Определение № 2104 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4786/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Совтранс Ауто“ ЕООД, гр. Харманли, срещу въззивно решение № 1155 от 19.08.2022 г. по в. гр. д. № 5/2022 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 265218 от 04.08.2021 г. по гр. д. № 3383/2019 г. на Софийския градски съд и вместо него по предявения от Ц. К. П. против касатора иск с правна квалификация чл. 108 ЗС е признал за установено, че ищцата е собственик въз основа на постановление за възлагане от 01.02.2017 г. по изп. дело № 20098380404826 по описа на ЧСИ М. Б. на недвижим имот с идентификатор 68134.1001.441.1.7 по КККР, одобрени със заповед РД-18-108/13.12.2016 г. на ИД на АГКК, представляващ таванско жилище, находящо се на таванския етаж на сградата, находяща се в [населено място], [улица], с изключение на първото отляво таванско помещение, а именно две помещения, пригодени за живеене, клозет и останалата таванска площ, при посочени съседи, заедно със зимнично помещение – първото вдясно, както и 3,72% идеални части от общите части на сградата и от дворното място, върху което е построена сградата, и ответникът е осъден да й предаде владението върху имота. По делото е установено, че с договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нот. акт № 072/20.02.2009 г., Р. Д. Б. е продал на „Боско строй“ ЕООД няколко недвижими имота, сред които и процесното таванско жилище. На 19.12.2009 г. „Боско строй“ ЕООД е учредил в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД договорна ипотека върху шест притежавани от него недвижими имоти, един от които е процесният, за обезпечаване на вземането на банката по договор за кредит от 31.07.2008 г. Банката кредитор се е снабдила с изпълнителен лист за вземанията си по договора за банков кредит и е образувала изп. дело № 20098380404826 по описа на ЧСИ М. Б., по което е наложена възбрана върху ипотекираните имоти, вписана в имотния регистър на 12.11.2009 г. С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу погасяване на задължение от 20.03.2014 г., обективиран по нот. акт № 98/2014 г., „Боско строй“ ЕООД е прехвърлило на „Гео строй ГД“ ЕООД правото на собственост върху няколко недвижими имота, включително върху процесното жилище. На 16.04.2014 г. е сключен договор за покупко-продажба на търговско предприятие, по силата на който „Гео строй ГД“ ЕООД е прехвърлило на „Тома строй“ ЕООД правото на собственост върху търговското предприятие на „Гео строй ГД“ ЕООД. Договорът е вписан в търговския и имотния регистър. С решение от 27.07.2016 г. по т. д. № 105/2016 г. на Плевенския окръжен съд е открито производство по несъстоятелност срещу „Тома строй“ ЕООД, като е допуснато обезпечение чрез налагане на запор и възбрана върху имуществото на дружеството. С определение № 634 от 05.08.2016 г. по т. д. 105/2016 г. на Плевенския окръжен съд на основание чл. 638, ал. 3 ТЗ е разрешено продължаването на производството по изп. дело № 20098380404826 г. на ЧСИ Б., като с определение № 56/16.01.2017 г., постановено по същото дело, на основание чл. 253 ГПК е отменено определението, с което е разрешено продължаването на производството по изпълнителното дело. С постановление за възлагане от 01.02.2017 г., издадено от помощник ЧСИ при ЧСИ М. Б. по изп. дело № 20098380404826, процесното жилище е възложено на ищцата в първоинстанционното производство Ц. П.. Постановлението за възлагане е влязло в сила на 31.07.2018 г. и е вписано в Служба по вписванията към Агенция по вписванията на 04.09.2018 г. С определение № 629 от 07.06.2018 г. съдът по несъстоятелността на „Тома строй“ ЕООД е разрешил на синдика на дружеството в несъстоятелност да извърши продажба чрез пряко договаряне по реда на чл. 718 ТЗ на активи на длъжника, описани в представения от синдика доклад, сред които е и процесното жилище. С нот. акт № 39 от 27.12.2018 г., дело № 1606/2018 г., на основание чл. 718 ТЗ синдикът на „Тома строй“ ЕООД /н/ е продал на ответното дружество описаните в акта недвижими имоти и движими вещи от масата на несъстоятелността. Процесното таванско жилище е част от предмета на разпоредителната сделка, описано в т. 1.10 от нотариалния акт. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че сключеният между „Боско строй“ ЕООД и „Гео строй ГД“ ЕООД договор за прехвърляне на недвижим имот срещу погасяване на задължение е относително недействителен по отношение на кредитора „Райфайзенбанк България“ ЕАД, в полза на когото е била наложена и вписана възбрана върху недвижимите имоти, по отношение на които е насочил принудително изпълнение, но това не лишава сделката от вещнопрехвърлително действие, тъй като законът не е лишил длъжника от разпоредителна власт. Договорът за покупко-продажба на търговско предприятие също е произвел прехвърлително действие по отношение на процесния имот, който е придобит от „Тома строй“ ЕООД /н/ преди срещу дружеството да бъде открито производство по несъстоятелност. Разпоредбата на чл. 614, ал. 1 ТЗ предвижда, че масата на несъстоятелността, която служи за удовлетворяване на всички кредитори, обхваща имуществените права на длъжника към датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, както и новопридобитите от него имуществени права след тази дата, с оглед на което процесното таванско жилище съставлява част от масата на несъстоятелността на „Тома строй“ ЕООД /н/. С откриване на производството по несъстоятелност се спират индивидуалните изпълнителни производства срещу имущество, включено в масата на несъстоятелността, с изключение на имуществата по чл. 193 ДОПК. Спирането настъпва по силата на закона, като от този момент по тях не може да се извършват никакви изпълнителни действия, включително плащания на взискателя. Спират се както производства, образувани по молба на кредитори на длъжника, така и производства, които са образувани по молба на взискатели некредитори, но насочени срещу имущество, което длъжникът е заложил или ипотекирал като обезпечение за чужди задължения, както и имущества, ипотекирани, респ. заложени от праводателя му за обезпечаване на негово лично задължение. Заложеното или ипотекирано имущество, обезпечаващо чужди задължения, също е част от масата на несъстоятелността и може да бъде осребрено единствено от синдика в рамките на производството по несъстоятелност - чл. 717н и чл. 719 ТЗ. В случая е дадена възможност за продължаване на индивидуалното принудително изпълнение по изп. дело № 20098380404826 г. на ЧСИ Б., като възможността за продължаване на изпълнителните действия е била до 16.01.2017 г., когато съдът по несъстоятелността е отменил определението си, с което е дал разрешение за продължаване на изпълнителните действия. Това изпълнително действие, извършено по спряно изпълнително производство поради открито производство по несъстоятелност, не е нищожно на основание чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ спрямо кредиторите на несъстоятелността. Атакуеми по чл. 646 ТЗ са само действия, предприети от длъжника по доброволно погасяване на задължения и сключване на сделки с тази цел, но не и действия по принудителното изпълнение на задължения на длъжника, каквото действие е и постановлението на съдебния изпълнител по чл. 496 ГПК за възлагане на недвижим имот. Издаденото в полза на ищцата възлагателно постановление от 01.02.2017 г. като акт на орган на принудително изпълнение, прехвърлящ собствеността на имота на длъжника независимо от неговата воля, е противопоставимо на кредиторите на несъстоятелността. В подкрепа на този си извод въззивният съд се е позовал на определение № 33 от 21.01.2020 г. по т. д. № 2439/2019 г. на ВКС, II т. о., за недопускане касационно обжалване на решение № 82 от 22.04.2019 г. по в. т. д. № 345/2018 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 128 от 20.07.2018 г. по т. д. № 117/2017 г.на Плевенския окръжен съд, с което е отхвърлен искът на синдика на „Тома строй“ ЕООД /н/ за обявяване на недействително по отношение на кредиторите на дружеството постановлението от 01.02.2017 г. за възлагане на процесния имот на ищцата. Изложени са съображения, че издаденото в полза на ищцата постановление за възлагане на недвижим имот, влязло в сила 31.07.2018 г., е акт, породил вещнопрехвърлително действие, поради което тя е станала собственик на процесния имот. Извършената на 27.12.2018 г. продажба на основание чл. 718 ТЗ по нот. акт № 39/2018 г., с която синдикът на „Тома строй“ ЕООД /н/ е прехвърлил на ответника правото на собственост върху процесния имот, не е породила прехвърлително действие, тъй като към този момент таванското жилище не е било част от масата на несъстоятелност на търговското дружество. С оглед на това е направен извод, че упражняваната от ответното дружество фактическа власт върху процесното таванско жилище е лишена от основание, респ. че предявеният иск по чл. 108 ЗС е основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли вещнопрехвърлителен ефект постановление за възлагане, което е издадено по публична продан, завършила след обявяването на длъжника в несъстоятелност; 2. Има ли вещнопрехвърлителен ефект постановление за възлагане, което е издадено след като разрешителното определение по чл. 638, ал. 3 ТЗ в полза на взискателя е било отменено от съда по несъстоятелността; 3. Противопоставимо ли е на кредиторите на несъстоятелността възлагателно постановление, издадено по спряно на основание чл. 638, ал. 1 ТЗ изпълнително дело и при липса на разрешително определение по чл. 638, ал. 3 ТЗ; 4. Може ли да влезе в сила възлагателно постановление, което е издадено след спиране на изпълнителното дело на основание чл. 638, ал. 1 ТЗ и докато така спряното изпълнително дело не бъде възобновено; 5. Приложима ли е разпоредбата на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ и спрямо възлагателни постановления, издадени след настъпило на основание чл. 638. ал. 1 или ал. 4 ТЗ спиране или прекратяване на изпълнителното дело; 6. В случай, че чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ не намира приложение за възлагателни постановления, издадени след настъпило на основание чл. 638, ал. 1 или ал. 4 ТЗ спиране или прекратяване на изпълнителното дело, то какъв е процесуалният ред, по който кредиторите на несъстоятелността могат да се защитят срещу подобни порочни възлагателни постановления и да бъде гарантиран реалният защитен ефект на чл. 638, ал. 1 и ал. 4 ТЗ; 7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, включително доводите в отговора на исковата молба и в писмената защита на въззиваемата страна пред първата инстанция, както и всички релевантни факти и доказателства по делото; 8. Длъжен ли е съдът да основе правните си изводи на доказателствата по делото и да не извращава тези доказателства. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Ц. К. П. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първите четири поставени въпроса следва да се посочи, че в решение № 120 от 04.10.2021 г. по гр. д. № 3521/2019 г. на ВКС, IV г. о., е прието, че публичната продан е способ за принудително изпълнение на паричното изпълняемо право, а постановлението за възлагане представлява едностранен властнически акт на изпълнителния орган, с който приключва проданта и поражда вещноправни последици. Нормата на чл. 496, ал. 2 ГПК постановява, че вещноправните последици на възлагането се проявяват от деня, в който влезе в сила постановлението. Влязлото в сила постановление прехвърля върху купувача от проданта правата, които длъжникът е имал върху продадения имот към момента на възбраната. След влизане в сила на постановлението за възлагане проданта се стабилизира и може да бъде атакувана само по исков ред и на ограничени основания, предвидени в чл. 496, ал. 3 ГПК. В случая по делото е установено, че издаденото постановление за възлагане на процесния имот на ищцата е било обжалвано по съдебен ред, като съдът е оставил жалбата без уважение. След постановяването на този съдебен акт законът допуска възможността действителността на публичната продан да се оспори по исков ред на двете основания – поради нарушение на чл. 490 ГПК и при невнасяне на цената, каквито основания не са изложени от касатора. В допълнение следва да се посочи, че така поставените въпроси са формулирани според неговата защитна теза, че постановлението за възлагане не е влязло в сила, което не кореспондира с възприетата от въззивния съд фактическа обстановка. Не са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси, тъй като посочената от касатора практика на ВКС /Р № 56 от 24.04.2018 г. по гр. д. № 2339/2017 г. и Р № 55 от 20.05.2021 г. по гр. д. № 3415/2020 г., ІІ г. о./ не се отнася към изложените по-горе съображения на въззивния съд за уважаването на предявения иск, нито са налице визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки. Петият поставен въпрос, отнасящ се до преценката дали хипотезата на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ се отнася и до правни действия, извършени от съдебен изпълнител, макар да е налице общият критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, липсва допълнителният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на посоченото тълкувателно решение правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Тези предпоставки не са налице, тъй като разпоредбата на чл. 646, ал. 1, т. 3 ГПК е пълна, ясна и не поражда съмнения, че предмет на уредения с нея установителен иск е сделка. В този смисъл е и практиката на ВКС – Р № 58 от 07.08.2015 г. по т. д. № 1388/2014 г., І т. о., и др. Според мотивите на т. 2 на ТР № 3/2005 г. на ОСГТК на ВКС актовете на съдия-изпълнителя са властнически волеизявления, израз на предоставеното му държавно правомощие, чиято цел е да предизвика задължителни за правните субекти последици. Съгласно правната теория и трайната практика на ВКС /напр. определение № 841 от 06.11.2014 г. по т. д. № 1623/2014 г., I т. о., определение № 728 от 28.12.2018 г. по ч. т. д. № 2768/2018 г., II т. о. /, от която въззивният съд не се е отклонил, възлагателното постановление на съдебния изпълнител няма правната характеристика на договор за продажба, а е акт на орган на принудителното изпълнение, който действа не като равнопоставен на купувача участник в гражданския оборот, а като орган на принудително изпълнение, прехвърлящ собствеността на имота на длъжника независимо от неговата воля. Поради това, доколкото разпоредбата на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ е пълна, ясна и непротиворечива и по прилагането й е създадена съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Шестият поставен въпрос е формулиран общо, абстрактно и теоретично и не е ясно в контекста на кое конкретно правно разрешение на въззивния съд се задава, поради което не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последните два поставени въпроса, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Липсва противоречие на въззивното решение с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС по тези въпроси, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице извод относно правното значение на факт, направен при грубо нарушение на правилата за формалната логика, опита и научните правила. В случая сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата сумата 4706,80 лева, представляваща заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, второ гражданско отделение,