Определение № 285 от 04.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2047/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Българска птицевъдна компания” ЕООД със седалище в [населено място] срещу решение № 16 от 05.03.2019 г., постановено по в. т. д. № 314/2018 г. на Апелативен съд - Бургас. С посоченото решение е потвърдено решение № 30 от 24.08.2018 г. по т. д. № 4/2018 г. на Окръжен съд - Ямбол, с което по предявен от „Гранд Груп 65” ЕООД иск е признато за установено, че не съществува вземането на „Българска птицевъдна компания” ЕООД в размер на 500 000 лв. - главница, ведно със законната лихва от 27.07.2012 г. до окончателното плащане, към „Ямбол Фиш” ЕООД и „Фиш Комерс - 2002” ЕООД като солидарни длъжници по издадените в производството по гр. д. № 1944/2012 г. на Районен съд - Ямбол заповед № 1269/31.07.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, и на основание чл.78, ал.1 ГПК са присъдени разноски на „Гранд Груп 65” ЕООД. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и разрешаване на спора по същество с отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори от ответниците по касация „Гранд Груп 65” ЕООД - [населено място], „Ямбол Фиш” ЕООД - [населено място], и „Фиш Комерс - 2002” ЕООД - [населено място], които изразяват становища за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и претендират разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по т. д. № 4/2018 г. е образувано пред Окръжен съд - Ямбол по предявен от „Гранд „Груп 65” ЕООД - присъединен взискател по изп. дело № 20128780400988 на ЧСИ И. Х. с рег. № 878, отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането на първоначалния взискател по изпълнителното дело „Българска птицевъдна компания” ЕООД към солидарните длъжници „Ямбол фиш” ЕООД и „Фиш Комерс - 2002” ЕООД, за принудителното удовлетворяване на което е инициирано изпълнителното производство. В исковата молба ищецът е обосновал правния си интерес от предявяване на иска с качеството си на присъединен взискател, притежаващ изискуемо парично вземане към длъжника „Ямбол Фиш” ЕООД. Изложил е твърдения, че вземането на първоначалния взискател към длъжниците, обективирано в запис на заповед за сумата 500 000 лв., издаден от „Ямбол Фиш” ЕООД и авалиран от „Фиш Комерс - 2002” ЕООД, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, не съществува в реалните търговски отношения между длъжниците, а е създадено изкуствено с цел да бъдат увредени интересите на реалните кредитори на издателя и на авалиста и първоначалният взискател да придобие основния актив на „Ямбол Фиш” ЕООД, представляващ идеална част от поземлен имот в [населено място]; че между дружествата - ответници няма договорни и извъндоговорни отношения, оправдаващи от икономическа и житейска гледна точка издаването на записа на заповед; че записът на заповед е издаден и авалиран от С. Х., действал като управител на „Ямбол Фиш” ЕООД и на „Фиш Комерс” ЕООД, който впоследствие е изключен като съдружник и е освободен като управител заради вредоносни действия спрямо дружеството. Ответниците „Ямбол Фиш” ЕООД и „Фиш Комерс - 2002” ЕООД са признали иска, а ответникът „Българска птицевъдна компания” ЕООД е възразил срещу неговата допустимост и основателност като с отговорите на исковата молба е въвел твърдения, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на задължение на „Ямбол Фиш” ЕООД за заплащане на неустойка по чл.21 от сключен на 19.07.2012 г. предварителен договор за замяна на недвижим имот и че вследствие неизпълнение на обезпеченото с неустойка задължение записът на заповед е породил правни последици - възникване на вземането, предмет на принудително реализиране по изпълнителното дело. С допълнителната искова молба ищецът е оспорил твърдяното каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед и е навел доводи за нищожност на уговорената в предварителния договор клауза за неустойка поради противоречие с добрите нрави. Първоинстанционният съд е приел, че е предявен допустим иск с правно основание чл.464 ГПК, с който ищецът в качеството на присъединен взискател по висящото изпълнително дело оспорва съществуването на вземането на първоначалния взискател - ответникът „Българска птицевъдна компания” ЕООД, към другите двама ответници - солидарни длъжници в изпълнителното производство. След преценка на фактите и доказателствата по делото съдът е достигнал до извод, че искът е основателен и е признал оспореното с него вземане за несъществуващо с решаващия мотив, че записът на заповед, с който първоначалният взискател се легитимира като кредитор на длъжниците, обезпечава несъществуващо вземане за неустойка, уговорена с нищожна поради противоречие с добрите нрави клауза - чл.21 от сключения на 19.07.2012 г. предварителен договор. Сезиран с въззивна жалба от ответника „Българска птицевъдна компания” ЕООД, Апелативен съд - Бургас е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е потвърдил решението на Окръжен съд - Ямбол за уважаване на предявения от „Гранд Груп 65” ЕООД отрицателен установителен иск. Въззивният съд е възприел определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл.464 ГПК и е изложил подробни съображения за неговата допустимост, както и за произтичащото от разпоредбата на чл.464 ГПК право на ищеца като присъединен взискател да оспори по исков ред вземането на ответника - първоначален взискател с оглед интереса си от участие в разпределението по чл.460 ГПК. За да се произнесе по основателността на иска, въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд и неоспорена от страните във въззивното производство фактическа обстановка по спора, според която: Със запис на заповед от 20.07.2012 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 1944/2012 г. на Районен съд - Ямбол и е образуване на изпълнително дело № 20128780400988 на ЧСИ И. Х., „Ямбол Фиш” ЕООД е поело задължение да заплати на „Българска птицевъдна компания” ЕООД сумата 500 000 лв. срещу предявяване на менителничния ефект. На 19.07.2012 г. между „Българска птицевъдна компания” ЕООД и „Ямбол Фиш” ЕООД е сключен предварителен договор с нотариална заверка на подписите, с който „Ямбол Фиш” ЕООД се е задължило в деня, следващ сключването на договора - 20.07.2012 г., да прехвърли на „Българска птицевъдна компания” ЕООД собствените си идеални части от поземлен имот в [населено място] срещу придобиване на собствеността върху притежаван от приобретателя на имота лек автомобил и получаване на сума в размер на 250 000 лв. В чл.21 на предварителния договор страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността и неявяване на негов представител на 20.07.2012 г. в кантората на нотариус Д. Л., „Ямбол Фиш” ЕООД ще заплати на „Българска птицевъдна компания” ЕООД в срок до 23.07.2012 г. неустойка в размер на 500 000 лв. На 20.07.2012 г. е подписан анекс към предварителния договор, чиято дата е оспорена от ищеца, с който „Ямбол Фиш” ЕООД е поело задължение да издаде на 20.07.2012 г. запис на заповед за сумата 500 000 лв., платим на предявяване, за обезпечаване на задължението за неустойка по чл.21 от договора. С констативен протокол на нотариус Д. Л., съставен на 20.07.2012 г. в присъствие на управителя на „Българска птицевъдна компания” ЕООД, е констатирано неявяването на представител на „Ямбол Фиш” ЕООД в кантората на нотариуса в часа, насрочен за изповядване на сделката във връзка с предварителния договор от 19.07.2012 г. Със сключен на 19.07.2012 г. предварителен договор за покупко - продажба на недвижим имот (чиято дата също е оспорена от ищеца) ответникът „Българска птицевъдна компания” ЕООД се е задължил в срок до 23.07.2012 г. да сключи окончателен договор във формата на нотариален акт с Блукоал Мениджмънт Корп. - търговско дружество, регистрирано на Британски Вирджински острови, с който да прехвърли на посоченото дружество правото на собственост върху имота, обект на предварителния договор с „Ямбол Фиш” ЕООД, а в случай на неизпълнение на поетото задължение - да заплати на дружеството - купувач неустойка в размер на 500 000 лв. Според твърденията на ответника, договорът е развален едностранно от насрещната страна поради неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор. С оглед фактите по делото и разясненията в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е преценил, че съществуването на оспорваното с иска по чл.464 ГПК вземане е обусловено от правопораждащия ефект на записа на заповед, респ. на сключения между поемателя и издателя предварителен договор за замяна от 19.07.2012 г., посочен от ответника - жалбоподател като основание за поемане на менителничното задължение. При очертаване предмета на спора съдът е посочил, че ищецът обосновава оспорването на вземането на ответника с твърдения за липса на каузално отношение като причина за издаване на записа на заповед и за недобросъвестност на ответника в качеството му на поемател на записа на заповед, разбирана като знание за нищожност на обезпеченото каузално отношение, т. е. на договорената в чл.21 на предварителния договор неустойка. Предвид поддържаните от ищеца твърдения съдът е направил извод, че разгледана на плоскостта на иска по чл.464 ГПК, защитата на ищеца като присъединен взискател се свежда до упражняване правата на длъжника по чл.465 ТЗ с оглед интереса от участие в разпределението. След като е счел за доказано, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на поетото от „Ямбол Фиш” ЕООД задължение за неустойка по чл.21 от предварителния договор, въззивният съд е пристъпил към обсъждане на доводите на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави. При преценката за действителност на неустоечната клауза съдът е съобразил, че неустойката има компесаторен характер и че е предвидена като санкция за неизпълнение на задължение с падеж, следващ непосредствено деня на уговарянето й; че денят за възникване на задължението за неустойка съвпада с деня на неизпълнение на задължението, по повод на което е уговорена неустойката, и с деня на издаване на записа на заповед, обезпечаващ плащането й; че чрез неустойката е предвидена санкция за неизпълнение на задължението само на едната страна по договора - прехвърлителят на имота „Ямбол Фиш” ЕООД, не и за насрещната страна „Българска птицевъдна компания” ЕООД. Съвкупната преценка на посочените обстоятелства е мотивирала въззивния съд да направи извод, че неустойката излиза извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, тъй като задължението за плащането й е уговорено като кауза на предварителния договор, а не като обезпечение за изпълнение на типичната за този договор престация за сключване на окончателен договор, и същата не обезпечава подлежащи на обезщетяване вреди поради липса на реално поето задължение с намерение за добросъвестното му изпълнение. Като допълнителен аргумент за нищожност на клаузата за неустойка съдът е посочил и противоречие със закона - чл.29, ал.1 и ал.3 ЗС, на поетото от „Българска птицевъдна компания” ЕООД задължение по сключения с Блукоал Мениджмънт Корп. предварителен договор за покупко - продажба, изключващо проявлението на вреди в правната сфера на ответника - първоначален взискател. В зависимост от извода за нищожност на клаузата за неустойка въззивният съд е приел, че записът на заповед е придобит от поемателя и първоначален взискател по изпълнителното дело със съзнание, че обезпечава нищожно каузално задължение, и че поради нищожността на обезпеченото задължение записът на заповед не е породил вземането, предмет на отричане с иска по чл.464 ГПК. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Българска птицевъдна компания” ЕООД е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с очевидна неправилност на въззивното решение като самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за достъп до касационен контрол. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че: 1. Въззивният съд е отговорил на въпроса „Промяната на правната квалификация във въззивната инстанция препятства ли организирането на защитата на страните и решение, постановени при такива обстоятелства, следва ли да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия с оглед дадената нова правна квалификация на иска, както и следва ли да бъде дадена възможност на страните при евентуално връщане на делото на долната инстанция да ангажират нови доказателства, за които не им е била дадена възможност или които не са били необходими за процеса с оглед неправилната правна квалификация и разпределението на доказателствената тежест” в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с каузалната практика в решение № 48/23.04.2015 г. по гр.д. № 3667/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 341/27.10.2010 г. по гр. д. № 1218/2009 г. на ВКС, ІV г. о.; 2. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса за критериите за определяне на уговорената неустойка като нищожна поради противоречието й с добрите нрави в отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката в решение № 11/27.06.2016 г. по т. д. № 3568/2014 г. на ВКС, І т. о.; 3. Въззивната инстанция е дала отговор на въпроса „Длъжен ли е кредиторът да доказва настъпването на вредите и техния размер, за да възникне правото му на неустойка и да се възползва от нея, с оглед нейната обезщетителна функция” в противоречие с практиката в решение № 11/27.06.2016 г. по т. д. № 3568/2014 г. на ВКС, І т. о., и решение № 43/06.02.2015 г. по гр. д. № 4792/2014 г. на ВКС, ГК; 4. В противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. (посочено погрешно като тълк. д. № 1/2003 г.) на ОСГТК на ВКС и с практиката в решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., въззивният съд се е произнесъл по въпросите „В кой момент се преклудират възраженията на страна по делото; Важи ли принципа на концетрационното начало и преклузията за възраженията за нищожност на договор или такива могат да се направят във всеки момент от съдебното производство; Длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона или следва да се произнесе по нищожността само по възражение, направено от страна в преклузивните срокове; 5. Въззивният съд е отговорил в противоречие с практиката в решение № 92/06.07.2012 г. по т. д. № 569/2016 г. на ВКС, І т. о. (и други цитирани решения на ВКС) на въпросите „Има ли право взискателят по смисъла на чл.464 ГПК, конкуриращ правата на поемателя по менителничния ефект, да противопостави /упражни/ по реда на чл.465 от Търговския закон личните възражения на длъжника по каузалното правоотношение и ако да, при какви условия; Имат ли право трети лица, извън кръга на длъжниците, авалистите и поръчителите по менителничен ефект, да противопоставят по реда на чл.465 от Търговския закон личните възражения на длъжниците, произтичащи от каузалното им правоотношение с поемателя; Кои са тези трети лица и при какви условия могат да упражняват правата на длъжниците по чл.465 ТЗ; Знание за какво следва да се разбира като „недобросъвестност” или „злоупотреба с право” по смисъла на чл.465 ТЗ от страна на поемателя по запис на заповед”. За въпросите от последната група се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че по тях няма формирана съдебна практика. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият въпрос е зададен с оглед оплакването в касационната жалба, че при постановяване на решението си въззивният съд е променил определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска, посочвайки като правно основание на иска разпоредбата на чл.465 ТЗ, без преди това да уведоми страните и да им предостави възможност да съобразят защитата си с новата правна квалификация. Въпросът не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като от мотивите е видно, че въззивният съд е възприел правна квалификация на иска, напълно идентична с определената от първоинстанционния съд. Въззивният съд е посочил изрично, че е сезиран с иск, предявен от присъединен взискател в изпълнителното производство, който оспорва вземането на първоначалния взискател към длъжника по реда на чл.464 ГПК с оглед интереса си от участие в разпределението. С решението си съдът се е произнесъл по иска съобразно така възприетата правна квалификация като е потвърдил първоинстанционното решение, в диспозитива на което е признато в отношенията между ищеца - присъединен взискател и ответниците - първоначален взискател и солидарни длъжници, че оспореното по реда на чл.464 ГПК вземане, предмет на принудително удовлетворяване в рамките на изпълнителното дело, не съществува (тъй като не е възникнало валидно). Позоваването от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл.465 ТЗ няма за последица промяна в правната квалификация на иска, а е свързано с подвеждане на защитните правни доводи, с които ищецът е оспорил валидното възникване и съществуване на отричаното по реда на чл.465 ГПК вземане под приложимата правна норма. След като въззивният съд се е произнесъл по иск с идентична на дадената от първата инстанция правна квалификация, въпросът за последиците от промяната на правната квалификация във въззивното производство и за дължимите от въззивния съд процесуални действия по повод на нея не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. За разглеждания въпрос не е изпълнена и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като определянето на правната квалификация на иска от страна на въззивния съд не не влиза в противоречие с цитираната в изложението задължителна и казуална практика на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция при промяна на правната квалификация на спорното право. Вторият въпрос, свързан с критериите за определяне на уговорената неустойка като нищожна поради противоречие с добрите нрави, е значим за изхода на делото, но при разрешаването му въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и от посочената казуална практика на ВКС. В т.3 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения; Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при използване на примерно изброени в решението критерии, както и на други критерии, обусловени от специфичните за конкретния случай факти и обстоятелства; Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е анализирал конкретни факти, които е счел за релевантни относно преценката за съответствие на клаузата за неустойка с добрите нрави, и въз основа на тях е формирал извода си за нищожност на неустоечната клауза. Неустойката, уговорена в полза на ответника - взискател, е приета за нищожна по съображения, че извън целта да санкционира само едната страна по предварителния договор, тя не притежава нито обезпечителна, нито обезщетителна функция, доколкото зад нея не стои реално намерение за задължаване и за изпълнение на задължение, от което е възможно да произлязат вреди за кредитора. Преценката за нищожност на неустойката е извършена към момента на сключване на предварителния договор като кратките времеви интервали между уговарянето на задължението, обезпечено с неустойка, и на самата неустойка - от една страна, и между уговарянето на неустойката и договорното неизпълнение, релевирано от ответника като основание за възникване на оспорваното по реда на чл.464 ГПК вземане - от друга, са преценени за особено съществени при квалифицирането на неустойката като нищожна. Изводите на въззивния съд по повод нищожността на неустойката са формирани в синхрон с дадените от ОСГТК на ВКС разрешения в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правилността на тези изводи не е предмет на производството по чл.288 ГПК и доводите на касатора, че въззивният съд не е преценил неустойката съобразно залегналите в тълкувателното решение критерии, не могат да предпоставят допускане на касационното обжалване. Формулираният в пункт трети въпрос дали кредиторът е длъжен да доказва настъпването на вредите и техния размер, за да възникне правото му на неустойка и да се възползва от нея с оглед обезщетителната й функция, не е обуславящ за уважаването на иска по чл.464 ГПК. В мотивите към обжалваното решение не се съдържа извод, че вземането на ответника - първоначален взискател за неустойка по чл.21 от предварителния договор не е възникнало по причина, че не е доказано настъпването на вреди в правната му сфера от неизпълнение на обезпеченото с неустойката задължение. За да отрече обезщетителната функция на неустойката, въззивният съд е преценил, че към момента на уговаряне на неустоечната клауза кредиторът не е имал намерение да поема реално задължение (по последващия предварителен договор за покупко - продажба), чието неизпълнение би имало за последица настъпване на вреди в правната му сфера. Дали този извод е правилен, е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, а не за достъпа до касационно обжалване. Поради липса на формиран извод, че отрицателният установителен иск е основателен по причина на недоказване на реалното проявление на обезпечени с неустойката вреди, не е налице поддържаното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката в решение № 11/27.06.2016 г. по т. д. № 3568/2014 г. на ВКС, І т. о., и решение № 43/06.02.2015 г. по гр. д. № 4792/2014 г. на ВКС, ГК, според която упражняването на правото на кредитора на неустойка не предполага доказване на реално възникнали вреди от неизпълнение на обезпеченото с неустойката договорно задължение. Касаторът е обосновал проявлението на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК спрямо въпросите по пункт четвърти от изложението със съображения, че въззивният съд е уважил възражение (довод) на ищеца за противоречие със закона - чл.29, ал.1 и ал.2 ЗС, на поетото с предварителния договор за покупко - продажба задължение за прехвърляне право на собственост, което е въведено в хода на устните състезания във въззивното производство, т. е. извън предвидените в процесуалния закон преклузивни срокове, и е било преклудирано. Твърдението на касатора относно момента, в който е релевирано противоречието с чл.29, ал.1 и ал.2 ЗС, кореспондира с данните по делото, но признаването на довода за нищожност за основателен няма самостоятелно значение за постановения с обжалваното решение правен резултат. Противоречието със закона е изтъкнато от въззивния съд само като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за липса на обезпечителна и обезщетителна функция на неустойката, а не като самостоятелно основание за признаване на оспорваното с иска по чл.464 ГПК вземане за несъществуващо. Предвид изложеното, въпросите не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и е безпредметно да се обсъжда дали като се е произнесъл по преклудиран правен довод, въззивният съд се е отклонил от цитираната в изложението задължителна и казуална практика на ВКС. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване не е изпълнено и по отношение на последната група въпроси, за които наред с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставянето на въпросите е провокирано от съждението на въззивния съд, че разгледана на плоскостта на иска по чл.464 ГПК, защитата на ищеца, изразяваща се в оспорване на вземането на първоначалния взискател по записа на заповед с твърдения за липса на реална причина (основание) за менителничното задължаване, се свежда до упражняване правата на длъжника по чл.465 ТЗ с оглед интереса от участие в разпределението. Отговорът на първия въпрос - дали в качеството на присъединен взискател ищецът има право да упражни личните възражения на длъжниците в изпълнителното производство (издател и авалист по записа на заповед), произтичащи от каузалното им правоотношение с първоначалния взискател, релевирано като основание за менителничното задължаване, предполага проверка на правилността на даденото от въззивния съд разрешение относно пределите на допустимата защита, предприета от ищеца по иска с правно основание чл.464 ГПК. Поради това, а и доколкото съжденията на съда по приложението на чл.465 ТЗ са обусловени от спецификата на конкретния казус, въпросът е от значение за правилността на въззивното решение и според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не може да послужи като общо основание за допускане на решението до касационен контрол. Аналогични съображения важат и за третия въпрос, чийто отговор е от значение за законосъобразността на извода на въззивния съд, че в конкретния случай допустимостта ищецът да оспорва вземането на ответника - първоначален взискател с доводи за нищожност на обезпеченото със записа на заповед задължение за неустойка произтича от недобросъвестността на ответника, разбирана като знание за порок на каузалното правоотношение. Относно втория въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд не е признал на ищеца самостоятелно право на възражения по чл.465 ТЗ, а е приел, че в рамките на защитата с иска по чл.464 ГПК последният упражнява правата на своя длъжник, който е издател на записа на заповед и длъжник на първоначалния взискател, да оспорва съществуването на вземането по записа на заповед с лични възражения, основани на обезпеченото с менителничния ефект каузално правоотношение. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и обсъждането на поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, е лишено от смисъл. По изложените съображения решението по в. т. д. № 314/2018 г. на Апелативен съд - Бургас не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, обусловена от наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от това фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” - въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай касаторът е аргументирал очевидната неправилност с доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон, които съвпадат с въведените с касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение. Поддържаните доводи не насочват към очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, която може да бъде констатирана въз основа на мотивите към обжалваното решение, а предполагат извършване на проверка по реда на чл.290 ГПК на законосъобразността на извършените от въззивния съд процесуални действия и на формираните от него решаващи правни изводи по съществото на спора. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация „Гранд Груп 65” ЕООД разноски в размер на 8 400 лв.- адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено в договор за правна защита и съдействие от 23.06.2017 г. и заплатено по банков път с преводно нареждане от 23.08.2019 г. Разноски не следва да се присъждат на ответниците по касация „Ямбол Фиш” ЕООД и „Фиш Комерс” ЕООД, тъй като не са представени доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение, уговорено в приложения към отговора по чл.287, ал.1 ГПК договор за правна защита и съдействие от 08.08.2019 г., и в договора не е удостоверено, че към момента на подписването му възнаграждението е платено в брой. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,