Определение № 2254 от 13.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1764/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Гарантстрой комплект”АД против решение №427/27.06.2023 г. по т.д.№16/23 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение №1053/21.09.22 г. по т.д.№1073/21 г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу “Галчев инженеринг” ООД осъдителни искове в общ размер 379 658,90 лв., от които

-171 170,40 лв. останало неплатено възнаграждение с ДДС по Договор за възлагане на строително-монтажни работи от 27.01.2017г. /Договор за аварии/, за което са били издадени данъчна фактура № [ЕГН]/10.09.2018г., данъчна фактура № [ЕГН]/10.10.2018г., данъчна фактура № [ЕГН]/10.10.2018г., данъчна фактура № [ЕГН]/14.11.2018г. и данъчна фактура № [ЕГН]/11.12.2018г.;

-22 527,80 лв. останало неплатено възнаграждение с ДДС по Договор за водоноски от 27.01.2017г., за което са били издадени данъчна фактура № [ЕГН]/10.09.2018г., данъчна фактура № [ЕГН]/10.10.2018г., данъчна фактура № [ЕГН]/10.10.2018г., данъчна фактура № [ЕГН]/14.11.2018г. и данъчна фактура № [ЕГН]/ 11.12.2018г.;

-61 378,24 лв. останало неплатено възнаграждение с ДДС по Договор за възлагане на строително -монтажни работи от 27.01.2017г. за възстановяване на пътни настилки за линейни обекти и анекс от 26.01.2018г., за което са били издадени данъчна фактура № [ЕГН]/02.05.2018г., данъчна фактура №[ЕГН]/ 01.06.2018г. и данъчна фактура №[ЕГН]/01.08.2018г.;

-2 019,22 лв. неустойка по чл. 6, ал. 2 от Договора за възлагане на строително-монтажни работи от 27.01.2017г. /Договор за аварии/;

-102 909,27 лв. неустойка по чл. 21 от същия договор;

-13 516,15 лв. неустойка по чл. 9 от Договор водоноски от 27.01.2017г. и

• 6 137,82 лева неустойка по чл. 21 от Договор за възлагане на строително-монтажни работи от 27.01.2017г. за възстановяване на пътни настилки за линейни обекти с анекс от 26.01.2018г.,

ведно със законната лихва за забава върху горепосочените суми от 16.06.2021г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се от касатора,че въззивната инстанция е постановила решението си въз основа на невъведени в предмета на спора - нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба, фактически твърдения и възражения /за липса на приемане на работата на ответното дружество от неговия възложител „Софийска вода“АД, като основание за възникването на задължение за същото да плати на подизпълнителя-ищец/; приела е за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без да уведоми предварително страните,че счита този факт за спорен и подлежащ на доказване; не е извършила преценка на изрично обективираното от ответника признание на неизгодни за него факти /че работата му е била приета от „Софийска вода“АД/; не е обсъдила приети по делото доказателства, които несъмнено установяват факта на приемане на възложените на ответника от „Софийска вода“АД работи; не е обсъдила в мотивите си връзката между относимите доказателства, които се съдържат в кориците на делото. Наред с така допуснатите процесуални нарушения, касаторът квалифицира като несъобразен с материалния закон и практиката на касационната инстанция изводът на въззивния съд, че осчетоводяването от ответника на издадените от ищеца фактури не може да обоснове извод за приемане на извършените от последния работи и възникването на задължение на първия да плати. Напълно необоснован, произволен и некореспондиращ с извършените от страните и съда процесуални действия, според касатора, е и изводът за липса на ангажирани от ищеца данъчни фактури, на които ищецът е основал претенциите си, тъй като такива страната твърди,че е представила още с исковата молба. По подробно изложени в този смисъл съображения в касационната жалба касаторът моли въззивното решение да бъде отменено,а предявените от него претенции - уважени.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът, в обосноваване наличието на общо основание за допускане на контрол по същество върху въззивното решение по чл.280 ал.1 ГПК, формулира като попадащи в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК следните въпроси:

1. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението? /противоречие с т.т.1,3 и 4 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №136/17.10.2019г. по т.д.№2673/18г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №104/29.09.2015г. по т.д.№3894/13г. на І т.о. на ВКС и решение №50125/29.06.2023г. по гр.д.№454/22г. на ІІ г.о. на ВКС/;

2. Може ли основание за отхвърляне на иска да е недоказването на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото, респективно, може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение за делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без преди това да е уведомил страните,че ги счита за спорни по делото и че са включени в предмета на доказване? /противоречие с т.2 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №129/29.06.2015г. по гр.д.№7040/14г. на ІІІ г.о. на ВКС/;

3. Дали писменото изявление на страна по делото, което потвърждава неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение, съответно следва ли същото да бъде обсъдено от съда в мотивите на въззивното решение и така установеният посредством признанието факт да бъде съобразен при формиране на правните изводи на втората инстанция по съществото на спора? /противоречие с решение №108/25.06.2020г. по гр.д.№1538/19г. на ІV г.о. на ВКС, решение №98/21.03.2011г. по гр.д.№952/10г. на ІV г.о. на ВКС, решение №24/07.03.2014г. по т.д.№1040/12г. на І т.о. на ВКс, решение №20/07.04.2014г. по гр.д.№5289/13г. на І г.о. на ВКс, решение №271/03.10.2014г. по гр.д.№66/14г. на ІV г.о. на ВКС, решение №50034/09.06.2023г. по гр.д.№2277/22г. на ІІ г.о. на ВКС, решение №60106/04.11.2021г. по гр.д.№495/21г. на ІІ г.о. на ВКС и решение №56/14.05.2021г. по гр.д.№3408/20г. на І г.о. на ВКС/;

4. Съществува ли задължение на въззивния съд да изложи конкретни мотиви по всяко едно релевантно за спора доказателство, съдържащо се в кориците по делото? /противоречие с решение №68/03.05.2012г. по гр.д.№1808/10г. на ІV г.о. на ВКС, решение №125/15.01.2020г. по т.д.№1204/18г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №68/03.05.2012г. по гр.д.№1808/10г. на ІV г.о. на ВКС, решение №163/12.07.2017г. по гр.д.№4494/16г. на ІV г.о. на ВКС, решение №186/11.12.2015г. по гр.д.№295/15г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение №101/25.05.2010г. по гр.д.№4035/08г. на ІV г.о. на ВКС/;

5. Съществува ли задължение на въззивния съд да обсъди връзката между относимите доказателства, съдържащи се в кориците на делото? /противоречие с решение №92/16.03.2012г. по гр.д.№980/11г. на ІІ г.о. на ВКС, решение №891/12.01.11г. по гр.д.№1638/09г. на І г.о. на ВКС, решение №189/14.07.05г. по гр.д.№2219/03г. на ІV г.о. на ВКС, решение №145/05.08.2021г. по гр.д.№1178/20г. на ІV г.о. на ВКС, решение №60155/16.08.2021г. по гр.д.І№3441/20г. на ІV г.о. на ВКС, решение №114/17.08.2021г. по гр.д.№2339/20г. на ІV г.о. на ВКС и решение №50002/03.07.2023г. по гр.д.№53/22г. на І г.о. на ВКС/;

6. Отразяването на фактурите в счетоводството на ответника, включването им в дневниците за продажби и ползването на данъчен кредит по същите, съгласно ЗДДС, представлява ли недвусмислено признание на задължението и доказва ли неговото съществуване? /противоречие с решение №46/27.03.2009г. по т.д.№454/08г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №42/19.904.12010г. по т.д.№593/09г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №109/07.09.2011г. по т.д.№465/10г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №138/17.10.2011г. по т.д.№728/10г. на ІІ т.о. на ВКС, решение№65/16.07.2012г. по т.д.№333/11г. на ІІ т.о. на ВКС и решение №67/31.07.2015г. по т.д.№631/14г. на ІІ т.о. на ВКС/.

Ответникът по касация „Галчев инженеринг“ ООД, в представен в законоустановения срок писмен отговор, оспорва наличието на сочените от касатора предпоставки за провеждане на селекцията,а по същество счита изложените в касационната жалба оплаквания, доводи и искания за неоснователни по подробни съображения, като моли същата да не бъде допусната до контрол по същество, евентуално – да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса, но е частично недопустима на основание разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 предл.2 ГПК.Съгласно посочената процесуална норма, от обхвата на касационния контрол са изключени решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. Според дадените в ТР №3/23.02.2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, търговски са делата, които имат за предмет търговски спор или спор, произтичащ от търговска сделка, определена по един от двата критерия, според посочените в чл. 286 ал. 1 и ал.2 ТЗ обективен и субективен критерии; споровете, които имат за предмет обезпечителни права, отнасящи се до търговска сделка, както и тези, при които е налице функционална обвързаност между предмета на правния спор и търговското качество на страните или сключена от тях търговска сделка.

В случая производството по делото е образувано по обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД, основани на твърдения за неизпълнение на задължения по три договора за възлагане извършването на строителни работи и услуги, свързани с качеството на страните по тях – търговски дружества. Това определя характера на спора като търговски. Три от предявените от ищеца искове за неустойка – тези по чл.6 ал.2 от Договора за възлагане на строително-монтажни работи от 27.01.2017г. /Договор за аварии/, по чл. 9 от Договор водоноски от 27.01.2017г. и по чл. 21 от Договор за възлагане на строително-монтажни работи от 27.01.2017г. за възстановяване на пътни настилки за линейни обекти и анекс от 26.01.2018г. са с цена на исковете под установения от закона минимум за достъп до касация, тъй като са предявени в размери съответно 2019,22 лв., 13 516,15 лв. и 6 137,82 лв. Поради това в тази й част подадената касационна жалба против въззивното решение е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата й част касационната жалба е допустима, като по отношение на нея касационният състав следва да извърши преценка за наличие на релевираните от касатора предпоставки за допускането й до разглеждане по същество.

При проверката се констатира следното:

Софийски градски съд е бил сезиран от „Гарантстрой комплект“АД с осъдителни искове срещу „Галчев инженеринг“ООД с правно основание чл.79 ЗЗД вр. чл.266 ЗЗД – за заплащане на неплатени възнаграждения по Договор за възлагане на строително-монтажни работи от 27.01.2017г. /Договор за аварии/ в общ размер 171 170,40 лв. /по фактури № [ЕГН]/10.09.2018г., №[ЕГН]/10.10.2018г., №[ЕГН]/10.10.2018г., № [ЕГН]/14.11.2018г. и № [ЕГН]/11.12.2018г./, по Договор за водоноски от 27.01.2017г. в общ размер 22 527,80 лв., осчетоводени със същите фактури и по Договор за възлагане на строително -монтажни работи от 27.01.2017г. за възстановяване на пътни настилки за линейни обекти и анекс от 26.01.2018г. в общ размер 61 378,24 лв. по издадени фактури №[ЕГН]/02.05.2018г., №[ЕГН]/ 01.06.2018г. и №[ЕГН]/ 01.08.2018г.; както и с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД – за заплащане на неустойки, уговорени в трите договора, както следва: 2 019,22 лв. неустойка по чл.6 ал.2 и 102 909,27 лв. неустойка по чл.21от Договора за аварии от 27.01.2017г.; 13 516,15 лв. неустойка по чл. 9 от Договор водоноски от 27.01.2017г. и 6 137,82 лв. неустойка по чл. 21 от Договор за възлагане на строително-монтажни работи от 27.01.2017г. за възстановяване на пътни настилки за линейни обекти и анекс от 26.01.2018г.

В първоинстанционното производство ответникът „Галчев инженеринг“ООД е оспорил дължимостта на претендираните от него суми /без да излага конкретни възражения относно претенцията за възнаграждение по Договора за водоноски/, позовал се е на извършено от него извънсъдебно прихващане с негови насрещни вземания и е направил евентуални съдебни възражения за прихващане в посочена от него последователност.

С постановеното от нея решение първата инстанция е приела исковете за основателни и доказани в предявените размери; намерила е за неоснователни твърдението на ответника за извършено извънсъдебно прихващане с негово насрещно вземане от ищеца, както и съдебно направените възражения за прихващане,с изключение на това за вземане по чл.55 ал.1 ЗЗД за надплатени суми, касаещи отчетена,но неизвършена от ищеца работа /установена като разлика в отчетените по първия договор между страните квадратури и тези, приети като изпълнени от ответника по договора му със „Софийска вода“АД/. Признавайки задължение на ищеца в размер на сумата 21 532,82 лв. към ответника, съдът е прихванал тази сума от вземането му по едната от фактурите - фактура №[ЕГН]/19.09.2018г., при което е уважил иска за възнаграждение по Договора за аварии до размер на общата по фактурите сума 149 637,58 лв., а в останалата му част го е отхвърлил като погасен чрез прихващане. Исковете за възнаграждение по останалите два договора са уважени в предявените им размери, а искът за неустойка по чл.21 от Договора за възлагане на строително-монтажни работи от 27.01.2017г. /Договор за аварии/ е уважен до размер на сумата 89 623,52 лв., изчислена върху останалата след прихващането част от главното задължение по този договор.

Сезиран с въззивни жалби от двете страни в производството,за да постанови обжалвания пред настоящата инстанция съдебен акт в допустимо обжалваната му част въззивният съд е приел, че изводите на първоинстанционния съд за основателност на претенциите по първия от трите договора, сключени между страните на 27.01.2017г., са незаконосъобразни.

За да обоснове това си заключение по отношение на първия от трите договора – Договора за аварии, съставът е развил съображения, основани на съгласуваната от страните договорна клауза на чл.6 ал.1, според чието съдържание е приел,че за да възникне задължение за заплащането на извършените от изпълнителя-ищеца СМР следва кумулативно да се осъществени посочените в нея предпоставки: до 3-то число на месеца изпълнителят да изготви и предостави на възложителя справка за изпълнените СМР през предходния месец; в срок не по-късно от два месеца от получаване на справката възложителят да направи оглед на представените за приемане работи; да няма забележки; работите да са приети от „Софийска вода“ АД; да е изготвен и изпратен на изпълнителя Акт обр. 19 за фактуриране на приетите работи. Посочил е,че с отговора на исковата молба ответникът е оспорил приемането на работата от страна на главния възложител „Софийска вода“АД /предвид обвързаността на Договора за аварии от 27.01.2017г. с този, сключен между „Галчев инженеринг“ООД и „Софийска вода“АД/, а с проекто-доклада по делото съдът е разпределил доказателствената тежест между страните, указвайки на ищеца,че следва да ангажира доказателства за изпълнение на задълженията му по договорите. Въпреки това от страна на ищеца не са ангажирани доказателства работата по този договор да е била приета от „Софийска вода“АД. Допълнително съставът се е позовал на чл.6.3 от Общите условия на договора за строителство, сключен между ответника и „Софийска вода“АД, представляващи неразделна част от договора между страните, съгласно неговата клауза на чл.1 ал.4, приемайки,че по силата на същата искането за плащане е трябвало да е придружено от протокол за изпълнени и подлежащи на изплащане видове СМР, включващ съответните доказателства: актове за скрити работи, констативни протоколи доказващи качествено изпълнение на строежа-приети и подписани от инвеститорски контрол и съответния строителен надзор. Посочил е,че ищецът не е ангажирал доказателства за наличието на такива документи и поради недоказването на една от предпоставките за дължимостта на сумите, съдът е приел, че задължението на ответника за плащане на претендираното за изработено от ищеца не е възникнало. В допълнение е изтъкнал,че не могат да обосноват обратен извод представените по делото помесечни отчети за изпълнени СМР, както и издадените и осчетоводени фактури, които само „оформят счетоводно отношенията между страните, но не обосновават възникването на задължението за плащане при липсата на предпоставките за това, посочени в чл.6.3. от Общите условия“.

За да намери за неоснователни и останалите две главни претенции за възнаграждение по Договора за водоноски и Договора за възлагане на строително -монтажни работи от 27.01.2017г. за възстановяване на пътни настилки за линейни обекти и анекс от 26.01.2018г., съдът е приел,че по делото не са представени фактури с номера №[ЕГН]/10.09.2018г., №[ЕГН]/10.10.2018г., №[ЕГН]/10.10.2018г., № [ЕГН]/14.11.2018г. и № [ЕГН]/11.12.2018г./,касаещи Договор за водоноски от 27.01.2017г. и с номера №[ЕГН]/02.05.2018г., №[ЕГН]/ 01.06.2018г. и №[ЕГН]/ 01.08.2018г., касаещи Договор за възлагане на строително -монтажни работи от 27.01.2017г. за възстановяване на пътни настилки за линейни обекти и анекс от 26.01.2018г., а същите само са описани в заключението на вещото лице по счетоводната експертиза; че в приложението към това заключение първата група фактури са описани с основание за издаване „извършване на СМР по отстраняване на аварии по водопроводната мрежа на Столична община“, без да са описани услуги, съгласно предметите на двата договора.

По тези съображения съдът е направил извод за неоснователност както на исковете за възнаграждение, така и на обусловените от тях искове за неустойка за забава, което го е мотивирало да отмени обжалваното пред него решение и да ги отхвърли изцяло.

Настоящият състав на Върховен касационен съд Второ търговско отделение намира, че допускането на касационното обжалване на въззивното решение в частта по предявения иск за възнаграждение от Договор за аварии от 27.01.2017г. и свързания с него иск за неустойка по чл.21 от договора е надлежно обосновано от касатора с формулирания от него първи процесуално-правен въпрос - С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението?. Същият е разрешен в цитираната с въпроса практика на ВКС и в друга, служебно известна на състава, по константно непротиворечив начин. С нея се приема,че предвид изричната разпоредба на чл.269 изр.2 ГПК, служебният контрол на въззивната инстанция върху първоинстанционния съдебен акт се свежда до проверка на неговата нищожност и недопустимост, а по правилността му съдът е ограничен до въведените във въззивната жалба оплаквания, като единственото изключение от този принцип е когато следва да се приложи императивна правна норма или се касае до интересите на определени правни субекти, за защитата на които съдът следи служебно; въззивната инстанция може да приеме за неправилно установен от първата инстанция като осъществил се или не определен факт само когато такова оплакване е наведено във въззивната жалба; обхватът на произнасянето както на първоинстанционния, така и на въззивния съд е ограничен в рамките на възраженията и доводите на страните, конкретно по отношение на ответника - тези, наведени с отговора му на исковата молба.

При разрешаването на спора между страните въззивният съд се е отклонил от тази практика, като е отхвърлил първия иск за възнаграждение по Договора за аварии, а оттам и свързания с него иск за неустойка за забава в плащането с основния мотив за недоказаност от страна на ищеца на факта на приемането на изработеното от него от възложителя на ответника „Софийска вода“АД, без в отговора на исковата молба ответникът да е навеждал такова възражение и без да е изложил във въззивната жалба съответно оплакване срещу изводите на първата инстанция. Видно от отговора, що се касае до обвързаността на договора между страните с този, сключен между ответника и „Софийска вода“АД, единственото възражение на „Галчев инженеринг“ООД е било, че е налице разминаване в квадратурите, отчетени от ищеца при изпълнението на възложеното и тези, които „Софийска вода“АД е приела за изпълнени – обстоятелство, което първоинстанционният съд е приел за доказано и обуславящо извод за основателност на възражението за прихващане на задължението на ответника за плащане на възнаграждение с негово вземане за връщане на недължимо платено. Липсват въведени от ответника по исковата молба в предмета на спора доводи за неизпълнени условия по чл.6 ал.1 от договора между страните и по чл.6.3 от Общите условия на договора за строителство, сключен между ответника и „Софийска вода“АД. Във въззивната си жалба при оспорване на резултата, касаещ Договора за аварии, ответникът е навел единствено оплаквания за неправилност на извода на съда,че не е установено изработеното от ищеца по този договор да е със скрити недостатъци, които, според твърденията на ответника в отговора на исковата молба, той е установил с вземане на проби от асфалта след узнаване за делото и във връзка с които е направил възражението си пред първата инстанция по чл.265 ЗЗД за намаляване на възнаграждението. Оплакване за неправилно формиран от първата инстанция извод, че работата е приета и подлежи на заплащане, въпреки липсата на доказано приемане от страна на възложителя на ответника „Софийска вода“АД не е наведено. Не са налице посочените по-горе изключения от правилото на чл.269 изр.2 ГПК, обосноваващи служебно произнасяне на въззивната инстанция.

Обоснована е общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по всички искове, с четвъртия и петия от въпросите, които настоящият състав обобщава във въпроса Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички допустимо събрани по делото и относими към спора доказателства и да изложи конкретни мотиви какво се установява или не от тях?

Разясненията, дадени в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно дейността на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора, както и за задължението му за формиране на самостоятелно становище относно релевантните факти, след преценка на доказателствата по делото, са съответно приложими и при сега действащия ГПК, при съобразяване на предвидения по чл. 269 ГПК ограничен въззив. Съгласно разясненията в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, постановено вече при действието на новия ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността както на първата, така и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като дължи да изложи в решението си мотиви, съгласно чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, в които да обективира собствената си преценка на доказателствата, анализирайки ги поотделно и в съвкупност, съобразно твърденията и възраженията на страните, като въз основа на тях да направи своите фактически констатации, след което, отнасяйки установените от него обстоятелства и правоотношения към съответните правни норми, да направи своите правни изводи за изхода на делото. В този смисъл е и поддържаната съдебна практика на Върховния касационен съд в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както в сочените от касатора, така и в служебно известната такава на състава – р. № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на І т.о. на ВКС, р. № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ІІ т.о. ВКС, р. № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на І т.о. на ВКС, р. № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ІІ т.о. на ВКС и други, чиито разрешения настоящият състав напълно споделя.

При постановяване на решението си съдът се е отклонил от тази практика, като не е обсъдил и анализирал надлежно ангажирани и приети по делото относими към разрешаването на спора доказателства – както изходящи от страните писмени възлагателни писма, количествено-стойностни сметки, протоколи обр.19, отчети, фактури и др., така и експертни заключения – нито поотделно, нито в тяхната съвкупност. Основал е решението си единствено на констатации за липса на доказателства за изпълнено едно от условията, предвидени в клауза от Договора за аварии. Определил е като липсващи по делото фактурите, които ищецът е посочил в исковата молба в обосноваване на претенциите си, въпреки неколкократното им представяне в рамките на процеса пред първата инстанция.

Останалите, формулирани в изложението въпроси нямат обуславящ изхода на делото характер.

Вторият въпрос би бил относим при положение,че фактите, които са приети за недоказани от съда, са били надлежно въведени в предмета на спора, но е допуснато нарушение при докладването на делото, което не се констатира в настоящия случай.

Третия въпрос е поставен в контекста на тезата на страната,че ответникът е признал писмено по делото,че неговият възложител “Софийска вода“АД е приел работата, но такова писмено изявление на страната въззивният съд не е коментирал, нито е приемал,че то не представлява признание по смисъла на чл.175 ГПК и не подлежи на съобразяване.

Последният от въпросите също не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния състав, доколкото по отношение на исковете, основани на Договора за водоноски и Договора за възлагане на строително -монтажни работи от 27.01.2017г. за възстановяване на пътни настилки за линейни обекти и анекс от 26.01.2018г., съдът изцяло е отрекъл да са ангажирани по делото съответните фактури, осчетоводяващи стопанските операции, от които произтичат претендираните от ищеца вземания, а по отношение на Договора за аварии само е посочил,че „издадените и осчетоводени фактури … оформят счетоводно отношенията между страните, но в никакъв случай не могат да обосноват възникването на задължението за плащане при липсата на предпоставките за това по чл.6.3 от Общите условия на договора за строителство“.

Липсата на обоснована обща предпоставка по посочените въпроси изключва необходимостта от обсъждане на поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за селектиране на жалбата му.

По изложените предходно по-горе съображения настоящият състав намира, че е налице основание за допускане до касация на въззивното решение на Софийски апелативен съд.

На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на Върховен касационен съд дължимата държавна такса в размер на 7159,72 лв.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Търговски колегия Второ отделение