Определение № 193 от 30.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 951/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Е. Б. С. срещу решение № 73 от 01.03.2023г. по в.т.д. № 610/2022г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решението по т.д. № 132/2021г. на ОС Пловдив за отхвърляне поради погасяване по давност на иска, предявен срещу И. Б. Б., за установяване по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане, произтичащо от запис на заповед от 30.10.2010г., с падеж 30.03.2014г. в размер на 15 340 евро, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение от 27.03.2017г. и изпълнителен лист от 29.03.2017г. по ч.гр.д.№ 4268/2017г. на РС Пловдив. Твърденията в касационната жалба са за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Поддържа се, че периодът от време, изтекъл между подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и предявяването на исковата молба, е без правно значение и в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и допуснато незабавно изпълнение по чл.418 ГПК. Касаторът счита за приложимо правилото, че искът по чл.422 ГПК се смята предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ако е спазен срокът по чл.415,ал.1 ГПК. Оспорва се и правилността на извода за бездействие на кредитора за период повече от три години след издаване на изпълнителния титул по съображенията, че с искова молба от 13.07.2017г., ищецът е предявил иск по чл.135 ЗЗД срещу същия ответник, който е насочен към защита на вземанията по изпълнителния лист, издаден въз основа на процесния запис на заповед, който иск е уважен с влязло в сила решение по гр.д.№ 1758/2017г. на ОС Пловдив. Посочва се, че с предявяването на този иск, С. е упражнил активно потестативни права да удовлетвори вземането си от имуществата, предмет на атакуваните увреждащи действия, поради което той като кредитор не следва да търпи санкция за бездействие, каквато се явява институтът на погасителната давност. Искането е за отмяна на решението и уважаването на иска. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/ „ При спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, бездействието на кредитора да предприеме действия незабавно, или в разумен срок след получаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, има ли правно значение за прекъсването на давността, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл.422 ГПК?“ Въведена е допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК със съображенията, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за промяната на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, обективирана в решение № 118 от 12.12.2019г. по т.д.№ 2288/2018г. на 2 т.о. на ВКС. 2/ „ С предявяване на иск по чл.135 ЗЗД за осигуряване на правна възможност за удовлетворяване на предявено вземане, прекъсва ли се давността за същото това вземане?“ Въведена е същата допълнителна предпоставка, чието приложение е аргументирано с наличие на цитирана противоречива практика на окръжни съдилища (т.д.№ 669/2019г. на ОС Бургас, с което е отречено искът по чл.135 ЗЗД да прекъсва давността относно вземането на кредитора; в решението по в.гр.д.№ 217/2022г. на ОС Плевен, в което било застъпено друго становище; в решението по гр.д.№ 1467/2018г. на ОС Пловдив било застъпено становище, че с предявяване на иск по чл.135 ЗЗД и чл.56 Закона за наследството кредиторът предприема активни действия за удовлетворяване на вземането си). Наведен е и довод за очевидна неправилност с аргумента, че в противоречие със закона, формиран при неприложени императивни правни норми - чл.422,ал.1 ГПК във вр. с чл.116,б.“б“ ЗЗД и чл.115,б.“ж“ ЗЗД и в нарушение на основополагащите правила на съдопроизводството, е изводът, че при спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респ. в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с жалба на ищеца, въззивната инстанция е споделила извода, че процесният запис на заповед е редовна от външна страна ценна книга, съдържаща задължителните реквизити по чл.535 ТЗ и поражда произтичащите от него правни последици - обективира вземане на поемателя спрямо издателя на записа на заповед за сумата 15 340 евро, с падеж на плащането 30.03.2014г. Обсъдени са безспорните факти: заявлението по чл.417 от ГПК е подадено на 24.03.2017г. (т.е. преди изтичането на три години, считано от падежа на задължението - 30.03.2014г.); Заповета за изпълнение е издадена на 27.03.2017г., а изпълнителния лист - на 29.03.2017 г.; на 21.08.2020г. кредиторът Е. С. е предприел действия срещу длъжника за принудително събиране на присъдените със заповедта суми, като е подал молба за присъединяването му като взискател по изпълнително дело; Покана за доброволно изпълнение е връчена на длъжника Б. на 31.08.2020г. и той е уведомен за предприетите срещу него действия по записа на заповед, включително и за издаването на заповед за незабавно изпълнение. Обосновано е, че към тази дата са изминали близо три години и пет месеца от издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, т.е. кредиторът по издадената заповед за незабавно изпълнение е бездействал в посочения период да инициира изпълнително производство за принудително събиране на вземането си и да бъде уведомен длъжникът за предприетите срещу него действия относно вземането по записа на заповед. Като спорен е очертан въпросът - дали във връзка с възражението на ответника за изтекла погасителна давност, бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, следва да бъде зачетено в производството по чл.422 ГПК и да се приеме,че през периода на това бездействие е текла давност (в какъвто смисъл е становището на ответника), или искът следва да се счита предявен с подаване на заявлението по чл.417 ГПК по силата на фикцията на чл.422,ал.1 ГПК, и от този момент давността да се счита за прекъсната по аргумент от чл.116,б.“б“ ЗЗД, респ. да се приеме, че докато трае съдебния процес давност не тече - чл.115,б.“ж“ ЗЗД (каквато е позицията на ищеца). Въззивният съд подробно е аргументирал тезата си, че очертаното бездействие на кредитора подлежи на съобразяване и има своето отражение върху течението на погасителната давност за вземането по процесния запис на заповед. Основал е доводите си на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.9 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г.; в т.1.2. от ТР № 8/ 21.02.2019г. по тълк. д.№ 8/2017г.; в т.10 и в т.14 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г. Отчетено е, че въз основа на тези тълкувателни постановки, в решение № 118 от 12.12.2019г. по т. д. № 2288/2018г. на ВКС, II т. о. е даден отговор на правния въпрос: „При спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора“, с аргументите, че „липсва бездействие на кредитора в заповедното производство при издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, тъй като препис от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в сила - чл.416 ГПК. Преди този момент кредиторът няма правна възможност да действа по изпълнението й, но при издаването на заповед за изпълнение на основанията, посочени в чл.417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист - чл.418 ГПК, като заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от съдебния изпълнител след образуване на изпълнително дело. Времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Ето защо правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но към минал момент - този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по чл.415 ГПК, съгласно прогласеното в чл.422 ал.1 ГПК обратно действие на исковата молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл.411 ал.3 ГПК. В случаите по чл.418 ГПК /които показват по-голямо сходство с предходната процесуална уредба на ГПК от 1952 г. - отм. за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание/ бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл.414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл.415 ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл.422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.235 ал.3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл.422 ал.1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.418 ГПК само когато такова изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената съда незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл.417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността.“ Приложени спрямо приетите за установени факти по спора, споделените горни правни аргументи са дали основание въззивната инстанция да обоснове извода си, че периодът на бездействие на ищеца - кредитор надхвърля рамките на разумния срок, адекватен на постановеното незабавно изпълнение. Макар и исковата молба за установяване съществуването на вземането по процесния запис на заповед да е предявена в срока по чл.415 ГПК, според решаващите изводи на апелативния съд, тя не може да прекъсне вече изтеклата погасителна давност и липсват основания да се приеме, че в случая давността е прекъсната от момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 24.03.2017г. Изведено е, че вземането по процесния запис на заповед е погасено с изтичане на приложимия тригодишен давностен срок по чл.531 ТЗ, с оглед на което и установителният иск за признаване съществуването на същото вземане е приет за неоснователен. Искането за осъществяване на факултативния касационен контрол по поставения в изложението първи въпрос е неоснователно. Настоящият състав изцяло споделя дадения отговор на правния въпрос и аргументите в решението № 118 от 12.12.2019г. по т.д.№ 2288/2018г. на 2 т.о. на ВКС, поради което искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК поради необходимост от промяна на „създадена поради неточно тълкуване съдебна практика“, обективирана в това решение, не следва да бъде уважено. Практиката, застъпена в решението по т.д.№ 2288/2018г. на Второ т.о. е споделена и в решението по т.д.№ 1927/2022г. на Първо т.о. на ВКС - има правно значение за прекъсване на давността, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, бездействието на кредитора за предприемане на изпълнение незабавно, респективно в разумен срок от издаването, респективно получаването, на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, независимо от спазването на срока по чл. 415 ГПК за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. Следователно, по въпроса, че прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора, е формирано последователно становище на касационната инстанция, възприето и в обжалваното решение, а несъгласието на касатора с него не може да послужи като допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по втория въпрос. Доводът, че с предявяване на иск по чл.135 ЗЗД за осигуряване на правна възможност за удовлетворяване на предявено вземане се прекъсва давността за това вземане, е въведен едва в хода на устните състезания пред въззивната инстанция. С него тя не е надлежно сезирана, не се е произнасяла и не е дължала излагане на мотиви. По тези съображения е изключена възможността за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Отсъства общата предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въпрос, който не е включен в предмета на спора и не е обсъждан като релевантен за изхода на делото, не може да послужи като общо основание за касационна проверка на въззивното решение. Извън горното, предмет на предявения по гр.д.№ 1758/2017г. на ОС Пловдив е само конститутивният иск по чл.135 ЗЗД. Същият не е съединен с иск за вземането. Паралелно с това, касаторът не установява, че решенията, въз основа на които според него е формирана противоречива съдебна практика по втория въпрос, са влезли в сила. С идентични на посочените към първия въпрос аргументи касаторът обосновава тезата си за очевидна неправилност на обжалвания акт. По съображенията изложени към този въпрос - а именно изцяло възприемане на даденото разрешение в акта по чл.290 ГПК по т.д.№ 2288/2018г. на Второ т.о. на ВКС, което е съобразено от въззивната инстанция, изключена е възможността обжалваното решение да страда от този тежък порок. От друга страна дори въззивното решение да не е съобразено с практика по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, това не би обусловило наличието на хипотезата на чл.280,ал.2, предл.последно ГПК. На процесуалния представител на ответника по касация - адвокат И. М. от АК Пловдив, осъществил безплатно правна помощ за изготвянето на отговора на касационната жалба, следва да се присъди претендирано адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗА, което съдът определя в размер на 2 329лв. на основание чл.7,ал.2,т.4 във вр. с чл.9,ал.3 от Наредба №1/2004г. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.