Определение № 628 от 28.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4850/2017 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението). Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото К. И. Б. срещу определение № 2405/24.07.2017 г., постановено по възз. частно гр. дело № 1820/2017 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение от 21.02.2014 г. по гр. дело № 16771/2013 г. на Софийския градски съд, с което е прекратено производството по същото първоинстанционно дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на същото. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора по частното производство пред въззивния съд, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се произнесъл по процесуалноправния въпрос – от обстоятелството дали ищецът е носител или не на спорното право зависи ли допустимостта на иска. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като подържа, че с обжалваното въззивно определение този въпрос е разрешен в противоречие с определение № 583/18.07.2014 г. по ч. гр. дело № 3211/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. За да сподели решаващия извод на първоинстанционния съд, че предявеният от касатора иск е процесуално недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му, въззивният съд е приел следното: Установил е, че с исковата молба жалбоподателят претендира обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди от повтарящи се виновни действия на ответника – К. на ч. с. и., по повод наложен от ЧСИ Ст. Я., запор върху трудовото възнаграждение на Т. Ц. Б. в полза на [фирма] за неплатени сметки към последното. Правният си интерес касаторът-ищец обосновал с близките си отношения с Т. Б., с която били в едно домакинство. Въззивният съд е приел, че така установените обстоятелства обуславят извода, че ищецът се позовава на виновно, според него, посегателство в чужда правна сфера – тази на трето за делото лице – Т. Б.. Приел е също, че евентуалното нарушение на чужди права не е предпоставка за възникване и упражняване на собствени права, освен в случаите на правоприемство или когато изрична разпоредба на закона позволява упражняването на чужди права, като настоящият случай не е такъв. Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното определение, въззивният съд е приложил точно (макар да не се е позовал изрично на нея) разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от ГПК, съгласно която, освен в предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. С. от апелативния съд, решаващ извод на първата инстанция по делото, че в този случай ищецът няма правен интерес от воденето на иска, е в пълно съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, израз на която е и соченото от касатора определение № 583/18.07.2014 г. по ч. гр. дело № 3211/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което също се приема, че правният интерес от воденето на иска е една от абсолютните процесуални предпоставки за неговата допустимост. В това определение на ВКС действително е прието, както се изтъква в изложението на касатора, и че от обстоятелството дали ищецът е носител или не на спорното материално право зависи само и единствено основателността на иска, а не неговата допустимост. С това е даден и отговор на формулирания в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос, но същият нито е разрешен, нито е стоял за разрешаване пред въззивния съд по настоящото дело, респ. – не е и обуславящ правните му изводи в обжалваното определение. В мотивите към последното апелативният съд е приел, че касаторът-ищец е предявил по делото чужди права от свое име, което несъмнено касае правния интерес и допустимостта на иска, и е съвсем различна хипотеза от разгледаната в цитираното определение на ВКС, при която ищецът предявява по делото, претендирано като свое (а не чуждо) материално субективно право, което е спорно с ответника. По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като формулираният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос не съставлява в случая общо основание за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като не е налице и твърдяното противоречие между обжалваното въззивно определение и посочената задължителна практика на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение