.78 лв., представляваща вноски на каса, трансферирани суми и преобразуван остатък от вноски на касатора П., както и на сумата 2 110 лв., представляваща вноски на каса от жалбоподателката Я.. Въззивният съд е приел, че са представени доказателства обаче за подлежащи на отнемане налични суми, представляващи вноски на каса от жалбоподателя П. по негова сметка, представляваща стандартен депозит с IВАN: ...., открит на 22.08.2016 г. в „Уникредит булбанк“ АД – в размер 7 303.93 GBP (16 376.45 лв.), предвид което съдът е приел за основателно искането за обезпечение и в тази част. Въззивният съд е изложил и съображения, че общата стойност на сумите, за които е приел, че искът би бил неоснователен, не опровергава крайния извод в анализа на комисията за значително несъответствие в имуществото – над 150 000 лв. По така изложените съображения, апелативният съд е намерил за основателно искането за допускане на обезпечението в частта, с която е поискана възбраната върху недвижимия имот и запора върху стандартния депозит, открит на 22.08.2016 г. в „Уникредит булбанк“ АД. С така изложените съображения в мотивите към обжалваното определение, въззивният съд е разрешил втория процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на касаторите, в съответствие, а не в противоречие с посочената по-горе, трайно установена практика на ВКС, поради което не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, и по този въпрос. Доколкото в доводите на жалбоподателите за очевидна неправилност на обжалваното определение не се поддържа нещо различно, не е налице и това наведено от тях основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение – касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение