Определение № 480 от 03.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 2726/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 15687 от 15.VІІІ.2019 г. на Д. Б. Л. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 1937 на Софийския апелативен съд, ГК, 7-и с-в, от 29.VІІ.2019 г., постановено по гр. дело № 876/2019 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 3174/18.V.2018 г. на СГС, ГК, с-в І-17 по гр. д. № 7664/2014 г. (поправено с решение № 28/4.І.2018 г.)в следните две негови части:

~ За признаването за установено по предявен от „Банка ДСК” ЕАД-София по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск срещу настоящата касаторка, че последната й дължи главница по договор за ипотечен кредит, сключен помежду им на 12.ХІ.2007 г. в размер на 15 100.39 лв. и ведно със законната лихва върху нея от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (26.VІІ.2013 г.) и до окончателното й изплащане както и договорна лихва в размер на 12 784.09 лв. за периода м. май`2012 г. – 25.VІІ.2013 г., за които суми банката е била снабдена със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 32045/2013 г. по описа на СРС, ГО, 53-и с-в.

~ КАКТО И за отхвърлянето - като неоснователен - на насрещния кондикционен иск на Л. срещу банката с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД за заплащането на сума в размер на 9 183.34 лв., претендира като разлика между договорените и действително заплатените погасителни вноски по сключения помежду им на 12.ХІ.2007 г. договор да ипотечен кредит.

Оплакванията на касаторката Л. са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение - предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира касирането му и присъждане на направените разноски по делото „включително и адвокатските хонорари, които са изцяло заплатени, видно от представените по делото договори за правна защита и съдействие, служещи за разписка на клиента”.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърденията си за вероятна недопустимост и „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение /основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК/, но също и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 е по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора въззивният съд се е произнесъл по следните пет правни въпроса:

1./ „Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за вноски с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документа по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, а също и дали допустимо решаващият съд „да измества” периода на исковата претенция към датата на устните състезания пред въззивната инстанция?”;

2./ „Следва ли съдът в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК да съобрази вноските, чиито падежи са настъпили по време на исковото производство?”;

3./ „Ненадлежно упражненото право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за банков кредит в хипотезата, когато същият се е снабдил по реда на заповедното производство по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК с изпълнително основание за вземането в пълен размер и изпълнителен титул за провеждане на принудителното изпълнение, изключва ли възможността съдът да присъди падежиралите вноски в хода на производството?”;

4./ „Има ли задължение кредитополучателят да заплаща месечни анюитетни вноски с настъпил падеж към банката ищец, при положение, че е налице заведено заповедно производство по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК въз основа на извлечение от счетоводни книги по същия кредит и е образувано принудително изпълнение при съдебен изпълнител, но при спряно изпълнение по чл. 420 ГПК?”;

5./ „Допустимо ли е съдът да уважи положителен установителен иск за съществуването на вземания по договор за банков кредит, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, в хипотеза на позоваване от ищеца на предсрочна изискуемост на кредита и при липса на разграничение на падежирали и непадежирали погасителни вноски в заявлението на банката по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, както и в исковата й молба?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Банка ДСК” ЕАД-София писмено е възразила чрез свой юрисконсулт /А.И.К./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното решение на САС, претендирайки за потвърждаването му.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на Д. Б. Л. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

Не се констатира вероятност атакуваното решение на САС да е процесуално недопустим съдебен акт. Идентично оплакване за порок на първоинстанционното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК е било веднъж вече навеждано от Л. в производството пред САС с довод, че при частично уважаване на положителния установителен иск на банката, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК /във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК/, само за погасителните вноски по процесния кредит с настъпили падежи към датата на последното заседание пред първостепенния съд се стигало до „ изместване на исковия период”. При съобразяване на диспозитивното начало в процеса, проявяващо се в това, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните по спора, не може да се слуша довод, че „съдът е лишил ответницата по иска от възможността да направи възражения за изтекла погасителна давност” /обща и специална/.

При потвърждаване на решението на първостепенния съд в горепосочените две обжалвани от Л. негови части, въззивната инстанция е идентифицирала като спорен правния въпрос за възможността предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предвид обстоятелството, че към датата на приключване на последното по делото съдебно заседание във въззивната инстанция, а именно 13 май 2019 г., вече е била създадена задължителна практика на ВКС, обективирана в приетото на 2.ІV.2019 г. ТР № 8 на ОСГТК по тълк. дело № 8/2017 г., по този правен въпрос, съставът на САС законосъобразно /арг. чл. 130, ал. 2, предл. 1-во ЗСВ/ е препратил към нейните разяснени относно следното:

1. Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

2. Разграничението на вноските с настъпили и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и 5-те формулирани от касаторката Л. в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроса са били разрешени в обжалваното въззивно решение в точно съответствие с посочената нова задължителна практика на ВКС. Следователно не са налице и двете релевирани от нея допълнителни предпоставки по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол.

В заключение, обжалваното от Л. въззивно решение не е и „очевидно неправилно”, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговият обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение