Определение № 5637 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4333/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Г. В. К., чрез особения му представител адв. Ц. И. от САК, срещу определение № 1895 от 16.07.2025 г., постановено по в.ч. гр. д. № 1285/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение частната жалба на Г. В. К., подадена чрез особения му представител адв. Ц. И. срещу определение № 484 от 22.04.2025 г., постановено по гр. д. № 120/2025 г. по описа на Окръжен съд – София, с което на основание чл. 129, ал.3 от ГПК е върната исковата му молба с вх.№ 1390/10.02.2025г. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 и чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК следния правен въпрос: „Длъжен ли е съдът да назначи преводач и да даде ясни, разбираеми указания на страна, която не владее български език, преди да върне исковата й молба като нередовна?“ Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, предявен от Г.К. срещу Софийски градски съд, за сумата 10 000 000 евро, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, причинени му от флагрантен отказ от правосъдие (чл. 6 от ЕКЗПЧ), злоупотреба с право, ограничаване достъп до правосъдие, нарушени основни човешки права и общностното право на ЕС, обективирани в общо десет броя определения, постановени по заведени от него дела. Установил е също, че с определение № 203 от 26.02.2025г. по гр.д. № 120/2025 г. на Софийския окръжен съд, ищецът е бил освободен от заплащането на държавна такса и е било уважено искането му за предоставяне на правна помощ за процесуално представителство. С определение № 259 от 11.03.2025 г. за особен представител бил назначен адвокат Ц. И. от САК. С разпореждане № 399 от 11.03.2025 г. съдът оставил исковата молба без движение и указал на ищеца да посочи дали е обжалвал определенията, с които, според него, е било накърнено правото му на справедлив съдебен процес и достъп до съд, като според отбелязването в разписката, разпореждането било връчено на 12.03.2025г. на особения представител на ищеца срещу подпис в деловодството на съда. Предвид липсата на данни в указания срок да е отстранена нередовността на исковата молба, същата на основание чл. 129, ал.3 ГПК била върната от първостепенния съд. При така установените факти въззивният съд е приел, че правилно първата инстанция е постановила връщане на исковата молба. За да обоснове извода си е посочил, че в производството по иска с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ редовността на исковата молба е предпоставена не само от посочването от ищеца на актовете, с които счита, че е накърнено правото му по чл. 47 от ХОПЕС, но в конкретния случай и от уточняване на обстоятелствата, на които са основани твърденията му - дали десетте определения, с които са били оставени без уважение молбите му за освобождаване от заплащането на държавна такса и за предоставяне на правна помощ, са били обжалвани, респ. дали същите са влезли в сила. Приел е също, че изясняването на тези обстоятелства е свързано с осигуряването на възможност за адекватна защита на ответната страна, както и с очертаването на предмета на правния спор, поради което е обобщил, че дадените от съда указания са правилни, поради което неизпълнението им обуславя настъпването на установените в закона неблагоприятни последици за страната. Счел е за опровергано от доказателствата по делото и поради това – неоснователно, твърдението на жалбоподателя за невръчване на указанията на неговия особен представител – посочил е, че в кориците на делото е приложена разписка, в която съдебният деловодител е удостоверил, че съобщението с препис от разпореждане № 399 от 11.03.2025 г. е било връчено на 12.03.2025 г. лично на особения представител на ищеца в деловодството на съда. По тези съображения е потвърдил първоинстанционния съдебен акт за връщане на исковата молба. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице и основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Повдигнатият в изложението въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното определение и не съставлява общо основание за достъп до касация. Така както е формулиран, същият е неотносим към решаващите изводи на съда, не е бил предмет на разглеждане в рамките на спора и по такъв въпрос съдът не е давал правно разрешение. Поради изложеното с така поставения въпрос не може да се обоснове извод за наличие на общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в процесния случай не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, респ. определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното ѝ съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,