Определение № 1410 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3123/2023 г.

Производството е образувано по касационна жалба от „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, чрез юрисконсулт В. Т., срещу въззивното решение № 68/01.03.2023г. на Апелативен съд – Варна по в.т.д.№ 602/2022г. в частта, с която „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД е осъдено да заплати на Г. Д. К. сумата от 110 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баща ѝ Д. К. О., настъпила при ПТП от 01.10.2018г., виновно причинено от водача на т.а. „М.“, модел .., рег. [рег.номер на МПС], застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.04.2021г. до окончателното погасяване на задължението. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Г. Д. К., чрез законния си представител З. В. Д., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Ж. Ж., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по поставените въпроси. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Добрич, постановил друго, с което осъдил „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да заплати на Г. Д. К. сумата от 110 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баща ѝ Д. К. О., настъпила при ПТП от 01.10.2018г., виновно причинено от водача на т.а. „М.“, ..., рег. [рег.номер на МПС], застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.04.2021г. до окончателното погасяване на задължението. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е установен факта на настъпило на 01.10.2018г. ПТП, с участието на служебен товарен автомобил „М. ....“ рег. [рег.номер на МПС], собственост на търговско дружество „Д.“ ЕАД, при което са загинали водачът на автомобила Н. П. С. и Д. К. О.. Образуваното по повод на същото ДП № .. г. по описа на РУ на ОДМВР – Варна /пр. преписка № ....г. по описа на ВОП/ било прекратено на основание чл. 199 и чл. 243, ал.1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК, поради смърт на дееца. По отношение на участвалия в произшествието товарен автомобил „М. ....“ рег. [рег.номер на МПС] е било налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключено с ответника ЗД „Дженерали застраховане“ АД, обективирано в застрахователна полица № ..... със срок на валидност от 17.09.2018г. до 16.09.2019г. По отношение механизма на произшествието въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-автотехническа експертиза, от което приел за установено, че отговорността за инцидента била на водача Н. П. С., който, управлявайки товарния автомобил с превишена за участъка скорост – над 100 км/ч, при мокра пътна настилка и наличие на локви с голяма дължина по пътното платно, преминал през локва и изгубил управление над автомобила; превозното средство излязло извън пътното платно отляво, като последвал удар в масивно многостволово дърво, в резултат на който водачът и пътникът Д. О. починали на място. Посочил, че според заключението по назначената съдебно-медицинска експертиза, което кредитирал изцяло, причина за смъртта на пътуващия на предната дясна седалка на товарния автомобил Д. О., били получените при произшествието черепно-мозъчна, гръдна и коремна травми, несъвместими с живота. Установената концентрация на алкохол в кръвта на водача С. била 2.6 промила, която съответствала на тежка степен на алкохолно опиване в стадий на елиминация. Въззивният съд посочил, че основният спорен въпрос е дали детето е претърпяло неимуществени вреди от загубата на баща си, предвид обстоятелството, че същото било в неведение за неговата смърт и не е възприело необратимото събитие. За да отговори на същия, съдът посочил, че малолетната ищца Г. Д. К., [дата на раждане] е от кръга на лицата, имащи право на деликтно обезщетение по правилата на чл. 45 ЗЗД при смърт, съгласно приетите от ППВС № 4/1961г., № 5/1969г. и № 2/1984г., преди разширяването на кръга с ТР № 1/2016г./21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като е дъщеря на починалото лице Д. К. О.. Позовавайки се на дадените в съдебната практика разрешения въззивният съд приел, че децата на починалия са засегнати в най-висока степен от неговата смърт, бидейки лишени завинаги от родителската му обич и морална подкрепа, а до определена възраст – и от дължимата по закон финансова подкрепа под формата на издръжка. Посочил, че правото на обезщетение принадлежи както на децата, които са били родени и живи към момента на смъртта на родителя, така и на заченатите, но все още неродени към този момент. Изложил, че от гледна точка на въведения в чл.51, ал.1 ЗЗД обективен критерий, връзката между противоправно причинената смърт и търпените от детето неблагоприятни последици е пряка и непосредствена, тъй като непозволеното отнемане на живота на родителя препятства възможността детето да получи занапред полагащите му се по закон и справедливост родителска любов, закрила и подкрепа. Направил извод, че след като от момента на своето раждане, поради нормално присъщото на биологичната връзка помежду им съдържание, детето най-осезателно и най-интензивно понася отрицателните последици от безвъзвратната загуба на родителя си, няма основание да се отрече правото на обезщетение на дете, което поради своята ниска възраст или поради други обстоятелства (в случая неразкриване на причината за отсъствието на бащата), не е възприело до момента на разрешаване на спора смъртта на баща си като обективен факт. Въз основа на изложеното съдът приел, че от момента на смъртта на пострадалото лице, настъпила в резултат на процесния деликт, малолетната ищца е започнала да търпи неблагоприятните последици от загубата на биологичния си баща, тъй като от този момент и завинаги била лишена от изконните си човешки права да опознае баща си, да изгради с него присъща между родител и дете емоционална връзка, да бъде обичана и обгрижвана от него; да получава любовта, закрилата и подкрепата, която само той би могъл да ѝ осигури. Направил извод, че тези неблагоприятни последици съставляват неимуществени вреди за детето, които се намират в пряка причинно-следствена връзка с поведението на виновния водач и подлежат на обезщетяване по силата на чл. 45 във вр. с чл. 51, ал. 1 ЗЗД от него, а съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ и от ответника „Дженерали Застраховане“ АД, в качеството му на застраховател по риска „Гражданска отговорност”. По отношение размера на обезщетението, съдът посочил, че сумата от 150 000лв., от която застрахователят е заплатил доброволно 40 000 лв., съответства напълно на закрепения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, при съобразяване степента на родствена близост между детето и пострадалия, продължителността и интензитета на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди и техния необратим характер. Въззивният съд намерил за неоснователни въведените в производството възражения за съпричиняване на произшествието от пострадалото лице поради липса на предпазен колан и поради знанието на пострадалия, че водачът на товарния автомобил е употребил алкохол. За да обоснове този извод, съдът кредитирал заключението по назначената от първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза (т. 4), според което с оглед механизма на процесното ПТП и деформациите на автомобила вследствие на удара в дървото, получените от пострадалия тежки травматични увреждания, довели до неговата смърт, биха настъпили и при правилно поставен предпазен колан. Посочил, че от събраните в хода на производството доказателства не се установява знание на пострадалото лице, че е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол значително над законоустановения минимум. Отбелязал, че ответникът не е ангажирал годни доказателства за това, а знанието на пострадалия не може да се изведе от установената степен на алкохолно опиянение на водача и изводите на вещото лице, изготвило съдебно-медицинската експертиза за типичните признаци за тази фаза на алкохолна интоксикация. Приел, че последното би означавало да се признае основание за отчитане на съпричиняващо поведение и намаляване на застрахователното обезщетение въз основа на предположения. Съдът посочил, че за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е необходимо приносът на увреденото лице да е доказан при условията на пълно главно доказване, а не предполагаем (решение № 27/15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ІІ т.о. на ВКС). По изложените съображения въззивният съд намерил предявения иск за основателен до размер от 110 000лв. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за правилното тълкуване и приложение на закона и за развитието на правото, което би осигурило решаването на делата според точния смисъл на законите: 1/Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?; 2/ Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението? Твърди се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №331/04.07.2011г. по г.д.№1649/2010г. ІV г.о.; решение №36/24.03.2014г. по т.д.№2366/2013г. ІІ т.о.; решение от 22.02.2011г. по г.д.№1863/2010г. ІV г.о.; решение от 09.05.2011г. по г.д.№421/2009г. ІV г.о.; решение от 09.06.2011г. по г.д.№761/2010г. ІV г.о.; решение №94/16.08.2022г. по г.д.№924/2021г. ІV г.о.; решение №61/07.07.2022г. по г.д.№1659/2020г. І г.о. Тези въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите принципно са значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в същата разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В конкретния случай, въззивният съд е установил фактическата обстановка, която е безспорна между страните. Изложил е становище по наведените в хода на производството възражения за процесуалната легитимация на ищцата, размера на дължимото обезщетение, наличието на съпричиняване от пострадалия за настъпването на вредоносните последици по реда на чл. 51, ал.2 ЗЗД, като е извел изводите си въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения, поради което не са налице сочените от касатора допълнителни основания за допускане на обжалването. Въпросите са свързани с оплакванията на касатора за неправилност на обжалваното решение, доколкото преценката на съда за търпените от ищцата вреди се основава на конкретно установени по делото факти и вътрешното убеждение на съда, които не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на обжалването. В изложението са поставени и въпросите: 1/ При доказано наличие на какви обстоятелства, съдът следва да приема за пълно (безспорно) доказани бъдещи неимуществени вреди от загуба на родител, за малолетен, чиято възраст не позволява адекватна оценка на загубата и търпенето на неимуществени вреди в тази насока?; 2/ При доказано наличие на какви обстоятелства, съдът следва да приема за пълно (безспорно) доказани бъдещи неимуществени вреди от загуба на родител, за малолетен, чиято възраст не позволява адекватна оценка на загубата и търпенето на неимуществени вреди в тази насока, в обем равен на този, който обичайно се доказва при осъзната загуба на родител и реално претърпени неимуществени вреди в тази насока? Твърди се, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР №1/2014г. на ОСГТК на ВКС и т.6 ППВС №7/77г. Съдът намира, че тези въпроси са неотносими към произнасянето на въззивния съд. При постановяване на обжалваното решение съдът не е обсъждал бъдещи вреди, които ищцата би търпяла от смъртта на своя баща, респ. които следва да бъдат обезщетени, а е приел, че вредите за нея са настъпили от момента на загубата на родителя ѝ, същите са необратими и са за целия ѝ живот, тъй като завинаги е лишена от изконните си човешки права да опознае баща си, да изгради с него присъща между родител и дете емоционална връзка, да бъде обичана и обгрижвана от него; да получава любовта, закрилата и подкрепата, която само той би могъл да ѝ осигури. Тези въпроси са обосновани с несъгласието на касатора с извода на съда за наличие на реално претърпени вреди от ищцата и необосноваността на решението, което е касационно основание по чл. 281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Последните формулирани въпроси са: 1/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?; 2/ Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?. Същите касаторът е обобщил до общия въпрос за приложението на принципа за справедливост при определяне обезщетението за неимуществени вреди, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: т. 2 от ППВС №4/1968г.; решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. ІІ т.о.; решение №95/24.10.2012г. по т.д.№916/2011г. І т.о.; решение №154/30.10.2012г. по т.д.№807/2011г. ІІ т.о.; решение №142/15.10.2015г. по т.д.№2766/2014г. І т.о. По въпросите свързани с начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и комплексната оценка на всички конкретно установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост е налице формирана и установена съдебна практика, включително посчената от касатора. Според същата, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретно, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка. Тези обстоятелства при загубата на близък са свързани с внезапността на събитието; вида, характера, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, както и произтичащите от тях фактически и психологически последици за увредения; наличието или липсата на промяна в живота на пострадалото лице свързана с неговото здравословно състояние, трудова дейност и социализация. Следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането, като обезщетението се определи глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. В конкретния случай въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В същото съдът е отчел всички установени и относими обстоятелства към определяне размера на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди: възрастта на детето, степента на родствена близост, продължителността и интензитета на подлежащите на обезщетение неимуществени вреди и техния необратим характер, доколкото за целия си живот то ще бъде лишено от правото и възможността да опознае баща си, да изгради с него присъща между родител и дете емоционална връзка, да бъде обичано и обгрижвано от него; да получава любовта, закрилата и подкрепата, която само той би могъл да му осигури. С оглед на това по отношение на тези въпроси не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като формираната съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени в изложението са възприети същите принципни разрешения по тълкуване и приложение на чл.52 от ЗЗД, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Мотивиран от горното, съдът