Определение № 228 от 08.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 57/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Б. Б. срещу въззивно решение № 338 от 10.10.2019 г. по гр.д. № 513 /2019 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е отменено решение на Пазарджишки районен съд, с което е признато за установено по отношение на Б. Д. Б., че жалбоподателят е собственик на основание наследяване по завещание на дворно място, представляващо УПИ, застроен с масивни жилищна сграда, друга сграда и гараж, в [населено място], индивидуализирани в решението и вместо това е постановено друго, с което този иск е отхвърлен, отхвърлен е искът на жалбоподателя Д. Б. Б. срещу Б. Д. Б. за установяване на правото на собственост върху същия имот на основание наследяване по закон и е уважен искът на жалбоподателя Д. Б. Б. срещу Б. Д. Б. за установяване на правото на собственост върху 1 /2 ид.ч. от същия имот на основание давностно владение, като на основание чл.537,ал.2 ГПК са отменени издадени в полза на Д. Б. Б. констативни нотариални актове за 1 /2 ид.ч. от процесния имот – дворно място и сгради, за които исковете му са отхвърлени.

Насрещната страна Б. Д. Б. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по установителен иск за собственост на недвижим имот (предявен на няколко основания), за което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.).

Ищецът е предявил срещу свой син установителен иск за собственост на недвижим имот на няколко основания – завещание от своя баща (и дядо на ответника), наследяване по закон и придобивна давност, за които се е снабдил с констативни нотариални актове за собственост на имота през 2017 г., тъй като ответникът му оспорва правата с твърдение, че е придобил имота чрез правна сделка от своята майка (бивша съпруга на ищеца), която се е снабдила с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за имота, в който е живяла по време на брака с ищеца.

Първоинстанционният съд е уважил иска на първото предявено основание, като е приел, че ответникът е сключил сделка за придобиване на имота с несобственик.

По жалба на ответника въззивният съд след като е разгледал доводите във въззивната жалба и отговора срещу нея и след като е обсъдил събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, е приел, че ищецът не е доказал осъществяването на първото наведено придобивно основание – придобиването въз основа на завещателното разпореждане, като е приел, че при направеното от ответника оспорване, че саморъчното завещание, на което ищеца се позовава, е написано и подписано от завещателя, ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал, че завещанието е написано от завещателя. Въззивният съд е основал извода си на приетото по делото заключение на съдебно-графическа експертиза. Въззивният съд е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест да установи валидността на оспореното завещание, не е представил никакъв сравнителен материал от почерка на завещателя, при което не може да се направи обоснован извод дори за вероятност завещанието да е написано от завещателя. За това не са събрани и гласни доказателства. Преценени в съвкупност експертното заключение и свидетелските показания не обосновават извод завещанието да е написано от завещателя и да е породило целените правни последици. От извода за неоснователността на иска на първото наведено основание съдът е направил извод за неправилност на първоинстанционното решение и че е възстановена висящността на евентуално наведените основания на иска в съответната поредност.

Въззивният съд е изложил мотиви за това, че ищецът не е придобил процесния имот на основание наследяване по закон. Приел е, че не са представени доказателства за придобиването на имота от бащата на ищеца, а ищецът не се е позовал на изтекла в полза на наследодателя му придобивна давност. Въззивният съд е приел, че ищецът е установил владение върху процесния имот след смъртта на неговия баща и давностният срок е изтекъл през 1989 г. по време на брака му и е попаднал в съпружеската имуществена общност, която с прекратяване на брака се е превърнала в обикновена съсобственост при равни квоти. Съдът е приел, че ищецът не е доказал да е превърнал държането на частта на бившата си съпруга във владение и да я е придобил по давност. Така съдът е приел, че ищецът е доказал, че е придобил правото на собственост върху 1 /2 ид.ч. от процесния имот в резултат на давностно владение, че искът е основателен за тази част и неоснователен за останалата 1 /2 ид.ч. И че като последица и на основание чл.537,ал.2 ГПК следва да се отменят съставените в полза на ищеца констативни нотариални актове за правото на собственост върху 1 /2 ид.ч. от процесния имот.

В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда следните правни въпроси:

1. При спор за нищожност на завещание може ли да се прилага чл.180 ГПК, като се приеме, че след като саморъчното завещание е подписано от завещателя, то и почеркът е презюмирано негов? Особено ако ответникът е оспорил само подписа върху завещанието?

По този въпрос жалбоподателят твърди противоречие с решение № 60 /23.04.2013 г. по гр.д. № 693 /2012 г. на ВКС, II г.о.. и с решение № 158 /03.07.2013 г. по гр.д. № 1455 /2013 г. на ВКС, II г.о.

Въпросът не е основан на установеното по делото. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил както подписа на саморъчното завещание, така и написването му от завещателя (I. 3., л.50 по делото на П..РС), направил е и други оспорвания. Това оспорване е включено в доклада по делото, извършен в открито съдебно заседание на 06.11.2018 г. (стр.5, л.74 по делото на П..РС).

Във връзка с оспорванията първоинстанционният съд е допуснал съдебно-почеркова експертиза със задачи да установи дали саморъчното завещание е написано и подписано от завещателя. Заключението на вещото лице е, че подписът е на завещателя, но не може да се установи авторът на ръкописния текст в завещанието, поради липсата на сравнителен ръкописен текст от завещателя (л.125). Това заключение е прието неоспорено и на него първата и въззивната инстанция са основали изводите си.

При направеното оспорване и приложение на правилото за разпределение на доказателствената тежест, в съответствие с установената практика, въззивният съд е приел, че завещанието не е изцяло написано ръкописно от самия завещател (съгласно изискванията на чл.25,ал.1 ЗН). Т.е. за валидността на саморъчното завещание освен да е подписано от завещателя, е от значение дали е изцяло написано ръкописно от самия завещател. Това е допълнително изискване за формата на саморъчното завещание. Цитираната във въпроса разпоредба на чл.180 ГПК не съдържа твърдяното във въпроса предположение, че съдържанието на автентичния частен ръкописен документ е написано от лицето, което е посочено за автор на документа. С разпоредбата на чл.180 ГПК е установено правилото, че изявлението, което се съдържа в автентичния частен документ, е на лицето, което е посочено за автор на документа. Това е нещо различно.

Не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и посочените от жалбоподателя две решения, в нито едно от тях не е прието, че от извода, че частен ръкописен документ е подписан от лицето, посочено за негов автор, следва извод, че същото лице е написало саморъчно и съдържанието на документа.

Приетото от въззивния съд за приложението на правилото за разпределение на доказателствената тежест е в точно съответствие на приетото с посоченото решение № 60 /23.04.2013 г. по гр.д. № 693 /2012 г. на ВКС, II г.о., че при направено оспорване на автентичността на саморъчното завещание с твърдения, че то не е написано и подписано от завещателя, страната, която се ползва от него следва да установи неговата истинност съгласно чл.127,ал.1 ГПК (отм.) и то чрез пряко и пълно доказване, в този смисъл е установената съдебна практика.

С решение № 158 /03.07.2013 г. по гр.д. № 1455 /2013 г. на ВКС, II г.о., е разгледан различен случай, в който според експертното заключение е прието, че завещанието вероятно е написано и подписано от лицето, посочено за негов автор. Както беше посочено, по настоящото дело не е приета такава вероятност, а че не може да се установи авторът на ръкописния текст. Поради липсата на сходство в разглежданите случай липсва и противоречие в разрешенията.

2. Следва ли съдът при изграждане на своите крайни изводи да съобрази целия събран по делото доказателствен материал в неговата пълнота?

По този въпрос жалбоподателят твърди противоречие с решение № 24 /28.01.2010 г. по гр.д. № 4744 /2008 г. на ВКС, I г.о..

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика въззивният съд е обсъдил събрания по делото доказателствен материал за релевантните за спора факти в неговата пълнота.

С това въззивният съд това не е допуснал несъответствие, а съответствие с посоченото решение.

3. При направено от ответника оспорване само на подписа на саморъчното завещание, следва ли ползващото се от завещанието лице да установи, че са спазени всички изисквания на чл.25,ал.1 ЗН, а не само че подписът на завещанието е положен от завещателя?

По този въпрос жалбоподателят твърди противоречие с решение № 123 /07.04.2014 г. по гр.д. № 2393 /2013 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 202 /24.07.2001 г. по гр.д. № 5833 /2000 г. на ВКС, I г.о.

Въпросът не е обуславящ, по-горе беше посочено, че с отговора на исковата молба ответникът е оспорил както подписа на саморъчното завещание, така и написването му от завещателя и това оспорване е включено в доклада по делото, извършен в открито съдебно заседание и във връзка с оспорванията първоинстанционният съд е допуснал съдебно-почеркова експертиза със задачи да установи дали саморъчното завещание е написано и подписано от завещателя.

Не е допуснато и противоречие с двете посочени решения на ВКС, с които е прието кой носи доказателствената тежест при оспорване на саморъчно завещание – тежестта за доказване на действителността на оспореното саморъчно завещание пада върху страната, която се ползва от него.

4. Следва ли съдът съгласно т.10 от ТР № 1 /2001 г. на ОСГК на ВКС служебно да укаже на вещото лице да изпълни точно задачата си по съществен въпрос или да разшири предметния обхват на експертизата, респективно да назначи нова експертиза по въпроса дали завещанието е написано от завещателя, респективно да откаже да приеме представен от ищеца сравнителен материал от почерка на завещателя?

Не се сочи противоречие с конкретно решение, нито се обосновава друго допълнително основание за допускане на касационно обжалване.

Въпросът се отнася до правилото на чл.201 ГПК, което е ясно, В случая заключението не е оспорено при приемането му от жалбоподателя и от двамата му процесуални представители, които са присъствали при приемането му, те не са твърдели, че то не е пълно и ясно, нито че е необосновано, нито, че възниква съмнение за неговата правилност.

Както беше посочено заключението на вещото лице е, че подписът е на завещателя, но не може да се установи авторът на ръкописния текст в завещанието, поради липсата на сравнителен ръкописен текст от завещателя. Вещото лице е посочило, че разполага единствено с образци от подписа на завещателя, но че не са открити документи, съдържащи ръкописен текст, изпълнен от завещателя и че страните не са представили сравнителен ръкописен текст (различен от няколкото подписа). До приключване на устните състезания пред въззивния съд никоя от страните не е твърдяла, че разполага с ръкописен текст от завещателя (починал през 1979 г.). Във въззивното производство жалбоподателят не е направил доказателствени искания.

Поради изложеното, че първоинстанционният съд е допуснал и назначил съдебно-графическа експертиза и е определил задачите и, приел е неоспореното заключение, а въззивният съд е възприел заключението на вещото лице, не е допуснато противоречие между приетото от въззивния съд (който е основал изводите си на приетото неоспорено заключение на вещото лице) и приетото в посочената във въпроса т.10 от ТР № 1 /2001 г. на ОСГК на ВКС, че допускането на експертиза може да стане и служебно от съда.

От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника по касационната жалба за присъждане на направените разноски за процесуално представителство от адвокат в размер на 500 лева е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.

Воден от изложеното, съдът