Определение № 3286 от 31.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 452/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 27820/19.12.2022 г. на М. М. С., подадена чрез адвокат Г. А., срещу въззивно решение № 157/07.02.2022 г. по в. гр. д. № 2610/2021 г. на Апелативен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. В кои случаи искове с предмет защита срещу действия/бездействие на съдебните органи и на служителите в административните структури към съдилищата, когато в резултат е допуснато нарушаване права на гражданите, ще бъдат разгледани по специалния ред, предвиден в ЗОДОВ, и при какви обстоятелства ще бъде приложим общият ред по ЗЗД; 2. Може ли да бъде търсена отговорност на държавата, и конкретно на съда като орган на държавна власт, по реда на чл. 1 ЗОДОВ, когато са причинени вреди на гражданите от незаконосъобразни действия нa служителите от администрацията на съответния съд; 3. Когато адресат на връчването на документи и книжа по реда на ГПК е лишен от свобода (независимо дали осъден с влязла в сила присъда или задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража”) и самото връчване се осъществява чрез администрацията на съответното пенитенциарно заведение или арест, където е въдворен адресатът, представлява ли отказът на администрацията на заведението/ареста да получи съобщението по реда на чл. 44 и сл. от ГПК достатъчно основание това съобщение да бъде оформено като връчено при отказ. Не се сочи в коя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК попадат така поставените въпроси. Ответникът по касация Окръжен съд – Стара Загора е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 264342/2021г. по гр.д.№5304/2020г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от М. М. С. срещу Окръжен съд – Стара Загора искове с правно основание чл.49, вр.чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, вследствие на незаконни действия на служители на ответника. От събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че М. С. е предявил иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД срещу „Център за психично здраве - Стара Загора“ ЕООД, по който е образувано гр. д. № 747/2017 г. по описа на Районен съд – Гълъбово за заплащане на 5100 лева /частично от дължими 30 000 лева/ - обезщетение за причинени неимуществени вреди от принудителното му лечение и санитарни мерки като лице, което страда от психично заболяване, взети в периода 08.01.2014 г. – 09.01.2014 г. С въззивно решение по гр.д. №1195/2018г. на Окръжен съд – Стара Загора искът е бил отхвърлен като неоснователен. С молба от 05.09.2018 г. С. поискал предоставяне на правна помощ за изготвяне на касационна жалба, посочвайки, че моли името на назначения му адвокат да бъде изпратено на адрес в [населено място], [улица]. С определение от 05.11.2018 г. по същото дело молбата е уважена и със следващо определение от 07.11.2018 г. за процесуален представител на ищеца по ЗПП е назначена адвокат К. В.-Д.. Препис от определението е изпратено на адреса, на който ищецът е посочил, че пребивава – Централен софийски затвор. Съобщението е прието за получено при условията на отказ, като е отбелязано, че администрацията на затвора отказвала да разнася кореспонденцията му със съдилищата. На 18.12.2018 г. назначеният служебен защитник на касатора е подал касационна жалба, по която е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С решение № 260/14.02.2020 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че искът е частично основателен. Въззивното решение е отменено частично, като „Център за психично здраве - Стара Загора“ ЕООД е осъдено да заплати на С. 500 лева – обезщетение за неимуществени вреди. Касационната инстанция е приела, че на 07.01.2024 г. в 11:50 ч. ищецът е доведен принудително в Центъра от полицейските органи в изпълнение на постановление на прокурор при Районна прокуратура – Стара Загора от 23.12.2014 г. Предпоставките за спешната психиатрична помощ, когато е дадена без съгласието на пациента, съгласно чл. 154 ЗЗ, са в компетентност на лекаря, приел и прегледал ищеца на 07.01.2014 г. Установеното съдържание на алкохол в кръвта на ищеца е било 0.5 промила, а неговото състояние се характеризира, като вътрешно напрегнат, подчертано стеничен, дълбоко некритичен към състоянието и постъпките си, с наличие на систематизирани параноидно и хипохондрични налудности, емоционално лабилен, с дисфорична готовност и гневна зареденост. Поставена е диагноза – персиращо налудно разстройсво, а поведението и състоянието му представлявало пряка и непосредствена опасност за неговото и на околните здраве. Съгласно чл. 154, ал. 1 ЗЗ, с решение на ръководителя на Центъра, ищецът е настанен за лечение в психиатричния стационар за срок не по-дълъг от 24 часа. Изписването е станало на 09.01.2014 г. в 16:00 ч., като за този по-дълъг срок е било необходимо разрешение от съдия от Районен съд – Стара Загора съгласно чл. 154, ал. 2 вр. чл. 156, ал. 1 ЗЗ. Въззивният съд е приел, че в случая приложимата правна норма е чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ. Окръжен съд - Стара Загора е действал като въззивна инстанция, а не като последна, което изключва отговорността му съгласно чл. 2в ЗОДОВ. За съда не съществува задължение за връчване на страната на акт, който не подлежи на самостоятелно обжалване, каквото е определението за назначаване на служебен защитник, по аргумент от чл. 7, ал. 2 ГПК. С назначаването по надлежния ред на адвокат, който да бъде процесуален представител по делото на страната и уведомяване на адвоката за това, за последния възникват задължения по чл. 40, ал. 2, вр. чл. 44, ал. 2 ЗАдв за защита правата и законните интереси на клиента по най-добрия начин. Не подлежи на съдебен контрол дали и как клиентът и адвокатът са осъществили контакт помежду си. Не е установено бездействие от страна на ответника, което да се намира в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, а именно само частичното уважаване на предявения от М. С. с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД иск срещу „Центъра за психично здраве“ ЕООД. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на посочване на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените от касатора въпроси са формулирани общо, не обуславят решаващата воля на съда и по отношение на тях не се обосновава допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът не сочи относима съдебна практика нито актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз по така поставените въпроси, за която да поддържа, че въззивното решение е решено в противоречие, не се обосновава и по какъв начин решаването на поставените въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ето защо в случая не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се има предвид, че решаващите изводи в обжалваното решение са за липса на устновена причинна връзка между бездействие на ответника и причинени на ищеца вреди – присъждане от касационната инстанция на по-малко от претендираното от него обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил, че правото на ищеца за реален достъп до правосъдие е било обезпечено, а размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е определен от касационната инстанция по справедливост на основание чл.52 ЗЗД. Не са налице сочените основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. първо, второ и трето ГПК. Същото е валидно и допустимо. Съдът е сезиран с редовна искова молба, като ищецът разполага с активна процесуална легитимация за предявяване на настоящия иск по чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД. Решението не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая наведените аргументи от касатора за неправилно определяне на правната квалификация на иска са неотносими. Сочената от него липса на преценка на всички доказателства по делото представлява касационно оплакване по смисъла на чл.281 ГПК. Тези оплаквания не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.