Определение № 5706 от 08.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2974/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Районна прокуратура Пловдив срещу решение № 421/10.04.2025г. по в. гр. д. №3229/2024г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е осъден касатора да плати на Е. В. К. сумата 14 007 лв., представляваща разликата между дължимото и изплатеното брутно трудово възнаграждение в периода м.април 2021г.- м.декември 2023г., ведно със законната лихва 22.03.2024г., както и лихва за забава в размер на 2207, 06 лева. Касаторът иска отмяната на въззивното решение и отхвърляне на исковете, като изтъква оплаквания по чл. 281, т.3 ГПК. В контекста им, в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК се поставя в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпроса за процесуалните задължения на въззивния съд да обсъди всички релевантни доказателства и свързаните с тях доводи на страните, за да обезпечи разрешаване на спора според точния смисъл на закона, а в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ При разглеждане на иск по чл. 218 ЗСВ, с който се претендира размер на възнаграждение, който е по – висок от размера, определен от ВСС, следва ли съдът да се произнесе по законосъобразността / правилността на размерите на основните месечни възнаграждения на магистратите, определени с Таблица №1 на ВСС? В случай на несъответствие с определените от ВСС размери, допустимо ли е съдът сам да определи дължимия размер или да го приравни на друг?; 2/ Имат ли правомощия административните ръководители на органи на съдебната власт да изплащат основни месечни възнаграждения на магистрати в размер, който е по – висок от размерите, определени в Таблица № 1 на Пленума на ВСС? и 3/ Нарушава ли закона административният ръководител на съответния орган на съдебната власт ако начислява и изплаща трудово възнаграждение на прокурор от районна прокуратура в несъобразен с Таблица № 1 на Пленума на ВСС размер? Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение. Насрещната страна по жалбата – ищцата Е. К., чрез адв. Т. П., възразява срещу наличието на основания за допускане на касационен контрол и оспорва оплакванията по касационната жалба. Съдът намира за допустима касационната жалба, а по искането за допускане на касационно обжалване съобрази следното: Безспорно е установено от въззивния съд, че в процесния период ищцата е заемала длъжността районен прокурор в РП Пловдив и е получавала основна месечна работна заплата в размер, определен съгласно Таблица № 1 на ВСС за максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи, който е бил по –нисък от основното месечно възнаграждение за младши прокурор съгласно чл. 218, ал.2 ЗСВ - удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на НСИ. За да уважи иска за присъждане на разликата между изплащаното на ищцата и определеното съгласно чл. 218, ал.2 ЗСВ месечно трудово възнаграждение, въззивният съд е приел, че РП Пловдив е надлежен ответник по иска като работодател на ищцата и й е дължал основно месечно възнаграждение /ОМВ/ в размерите по чл. 218, ал.2 ЗСВ, щом те са по – високи от определеното в Таблица № 1 на ВСС за максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи. Този извод е обусловен от приетото от правна страна, че разпоредбите на чл. 218, ал.1 и ал.2 ЗСВ определят императивно ОМВ на председателите на Върховния касационен съд, Върховния административен съд, на главният прокурор, на директора на Националната следствена служба и за най –ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност - младши съдия, младши прокурор, младши следовател, а за останалите магистратски длъжности размерите не са императивно установени и се определят с решение на Пленума на ВСС, но не може да са в по –ниски размери от тези по чл. 218, ал.2 ЗСВ. За правно ирелевантни са намерени възраженията на ответника, че действа при условията на обвързана компетентност и като третостепенен разпоредител с бюджетни средства не може да начислява и изплаща възнаграждения извън бюджетната рамка. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Настоящият състав уточнява и обобщава поставените от касатора в хипотезата на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК въпроси в такъв за размера на дължимото от съответният орган на съдебната власт основно месечно възнаграждение на съответен магистрат, когато определеното от Пленума на ВСС съгласно чл.30, ал.2, т.10 и чл.218, ал.3 от ЗСВ възнаграждение за съответния магистрат /съдия, прокурор или следовател/ е по- ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт. Този въпрос отговаря на общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК, а по него към настоящия момент вече е формирана съдебна практика - решение № 699/20.11.2025г. по гр.д.№ 960/25г. по описа на ВКС, ІV ГО. В тази връзка касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на разрешението на въззивния съд с приетото от ВКС с цитираното решение. Касаторът дължи държавна такса в размер на 324, 28 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.