Определение № 56 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2682/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – Пловдив, Окръжен съд – Пловдив и от адв.Кр.М. – процесуален представител на А. П. М. против решение № 28/ 14.02.2018 год., постановено от Пловдивски апелативен съд по гр. д. № 682/2017 год.,с което е отменено решение № 331/ 28.07.2017 год.на Пазарджишки окръжен съд, постановено по гр.д. № 937/2015 год., в частта ,в която е отхвърлен предявеният от А. П. М. против Прокуратура на РБ и ОС – Пловдив иск за солидарното им осъждане да й заплатят обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на разглеждането и решаването на воденото против нея наказателно производство по сл.д. № 1956/2003 г. на Окръжна следствена служба – Пловдив и н.о.х.д. № 1188/2006 г. на Пловдивски окръжен съд в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, до размер от 10 000 лв., в частта, в която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на А. П. М. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу нея наказателно производство по сл.д. № 1956/2003 г. на Окръжна следствена служба – Пловдив и н.о.х.д. № 1188/2006 г. на Пловдивски окръжен съд с поддържани обвинения за извършване на престъпления по чл. 212, ал. 4 от НК във вр. с чл. 212, ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК във вр. с чл. 26, ал. 2 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК във вр. с чл. 2 от НК, по чл. 257, ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. 2 от НК и по чл. 203, ал. 1 от НК във вр. с чл. 201 от НК във вр. с чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК във вр. с чл. 26, ал. 2 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК във вр. с чл. 2 от НК, по което наказателното производство е прекратено, за разликата над 45 000 лв. до 55 000 лв., както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от А. П. М. против Прокуратура на РБ иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на воденото срещу нея наказателно производство по сл.д. № 1956/2003 г. на Окръжна следствена служба – Пловдив и н.о.х.д. № 1188/2006 г. на Пловдивски окръжен съд с поддържани обвинения за извършване на престъпления по чл. 212, ал. 4 от НК във вр. с чл. 212, ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК във вр. с чл. 26, ал. 2 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК във вр. с чл. 2 от НК, по чл. 257, ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. 2 от НК и по чл. 203, ал. 1 от НК във вр. с чл. 201 от НК във вр. с чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК във вр. с чл. 26, ал. 2 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК във вр. с чл. 2 от НК, по което наказателното производство е прекратено, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на защита по него, за разликата над 4 600 лв. до 6 370 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2015 г. до окончателното й изплащане и вместо това са осъдени Прокуратура на РБ и ОС – Пловдив да заплатят солидарно на А. П. М. сумата 10 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на разглеждането и решаването на воденото против нея наказателно производство по сл.д. №1956/2003 г. на Окръжна следствена служба – Пловдив и н.о.х.д. № 1188/2006 г. на Пловдивски окръжен съд, продължило 10 години и 1 месец, в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2015 г. до окончателното й изплащане; осъдена е Прокуратура на РБ да заплати на А. П. М. допълнително сумата 1 770 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на воденото срещу нея наказателно производство по сл.д. № 1956/2003 г. на Окръжна следствена служба – Пловдив и н.о.х.д. № 1188/2006 г. на Пловдивски окръжен съд с поддържани обвинения за извършване на престъпления по чл. 212, ал. 4 от НК във вр. с чл. 212, ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК във вр. с чл. 26, ал. 2 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК във вр. с чл. 2 от НК, по чл. 257, ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. 2 от НК и по чл. 203, ал. 1 от НК във вр. с чл. 201 от НК във вр. с чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК във вр. с чл. 26, ал. 2 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК във вр. с чл. 2 от НК, по което наказателното производство е прекратено, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на защита по него, ведно със законната лихва върху сумата считано от 23.02.2015 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 317,66 лв. разноски в производството по делото; отхвърлен е предявения от А. П. М. против Прокуратура на РБ иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу нея наказателно производство по сл.д. № 1956/ 2003 г. на Окръжна следствена служба – Пловдив и н.о.х.д. № 1188/2006 г. на Пловдивски окръжен съд с поддържани обвинения за извършване на престъпления по чл. 212, ал. 4 от НК във вр. с чл. 212, ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК във вр. с чл. 26, ал. 2 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК във вр. с чл. 2 от НК, по чл. 257, ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. 2 от НК и по чл. 203, ал. 1 от НК във вр. с чл. 201 от НК във вр. с чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК във вр. с чл. 26, ал. 2 от НК във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК във вр. с чл. 2 от НК, по което наказателното производство е прекратено, за разликата над 45 000 лв. до 55 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2015 г. до окончателното й изплащане; обезсилено е решението, в частта, в която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на А. П. М. законна лихва върху присъденото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди за периода 09.01.2014 г. - 23.02.2015 г. и е прекратено производството по делото в тази част; оставена е без уважение частната жалба на Прокуратура на РБ против определение № 510/5.10.2017год.по гр.д.№ 937/2015 г. на Пазарджишки окръжен съд; потвърдено е решението в останалата му част. Ищцата А. П. М. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ относно неимуществените вреди за разликата над 10 000 лв. до 300 000 лв. и изцяло неуважения иск за имуществени вреди в размер на 23 890 лв.,както и в частта,с която е отхвърлен иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ относно неимуществените вреди за разликата над 45 000 лв.до 600 000 лв. и за разликата над 6370 лв.до 23890 лв.относно имуществените вреди,както и по отношение на евентуалните искове и разноските за всички инстанции. Ответникът по исковата молба Прокуратура на Република България обжалва решението в частта, с която е осъден да заплати обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на ищцата на основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ,както и в частта,с която е осъден да заплати солидарно с Окръжен съд – Пловдив обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2б ЗОДОВ. Ответникът по исковата молба Окръжен съд – Пловдив обжалва решението в частта,с която е осъден да заплати на основание чл.2б ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди солидарно с Прокуратура на РБ. В касационната жалба на А. П. М. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение,поради нарушение на материалния закон при определяне размера на вредите – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Подлежат ли на обезщетение по реда на ЗОДОВ всички платени в прекратеното наказателно производство адвокатски хонорари,като имуществени вреди.Позовава се на противоречие с практиката на ВКС - решение по гр.д.511/2010г, ІV г.о.,гр.д.№ 1651/2010г, ІІІг.о.,гр.д.№ 5235/08г, ІV г.о.2.За определяне на неимуществените вреди и на техния размер над обичайните от прекратено наказателно производство и от неразумно дълго водено наказателно производство следва ли съдът да вземе предвид всички обстоятелства имащи отношение към претърпените морални страдания и преценявани с оглед конкретиката на случая.Позовава се на противоречие с множество решения на ВКС. Сочи се бланкетно и чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса: При наличната в момента обществена структура на производствените и търговски отношения понятието за справедливост по чл.52 ЗЗД с оглед определяне размера на неимуществените вреди следва ли да е различно за работниците и за работодателите и по какви критерии.Позовава се и на основанието по чл.280,ал.2,предл.2 ГПК по отношение за отхвърлената част на иска за имуществени вреди над 6 380 лв. до 23 890 лв. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Окръжен съд Пловдив,с който се оспорват нейната допустимост и основателност. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите относно приложението на чл.52 ЗЗД във вр.чл.4 ЗОДОВ,а именно:1. Относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,при отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД.2.Относно съдържанието на предвидените в чл.2б,ал.2 ЗОДОВ критерии,които съдът е длъжен да вземе предвид при решаване на въпроса нарушено ли е правото на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок,както и относителната тежест на посочените критерии един спрямо друг.3.При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда,жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедлиост на обезвредата.Позовава се на противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/1968г., в т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и на ТР № 1/2001 г.поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение,както и в решения постановени по реда на чл.290 ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от А. П. М.,с който се оспорват нейната допустимост и основателност и се претендират направените разноски.Постъпил е отговор и от Окръжен съд Пловдив,с който се поддържа подадената касационна жалба като основателна. В касационната жалба на Окръжен съд - Пловдив се релевират доводи за неправилност,поради нарушение на материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът неправилно е приел,че могат да се разгледат самостоятелно исковете по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.2б ЗОДОВ в настоящето производство,както и,че по исковете с правно основание чл.2,ал.1,т.1 и т.2 ЗОДОВ държавата се представлява от съда. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправните въпроси: 1.Следва ли,когато в едно и също производство са предявени кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл.2б ЗОДОВ и чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ,да се присъди отделно обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване правото на ищеца да бъде решено и разгледано делото в разумен срок,както и отделно обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение,доколкото при последното обезщетение подлежат на преценка и вредите в резултат от продължителността на наказателното производство.2.Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и длъжен ли е съдът да прецени всички конкретно,обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД.Позовава се на противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/1968г. и решения постановени по реда на чл.290 ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от А. П. М.,с който се оспорват нейната допустимост и основателност и се претендират направените разноски. Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради наличие на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване ,поради което са процесуално допустими. За да постанови този резултат въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и твърденията на страните във въззивните жалби е приела при съобразяване с критериите по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, че наказателното производство е продължило необосновано дълго време, като е отчетено, че делото е било от значителна фактическа и правна сложност, което е налагало извършване на множество процесуални действия и събиране на разнородни по вид доказателства, като за тази продължителност са допринесли както органите на досъдебното производство и съда, така и самата М., особено в съдебната фаза и впоследствие при връщането на делото за допълнително разследване поради невъзможността да бъде намерена на посочения по делото адрес.Независимо от процесуалното й поведение на подсъдима обаче, основната причина за посочената продължителност на производството е поведението на прокуратурата и съда, свързано с допускане на процесуални нарушения, които са можели да бъдат отстранени в досъдебната фаза, както и да бъдат констатирани преди насрочване на делото от окръжния съд, а не впоследствие от въззивната инстанция. При така установеното съдът е приел, че в резултат на воденото против М. наказателно производство в неразумно дълъг срок ,тя е претърпяла вреди поради създадената несигурност в бъдещето й, неизвестността как ще завърши производството, накърняване на доброто й име в обществото и усложненията в бизнеса й.При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид вида и интензитета на тези неимуществени вреди, както и обстоятелството, че репариране на част от вредите е претендирано с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ,поради което Прокуратура на РБ и Окръжен съд Пловдив следва да бъдат осъдени солидарно да заплатят на ищцата обезщетение в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.02.2015 г. до окончателното й изплащане, като в останалата част до пълния предявен размер от 300 000 лв. искът е отхвърлен.Съдът е приел,че не следва да бъде обсъждано като самостоятелно възражението на ответниците за наличие на предпоставките по чл. 5 от ЗОДОВ, тъй като процесуалното поведение на М. е един от критериите по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ за определяне доколко наказателното производство е разгледано и решено в разумен срок, т.е. дори без да е направено изрично такова възражение, съдът го съобразява при извършване на тази преценка и на основа на нея – на дължимото обезщетение. По отношение на иска по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди съдът е приел за безспорно установено, че на М. е било повдигнато обвинение в извършване на три тежки умишлени престъпления - по чл. 212, ал. 4 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 15 години; по чл. 257, ал. 1, пр. 1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 2 до 10 години, и по чл. 203, ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години/ и за едно умишлено престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК /за него е предвидено наказание лишаване от свобода до 2 години/, по които наказателното производство е било прекратено /по първите три с постановление от 09.01.2014 г., а по последното – с определение от 01.03.2010 г./. При определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел преживяния силен психически и емоционален стрес, уронване на доброто й име в обществото в личен и професионален план, още повече, че тя живеела в сравнително малко населено място – [населено място], където хората знаят всичко за съседите си, а те се отнасяли негативно към нея и семейството й, невъзможността да упражнява в пълен обем задълженията си по ръководене на две търговски дружества, което довело до намаляване на доходите й и несигурност за бъдещето, поради враждебността на околната среда тя ограничила социалните си контакти, променила обичайния си начин на живот, чувствала се в безизходица, в семейното им жилище постоянно идвали служители да връчват призовки, а по време на периода на задържането й под стража /12.03.2008 г. – 28.03.2008 г./ отслабнала много, била изтощена, неориентирана и без желание за живот, а по време на цялото наказателно производство била силно притеснена за изхода на делото, не знаела как да се държи с децата си, за да ги предпази.Вземайки предвид,че описаните неблагоприятни последици са в пряка причинна връзка с повдигнатите незаконни обвинения и воденото против нея наказателно производство, продължило повече от 10 години,както и взетата спрямо нея мярка за процесуална принуда „парична гаранция” в размер на 500 лв., по-късно 5 000 лв., заменена за период от около две седмици със „задържане под стража“, която е променила коренно ежедневния й живот за този период,както и отчитайки факта, че за част от вредите е предявен иск по чл. 2б от ЗОДОВ, съдът прилагайки принципа на справедливост е осъдил ответникът – Прокуратура на РБ да заплати обезщетение за нанесените й неимуществени вреди в размер на 45 000 лв.,като до пълния предявен размер от 600 000 лв. искът е отхвърлен. Съдът е приел,че претендираното от М. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалните й представители в досъдебната и съдебната фаза на производството, произтича от факта на повдигнатите против нея обвинения, по които тя е била принудена да се защитава, но не е в пряка причинна връзка с продължителността на воденото против нея наказателно производство и дали то е приключило в разумен срок, поради което обезщетение за имуществени вреди не може да се претендира с иск по чл. 2б от ЗОДОВ поради липса на всички елементи от фактическия състав на тази разпоредба,поради което искът като неоснователен и недоказан е отхвърлен.Съдът е приел за основателен и доказан искът за обезщетение за имуществени вреди по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за направените разходи за защита по сл.д. № 1956/2003 г. на О. – П., н.о.х.д. № 1188/2006 г. на Пловдивски окръжен съд и в.н.о.х.д. № 524/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, както и по делото на Софийски градски съд и на Пазарджишкия окръжен съд, в общ размер на 6 370 лв. /явяващи се сбор на заплатените адвокатски възнаграждения по договорите за правна защита и съдействие/.Приел е,че останалите представени договори за правна защита и съдействие са неотносими по спора доколкото касаят други дела, сключени са с други лица или за пред други органи, а по част от тях има само уговорено, но не и заплатено адвокатско възнаграждение, поради което съдът не ги е взел предвид при изчисляване размера на направените в наказателното производство разноски.Отчитайки,че извършените разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение с цел получаване на адекватна защита в наказателния процес представляват имуществени вреди за ищцата, които са пряка и непосредствена последица от поведението на ответника, като между него и настъпилия вредоносен резултат съществува пряка причинна връзка, а от друга страна в разпоредбите на НПК не е предвидена възможност самият подсъдим да иска осъждане на Държавата да му заплати извършените разноски в производството в случай на неговото оправдаване или при прекратяване на производството, искът е уважен в размер от 6 370 лв., като до пълния предявен размер от 23 890 лв. е отхвърлен. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Съгласно задължителното тълкуване на закона, дадено в т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или в противоречие с практиката на ВКС, да решен в противоречие с атовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят, а третата хипотеза се обосновава. Първият поставен въпрос в касационната жалба на А. М. е свързан с решаващите мотиви на съда и съставлява годно общо основание за допустимост,но по него касационното обжалване не следва да се допуска,защото не е разрешен в противоречие с установената константна практика,а именно - извършените разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение с цел получаване на адекватна защита в наказателния процес представляват имуществени вреди и обезщетението за имуществени вреди по иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ обхваща само реално направените и доказани. Вторият и третият въпрос в касационната жалба на А. М., както и въпросите в касационните жалби на Прокуратурата на Република България и на Окръжен съд Пловдив са свързани с решаващите мотиви на съда и съставляват годно общо основание по чл.280,ал.1 ГПК за допустимост.От тях касационно обжалване на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК следва да се допусне по въпросите, конкретизирани от касационната инстанция съгласно т. 1 на ТР № 1/2009 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – 1.Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД,към който препраща чл.4 ЗОДОВ и при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът извършва ли преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства; и 2. Когато в едно и също производство са предявени кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл.2б ЗОДОВ и чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ,следва ли да се присъди отделно обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване правото на ищеца да бъде решено и разгледано делото в разумен срок,както и отделно обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение,доколкото при последното обезщетение подлежат на преценка и вредите в резултат от продължителността на наказателното производство, тъй като са обуславящи волята на съда и са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,