Определение № 1142 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1431/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. М., чрез процесуален представител, против Решение № 373 от 23.03.2023 г. по в. гр. д. № 2719/2022 г. на Апелативен съд – София в частта, с която след частична отмяна на Решение № 261841 от 02.06.2022г. по гр. д. № 2237/2020 г. на Софийски градски съд, е прието за установено по предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу настоящия касатор искове с правно основание чл.422 ГПК, че М. Г. М. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми: 12 273, 87 евро - главница по Договор за кредит 000LD-R-016795 от 25.10.2013г. /неправилно в решението годината е изписана 2023г./; 5 628, 87 евро - договорна лихва за периода от 02.10.2016г. до 01.09.2019г.; 3 266,96 евро - обезщетение за забава за периода от 02.10.2016г. до 01.09.2019г.; 51,14 евро - обезщетение за забава за периода от 02.09.2019 г. до 16.09.2019 г. и 30,68 евро - разноски за връчване на покана, за които суми е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 26.09.2019 г. по ч. гр. д. № 53218/2019 г. по описа на Софийски районен съд. Първоинстанционното решение в останалата му отхвърлителна част е потвърдено и като необжалвано е влязло в сила.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна, както и присъждане на адвокатско възнаграждение за всички инстанции за оказана безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Основното оплакване е срещу направения от съда след тълкуване на договора за кредит от 2013г. извод, че по естеството си същият не представлява обективна новация, поради липса на обективирано намерение на страните по същия да новират задълженията по предходен договор от 2011г.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1.Какъв е фактическият състав на обективната новация и представлява ли намерението за новиране елемент от него ? Представлява ли обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД договор за кредит, със средствата по който страните са уговорили да се погасят съществуващи задължения по предходно сключен помежду им договор за кредит ?;

2. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно предмета на спора и да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните ?

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 - Решение № 138 от 22.08.2013г. по т.д. № 27/2012г. на ВКС, II т. о.; Решение № 210 от 22.12.2014г. по т.д. № 4090/2013г. на ВКС, I т.о.; Решение № 175 от 25.02.2016г. по т.д. № 2602/2014г. на ВКС, II т.o. и Определение № 50142 от 17 03 2023 г. по т.д. № 717/2022г. на ВКС, II т. о.; по въпрос № 2 – Решение № 64 от 30.03.2016г. по гр. д. № 4672/2015г. на ВКС, I г.о.; Решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 8 от 20.02.2013г. по гр.д. № 470/2012г. на ВКС, II г.о.; Решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о. и Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е аргументирано с оплакването за съществуващо логическо противоречие между установените от въззивния съд факти и изводите му относно липсата на един от елементите на фактическия състав на новацията - намерението за новиране.

Ответникът – „Първа инвестиционна банка“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да приеме за частично основателна подадената от „Първа инвестиционна банка“ АД въззивна жалба, Апелативен съд – София е установил, че страните не спорят по факта, че на 25.10.2013 г. между тях е бил сключен Договор за банков кредит № 000LD-R-016795, по силата на който „Първа инвестиционна банка“ АД, като кредитодател, е предоставила на кредитополучателя М. М. кредит в размер на 13 480 евро, усвоен изцяло от нея, който й е бил отпуснат за погасяване на съществуващи задължения по Договор за кредит № 000LD-R-005996 от 16. 03.2011г. С т.4 от договора кредитополучателят поел задължението да заплаща на кредитодателя годишна лихва, формирана от базовия лихвен процент на банката по този вид кредити, определян периодично от кредитора, и надбавка от 10.01 пункта, като към датата на сключване на договора, базовият лихвен процент бил 7,99 %. Договорено било лихвата да се заплаща ежемесечно със съответната част от главницата, съгласно изготвения към договора погасителен план, като се предвиждало, че при просрочие на която и да е вноска, вземанията на банката да се отнасят в просрочие и да се олихвяват с договорения между страните лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска.

Като безспорен е очертан от въззивния съд фактът, че след сключването на договора за кредит от кредитора не са били предприемани действия по увеличаване на годишния лихвен процент, който до момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем е останал 18 %. От заключението по допуснатата по делото ССЕ съдът е установил, че общият размер на дължимата главница към 02.09.2019г. е в размер на 12 273, 87 евро, формирана като сбор от просрочените вноски по главница от 6 374, 65 евро и обявената за изискуема главница в размер на 5 899, 22евро; размерът на дължимата, но непогасена възнаградителна лихва за периода от 02.05. 2015г. до 02.09.2019г. е 7 363,42 евро, наказателната лихва за периода от 03. 05.2015г. до 02.09.2019г. е в размер на 3 484,34 евро, а тази за периода от 02.09.2019г. до 16.09.2019г. е 133,7 евро; разноските за извънсъдебното връчване на поканата за доброволно изпълнение са в размер на 60 лв. - равностойността на 30,68 евро. По отношение на предсрочната изискуемост на кредита, въззивният съд се е позовал на т.10 от договора, съгласно която при просрочени плащания, банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем и доколкото не е било дефинирано какво съставлява просроченото плащане по договора, съдът е приел, че забавеното изпълнение на която и да е погасителна вноска дава право на банката да упражни правото си да обяви остатъка от задължението за предсрочно изискуемо. Изложено е, че към момента на надлежното връчване на покана с вх. № 35917 от 13.08.2019г. по описа на ЧСИ Ст. Я., кредитополучателят е имал непогасени задължения за главница с настъпил падеж и договорна лихва в общ размер на 13 738,07 евро, което е дало правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Като неоснователно е счетено от въззивната инстанция възражението на ответника, че процесният договор съставлява по своето естество договор за обективна новация, с който страните са погасили съществуващите задължения по Договор за кредит № 000LD-R-005996 от 16.03.2011г. и на мястото на старото задължение е възникнало ново, поради което в случая това задължение е поето по нищожен договор и не е породило своето действие. В тази връзка, тълкувайки съдържанието на процесния договор, решаващият съд е приел, че страните по него не са обективирали намерение за новация на задълженията по Договор за кредит № 000LD-R-005996 от 16. 03.2011 г., тъй като не са посочили, че старото задължение се погасява, а на негово място възниква ново, с различен предмет, с оглед отразеното само, че с отпуснатата с договора сума се погасява задължението по договора за кредит от 2011г.

За частично основателно въззивната инстанция е счела възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на част от претендираните от ищеца вземания, за които е потвърдено отхвърлителното решение на първоинстанционния съд.

С оглед достигнатите правни изводи, въззивният съд след частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение, е уважил исковете до размерите, установени от заключението на вещото лице, при съобразяване частта от тях, която е погасена по давност.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, че касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на един или повече правни въпроси, които трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Първият въпрос, в частта му дали договорът за кредит, със средствата на който страните са уговорили да се погасят съществуващи задължения по предходно сключен помежду им договор за кредит, представлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, няма характеристиката на правен, съобразно критериите, очертани в т.1 на горепосочения акт на нормативно тълкуване. Въпросът е относим към конкретния договор и уговорките в него, следователно е по правилността на обжалваното решение, преценката на която е извън предмета на производството по селектиране на касационното обжалване. Принципен отговор на такъв въпрос не може да се даде, доколкото изводите могат да бъдат направени единствено при тълкуване, преценка и анализ на конкретния казус. Тъй като въпросът не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не подлежат на преценка допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Първата част от въпроса, освен че е обща и теоретична, е обоснована с твърдението, че намерението за новиране е част от фактическия състав на обективната новация, което освен, че не е отречено от въззивния съд, именно с установеното отсъствие на такова намерение при тълкуане на процесния договор за кредит от 2013г. е обоснован рещаващият извод за неоснователност на твърдението за новиране на предходен дълг.

Вторият въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на съда да определи предмета на спора и да обсъди всички относими към него доводи, твърдения и възражения на страните. Същият е предпоставен от несъгласието с разгледаната от решаващия съд искова претенция като произтичаща от обикновен банков кредит, а не от новация, като в тази връзка касаторът се позовава на необсъждане на спорните факти и обстоятелства, свързани с доказването на размера на стария дълг от 2011г., погасен с новационното правоотношение. Следователно, непроизнасянето по доводите относно размера на стария дълг е последица от приетото правно естество на договора за кредит от 2013г., задълженията по който са предмет на спора, и доколкото не се сочат други конкретни процесуални пропуски на въззивния съд, отговорът на въпроса не би се отразил на крайния резултат по делото. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, са във връзка с извода на въззивния съд за липса на един от елементите на обективната новация – а именно намерението за новиране, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искания достъп до касационна проверка.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК