Определение № 487 от 29.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 618/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност), [населено място] и „Апленд България“ ЕООД, [населено място] против решение № 186 от 10.06.2022 г. по в. гр. д. № 77/2022 г. на Добрички окръжен съд и допълнително решение № 278 от 21.09.2022г. по същото дело. Касаторът „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност) обжалва решение № 186 от 10.06.2022 г. по в. гр. д. № 77/2022 г. на Добрички окръжен съд в частта, с която предявеният от него срещу „Апленд България“ ЕООД иск с правно основание чл. 16, ал. 5 ЗАЗ е отхвърлен за актуализация на арендното плащане за разликата от 81 лв. до 95 лв. и за размера на авансовото плащане за разликата от 30 лв. до 60 лв., както и допълнителното решение № 278 от 21.09.2022 г., с което е отхвърлена претенцията му за изменение на арендния договор в частта за актуализация на арендното плащане с „дължимата лихва за всяка закъсняла вноска“ и е оставено без уважение искането му по чл. 248 ГПК за присъждане на още 1//3 от общия размер на направените разноски за първата и въззивната инстанции. Посоченият касаторът поддържа, че в атакуваните им части обжалваните решения са неправилни на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Твърди, че въззивният съд е отхвърлил иска до пълния предявен размер на месечното арендно плащане 95 лв., без да има наведено в тази връзка възражение във въззивната жалба, с което е нарушил правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК, принципа за равнопоставеност на страните и принципа на диспозитивното начало. Освен това, счита, че при преценката относно размера на арендното плащане съдът е формирал своите изводи, без да съобрази всички релевантни за изхода на делото факти и обстоятелства, без да обсъди редица доказателства по делото, в т. ч. и заключенията на вещото лице, като е основал решението си единствено на статистическите данни от НСИ. По отношение отхвърленото искане за изменение на арендния договор в частта за актуализация на арендното плащане с „дължимата лихва за всяка закъсняла вноска“ касаторът поддържа, че същото е очевидно неправилно и че с уважаването на това искане няма да му бъде предоставена защита в по-голяма степен от нужната. Изразява несъгласие и с размера на присъдените му разноски, като подробно аргументира становището, че в случая не са предявени три иска, както е приел въззивният съд, а е предявен един иск и с оглед размера, до който същият е уважен, следва да му бъдат присъдени 2/3 от направените разноски. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване касаторът „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност) поставя въпросите: За основното решение: „ 1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по доводи и съображения, които не са посочени във въззивната жалба, респективно не са били въведени като оплакване във въззивната жалба; 2. Кога въззивният съд може да проверява правилността на първоинстанционното решение без изричен довод във въззивната жалба; 3. По отношение на преценката за правилност на първоинстанционното решение служебният контрол следва ли да бъде отречен, предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която, извън проверката за валидност и допустимост, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата; 4. Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, произнасяйки се по ненаведени в съдебния процес възражения; 5. За задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата за всички релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани“. За така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 261 от 28.10.2014г. по гр. д. № 2149/2014 г. на III г. о., решение № 222 от 18.07.2012 г. по гр. д. № 1186/2011 г. на III г. о., решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на III г. о., решение № 113 от 31.07.2015 г. по т. д. № 929/2014 г. на I т. о. и др. (за първите четири въпроса); решение № 139 от 24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г. на IV г. о., решение № 23 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г. на III г. о. и др. (за петия въпрос). За допълнителното решение: „ 1. Нарушава ли се принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, в случай че решаващият състав не се е произнесъл по направеното от ищеца искане за законна лихва спрямо уважената част от предявените искове; 2. Длъжен ли е въззивният съд при уважаване на конститутивния иск по чл. 16 ЗАЗ да се произнесе по съответната дължима лихва по всяка закъсняла арендна вноска; 3. В случай, че въззивната жалба бъде уважена изцяло или частично, задължен ли е въззивният съд да разпредели отговорността за разноските, направени от страните в двете инстанции съобразно постановеното въззивно решение; 4. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението да обсъди възраженията на страните и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност“. По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) поради липса на правна уредба и на съдебна практика, а за останалите два въпроса – че са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, съответно: ППВС № 7/65 г. и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (за третия въпрос) и решение № 60178 от 27.10.2021 г. по гр. д. № 526/2019 г. на IV г. о. (за четвъртия въпрос). Отделно от това, по отношение на двете въззивни решения се твърди, че са очевидно неправилни. Ответникът по касационните жалби на „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност) – „Апленд България“ ЕООД – не заявява становище по същите. Касаторът „Апленд България“ ЕООД обжалва решение № 186 от 10.06.2022 г. по в. гр. д. № 77/2022 г. на Добрички окръжен съд в частта, с която предявеният срещу него иск с правно основание чл. 16, ал. 5 ЗАЗ е уважен. Счита същото за неправилно поради противоречие със закона. Твърди, че съдът е подменил волята на страните и е нарушил принципа на свободата на договаряне, прокламиран в чл. 9 ЗЗД, както и принципа на диспозитивното начало, доколкото не е съобразил, че Законът за арендата в земеделието допуска единствено изменение на арендното плащане, но не и промяна на волята на страните относно начина на плащане, т. е. изменение относно компонентите на това плащане. Освен това, според него, решаващият състав не е следвало да измени договора относно цялата стопанска 2018/2019 г., а само за оставащия от нея период – от поканата до 30.09.2019 г., както и не е следвало да измени същия за стопанската 2019/2020 г. предвид всеизвестния факт, че в района на Добруджа са били налице изключително неблагоприятни метеорологични условия за отглеждането на селскостопанска продукция. Касаторът „Апленд България“ ЕООД моли за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част по въпросите: „ 1. Допустимо ли е съдът да променя волята на страните, договорили изрично начина на плащане на арендната вноска при подписването му; 2. След като съдът е приел, че е налице основание за изменение на договора за аренда по чл. 16, ал. 1 ЗАЗ, кой следва да е началният момент – от датата на получаване на поканата за изменение на договора или за цялата текуща стопанска година; 3. Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите по всички наведени в процеса твърдения и възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства“. Поддържа, че така поставените въпроси „имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и ще доведат до ясно и правилно приложение на правната норма на чл. 16, ал. 1 ЗАЗ“, както и че са решени в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в решение № 118 от 27.07.2015 г. по т. д. № 2137/2014 г. на I т. о. Ответникът по касационната жалба на „Апленд България“ ЕООД – „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност) – моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 10.11.2022 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу актове, подлежащи на касационно обжалване. В частта, с която „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност) обжалва допълнителното въззивно решение относно присъдените му разноски, подадената от това дружество касационна жалба има характер на частна жалба по чл. 274, ал. 1 ГПК. Същата е подадена в указания от съда срок и подлежи на разглеждане независимо от предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между “МАККАП“ЕАД (предишно наименование на “РНК България” ЕАД), като арендодател, и ЧЗС Й. М. М., като арендатор, е сключен договор за аренда на земеделска земя с площ от 2 589.35 дка, част от която са и процесните земеделски земи в размер на 1 464.38 дка, находящи се в землището на [населено място], общ. Крушари, обл. Добрич за срок от 10 стопански години, считано от 01.10.2010 г.; В чл. 9 страните са уговорили, че за всяка стопанска година към първи ноември арендаторът заплаща на арендодателя авансово по 30 лева на декар, а след приключване на селскостопанската година прави окончателно арендно плащане в размер на 50 % от официално обявения размер на годишните субсидии, дължими за предоставените земи; В чл. 11 е постигнато съгласие, че ако след сключване на договора за аренда обстоятелствата, от които са се ръководили при уреждане на отношенията си, се изменят трайно и това доведе до очевидно несъответствие между поетите от тях задължения, всяка от страните може да поиска изменение на договора; С договор за заместване от 20.07.2015 г. правата и задълженията на арендатора ЧЗС по първоначалния аренден договор са прехвърлени на “Апленд България“ ООД, като срокът на договора е удължен с 10 години, считано от 01.10.2015 г.; Арендното възнаграждение е било изплащано в пълен размер за времето от сключване на договора и до стопанската 2018/2019 г. като за стопанските 2016/2017 г. и 2017/2018 г. ответникът е изплатил на ищеца рента в размер на 45 лв./дка., а за стопанската 2018/2019 г. – по 60 лв./дка; Арендодателят “РНК България” ЕAД (в несъстоятелност) е отправил до арендатора “Апленд България“ ООД нотариална покана, връчена на дата 11.07.2019 г., с която е отправено искане за изменение на договора, като размерът на вноската за стопанската 2018/209 г. и за в бъдеще да бъде по 95 лв. на декар, платими за всяка стопанска година към 01.11. – авансово плащане в размер на 60 лв. и в тридесетдневен срок след приключване на всяка стопанска година – окончателно плащане в размер на 35 лв./дка; С отговор от 12.08.2019 г. ответникът не е приел предложението. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че са налице предпоставките на чл. 16, ал. 5 във вр. с ал. 1 от Закона за арендата в земеделието за изменение на процесния аренден договор в частта за арендното плащане, тъй като е установена промяна в обстоятелствата, при които той е сключен, водеща до очевидно несъответствие между поетите от страните задължения. Приел, е че доколкото договорът не съдържа описание на обстоятелствата, от които страните са се ръководели при определяне размера на арендното плащане, с оглед обичайната практика, като такива следва да се счетат броят на отдадените под аренда земеделски земи, местонахождението им в землищата на различни населени места, но всичките на територията на [община], площта на отделните имоти – от 0.900 дка до 726 дка и общият размер на предоставената за обработване земя – 2 589.35 дка. Според съдебния състав, всички изявления на страните в хода на производството сочат, че ориентирът им при определяне размера на арендното плащане е средната пазарна рента (която е законовият критерий за договарянето й - чл. 8, ал. 2, т. 1 ЗАЗ) за [община], посочена в статистическите данни на НСИ, независимо, че договореният от тях размер е определям и е обвързан с получавани субсидии, а не е определен в точен размер. С оглед установеното трайно и съществено нарастване на пазарната поземлена рента през годините, въззивният съд е преценил, че са налице условия за изменение в договорения определяем начин, по който се формира дължимата арендна вноска, но не в претендирания размер от 95 лв. Не е възприел подход на определяне на увеличението по прогнозни цени за оставащия срок на договора от 7 години, доколкото с оглед международната и вътрешна обстановка на силно повишение на разходите за обработка на земите, не е сигурно, че пазарните ренти ще растат именно по този начин. Решаващият състав е счел, че увеличението следва да бъде постановено в размер на средното арендно плащане за 2018/2019 г. за [община], възлизащо на 81 лв. съобразно статистическите данни, посочени от вещото лице като изключително сигурни и точни, до който размер е преценил искът за основателен. По отношение исканото изменение в размера на авансовото плащане, въззивният съд е приел, че нуждата от такова не е обоснована и доказана. С оглед на това, е постановил изменение на процесния аренден договор, като считано от стопанската 2018/2019 г. и до изтичане на договора е увеличил размера на арендното плащане от договореното: авансово плащане към първи ноември по 30 лева на декар и окончателно плащане в размер на 50 % от официално обявения размер на годишните субсидии, дължими за предоставените земи в седмодневен срок от получаването им от арендатора, на 81 .00 лева за декар предоставена площ, от които авансово плащане към първи ноември по 30 лева на декар и окончателно плащане в размер на 61 лв./дка в тридесетдневен срок след приключване на стопанската година, като в останалата част за актуализация на арендното плащане до размер на 95 лв. и на размера на авансовото плащане до 60 лв. е отхвърлил иска. С допълнително решение от 21.09.2022 г. въззивният съд се е произнесъл по депозираните от страните молби, съответно: Уважил е молбата на „Апленд“ ЕООД по чл. 247 ГПК, като е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на основното решение по отношение на окончателното арендно плащане – да се счита 51 лв., а не 61 лв. Счел е за основателна молбата на „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност) по чл. 250 ГПК за допълване на решението, тъй като с него не е разгледана част от претенцията относно искането на арендодателя, вноските на арендното плащане да са дължими при закъснение ведно със законната лихва, но е отхвърлил същото по съображения, че уговорката за законната лихва не е част от съдържанието нито на договора за аренда, нито на договора за заместване, а забавата в плащанията по чл. 9 от договора е посочена като основание за прекратяването му и за заплащане на неустойка. Като основателна е преценил молбата на „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност) по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски. Счел е, че същата следва да бъде уважена за 1/3 от направените разноски за първата (4050 лв.) и за въззивната инстанция (3800 лв.), т. е. за сумата 1150 лв. – за първата инстанция и 1080 лв. – за втората инстанция. Аргументирал е извода си с това, че от съдържащите се в претенцията за изменение на арендния договор три искания: за увеличаване размера на арендното плащане на сумата от 95 лв./дка; за увеличаване на размера на авансовото плащане от 30 лв. на 60 лв. и за актуализация на арендното плащане със законната лихва, частично е уважено само първото, а останалите две са счетени за неоснователни. В тази част допълнителното въззивно решение има характер на определение по чл. 248 ГПК. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По касационните жалби на „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност): Първите четири въпроса, касаещи приложението на чл. 269 ГПК, поставени от този касатор във връзка с основното въззивно решение, са базирани на становището му, че с въззивната жалба на другата страна не е оспорен присъденият от първата инстанция размер на арендното плащане. Това становище обаче е неправилно. Категорично заявеното от въззивника „Апленд“ ЕООД твърдение, че изобщо не е следвало да бъде уважено искането за изменение на първоначално договореното арендно плащане, имплицитно включва несъгласие и с размера, до който е допуснато изменение на арендното плащане. Поради това не е налице твърдяното противоречие с чл. 269 ГПК и с практиката по приложението му. Всички останали въпроси на този касатор не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първите два въпроса, поставени във връзка с допълнителното решение, този извод произтича от обстоятелството, че са напълно неотносими към настоящата хипотеза. Присъждане на „законна лихва спрямо уважената част от предявените искове“ е възможно само при уважаване на осъдителни искове, докато в случая се касае за конститутивен иск. Освен това, по отношение на първия въпрос следва да се посочи, че очевидно е зададен грешно, тъй като нарушаването на диспозитивното начало предполага произнасяне на съда, без да е надлежно сезиран, а не непроизнасяне по заявено от ищеца искане, в какъвто смисъл е въпросът. Що се отнася до въпросите по т. 4 и за двете въззивни решения, същите са относими изцяло към правилността на актовете. По своята същност тези въпроси представляват оплаквания за необоснованост и за допуснати процесуални нарушения, които са основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касация, но не и основание за допускането й. Поради отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК не подлежи на обсъждане наличието на специфичните предпоставки за поддържаните за тези въпроси основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е аргументирано с оплакванията в касационните жалби за неправилност на решението, което обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидност“. По касационната жалба на „Апленд България“ ЕООД: Поставените от този касатор въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основното въззивно решение в атакуваната от него част, тъй като не отговарят на изискванието на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос съдържа в себе си твърдението, че съдът е „променил“ волята на страните относно начина на плащане на арендната вноска, което по същество представлява несъгласие с допуснатото изменение на процесния аренден договор. Отговор на този въпрос обаче е възможен само при вече допуснат касационен контрол, тъй като предполага проверка за правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд. По същите съображения не може да бъде преценен като обуславящ за изхода на делото по смисъла на т. 1 от цитирания тълкувателен акт и последният въпрос, касаещ задължението на съда за произнасяне по всички твърдения и възражения на страните и за обсъждане на всички събрани по делото доказателства. Що се отнася до третия въпрос – за началния момент, от който следва да бъде допуснато изменението на договора, същият не е бил предмет на изрично обсъждане в мотивите на въззивното решение, а процесуален въпрос за липсата на такова обсъждане не е поставен. Отделно от изложеното, заявеното за тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е напълно бланкетно – без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано, тъй като посоченото в подкрепа на същото решение на ВКС е неотносимо, доколкото касае напълно различни въпроси във връзка с приложението на чл. 16, ал. 5 ЗАЗ. По частната жалба на „РНК България“ ЕАД (в несъстоятелност): Същата е основателна. Неправилна е преценката на въззивния съд, че претенцията на ищеца за изменение на арендния договор съдържа три искания и поради частичното уважаване само на едното от тях – за увеличаване размера на арендното плащане на сумата до 81 лв./дка, на същия следва да се присъди 1/3 от разноските, направени в първата и въззивната инстанции, възлизащи общо на 7 850 лв. В случая е предявен един иск с правно основание чл. 16, ал. 5 ЗАЗ – за изменение на процесния аренден договор. С оглед твърденията на ищеца, че за последните стопански години арендаторът му е заплащал 45 лв./дка, като той претендира увеличаване размера на арендното плащане на 95 лв./дка, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК, цената на иска е 73 219 лв. (претендираната разлика от 50 лв. годишно умножена по 1464.38 дка). Поради уважаването на иска за сумата 81 лв./дка, т. е. за част от цената му – 52 717.68 лв., дължими на ищеца са разноски в размер на 5 652 лв. Доколкото обаче е поискал присъждане само на 2/3 от направените разноски и с оглед диспозитивното начало на процеса, на ищеца следва да бъде присъдена само сумата 5 233.33 лв. (2/3 от 7 850 лв.), а не действително дължимата сума 5 652 лв. Ето защо, на ищеца следва да бъде присъдена допълнително сумата 3 003.33 лв. (5 233.33 лв. – присъдените 2 230 лв.). При посочения изход на делото на страните не се дължат разноски за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение