Определение № 1948 от 10.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2011/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“АД /правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД/ срещу решение №260906/29.06.2023 г. по гр.д.№3247/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 20245724/06.11.2020г. по гр.д.№51786/19г. по описа на Софийски районен съд, е отхвърлен предявеният от „ОТП Факторинг България“ЕАД срещу В. Р. И. осъдителен иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430ал.1 ТЗ вр. чл.99 ал.1 ЗЗД за заплащане на сума над 5 853,72 лв. до 10 316,26 лв., представляваща главница по договор за кредит от 20.12.2007г. за периода 03.09.2014г. – 03.02.2016г., ведно със законната лихва. С решението е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част – с която В. И. е осъден да заплати на „ОТП Факторинг България“ЕАД на основание чл.10 ал.2 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 ТЗ, вр. чл.99 ал.1 ЗЗД сумите 224,08 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за периода от 03.09.2016 г. – 20.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане и 1056,77 лв., представляваща дължима начислена наказателна надбавка за забава за периода 03.09.2016 г.– 20.12.2017г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд, обусловил този изход на спора,че с погашенията по кредита следва да се намали размера на главницата като най-обременително задължение за ответника.Според касатора този извод на съда не е съобразен с материалната норма на чл.76 ал.2 ЗЗД и със задължителната практика на касационната инстанция. Поддържа се оплакване,че въззивният съд не е разгледал и съобразил в дълбочина всички факти и обстоятелства, като това,че суми за главница и лихви се дължат и за предходен период и като е погасил с постъпилите плащания направо част от претендираната главница /която е непогасена по давност/ на практика е отрекъл възмездния характер на договора за кредит и е изключил отговорността на ответника за забавата му. Като неправилен е оспорен и изводът на въззивната инстанция,че клаузите на чл.19.1 и чл.19.2 от общите условия са нищожни, с излагане на съображения за съответствието им с изискванията на ЗПК. В нарушение на процесуалните правила, според касатора, въззивният съд се е произнесъл по въпроса за неравноправност на клаузата на чл.9.3 от договора за кредит,без да даде възможност на страните да изразят становище по този въпрос и да ангажират съответни доказателства. По подробно изложени в този смисъл съображения касаторът моли решението на СГС да бъде отменено в обжалваната му част и искът му бъде уважен в пълния предявен от него размер. Претендира разноски за всички съдебни инстанции. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е игнорирал напълно нормата на чл.76 ал.2 ГПК и неправилно е възпроизвел реда за погасяване на задълженията по кредита. Позовавайки се на разрешенията в т.1 от ТР №3/27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, касаторът моли обжалването да бъде допуснато по въпроса за начина и реда за погасяване на вземанията по чл.76 ЗЗД при предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК Ответникът В. Р. И. е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Моли за присъждане на направените от него разноски за производството пред касационната инстанция. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: С решение №20245724/06.11.2020г., постановено по гр. д. №51786/19 г. по описа на СРС, поправено по реда на чл.247 ГПК и изменено по реда на чл. 248 ГПК с решение №20002223/05.01.2021г. и решение №20017506/20.01.2021 г. В. Р. И. е осъден на основание чл.79 ал.1 ЗЗД, чл.10 ал.2 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 ТЗ, вр. чл.99 ал.1 ЗЗД да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД /цесионер/ суми, произтичащи от сключен между него и „Банка ДСК“ЕАД /цедент/ договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2007г., както следва: 10 316,26 лв., представляваща дължима главница за периода от 03.09.2014 г. до 20.12.2017 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на завеждането на исковата молба – 05.09.2019 г.; 224,08 лв., представляваща дължимата възнаградителна лихва за периода от 03.09.2016 г. – 20.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; 1056,77 лв., представляваща дължимата начислена наказателна надбавка за забава за периода 03.09.2016 г.– 20.12.2017г. С решението исковете са отхвърлени за разликата до пълните им предявени размери от 10 497,34 лв., 807,14 лв. и 1083,41 лв. съответно.Отхвърлено е и направеното от ответника евентуално съдебно възражение за прихващане на задълженията му по договора с платените от него в заповедното производство /при обезсилена в хода на делото заповед за изпълнение/ суми в размер на 1051,23 лв. /съдебни такси/ и 4374,02 лв. /договорни задължения/. Сезиран с въззивна жалба от ответника срещу решението в осъдителната му част и в частта, касаеща отхвърленото възражение за прихващане, въззивният съд е приел за установено наличието на сключен между праводателя на ищеца и ответника договор за банков кредит от 20.12.2007г., по силата на който банката е отпуснала на ответника кредит за текущо потребление в размер на 25 000 лв. при възнаградителна лихва в плаващ лихвен процент, с краен срок за погасяване 20.12.2017г.; кредитът е усвоен изцяло, но, според заключението на вещото лице, са останали непогасени изискуеми вноски в общ размер 10 316,26 лв. /за периода 03.09.2014г. – 20.12.2017г./, договорна лихва в размер на 224,08 лв. /за периода 03.09.2014г. – 20.12.2017г./ и 1056,77 лв. наказателна надбавка за забавата за същия период /изчислена в размер на законната лихва/.Като е съобразил и приложил разпоредбите на ЗЗП и ЗПК, съдът е приел,че клаузата на чл.9.3 от ОУ, приложими към договора, предвиждаща право на кредитора едностранно да изменя базовия лихвен процент, въз основа на който се начислява договорната лихва, е неравноправна и поради това – нищожна на основание чл.146 ЗЗП, а клаузите на чл.19.1 и чл.19.2 от ОУ, според които при забава в плащанията по договора се дължи наказателна надбавка в размер на възнаградителната лихва плюс 10%, са противоречащи на закона /чл.19 ал.1 ЗПК/отм./ и поради това – нищожни.С оглед това е намерил за доказани съответните претенции на ищеца в размерите, изчислени от вещото лице при прилагане на първоначално уговорения между страните процент на възнаградителна лихва и на повелителната разпоредба на закона /чл.19 ал.2 ЗПК/отм./, вместо на нищожните клаузи от договора. Намерил е, че, доколкото в хода на исковото производство това по предявения от „ОТП Факторинг България“ ЕАД иск по чл.422 ал.1 ГПК е било прекратено и издадената заповед за изпълнение – обезсилена от първата инстанция, направеното от ответника в първото по делото заседание възражение за прихващане със събраните въз основа на заповедта суми е допустимо. Приел е за установено с експертното заключение,че по образуваното изпълнително производство от ответника е събрана сумата 1051,23 лв., с която са погасени съдебни такси по обезсилената заповед; отделно ответникът е заплатил сумата 1014,90 лв., с която допълнително са погасени съдебни такси в размер на 759,77 лв. и договорни задължения за главница; от работодателя на ищеца са преведени в полза на кредитодателя 4374,02 лв., с които са погасени 712,46 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение, присъдено със заповедта. Посочил е,че тези суми /1051,23 лв., 759,77 лв. и 712,46 лв./, доколкото са недължимо платени, следва да бъдат отнесени за погасяване на най-обременителното по договора за кредит задължения – това за главницата. Предвид обезсилването на заповедта за изпълнение /с която в полза на банката е била присъдена главница от 22 413,99 лв./, съдът е достигнал до извода,че за кредитора не е налице основание за начисляване на законна лихва за забава върху този размер, поради което начисляването й в размер на 4230,89 лв. за периода от 28.05.2010г. до момента на прехвърляне на вземането – 26.03.2012г., е било неправилно.Преизчислил е с помощта на електронен калкулатор същата само върху падежиралите вноски,предмет на претенцията за главница по осъдителния иск, като е заключил,че същата се дължи в размер на 1379,53 лв., поради което е отнесъл разликата от 1939,08 лв. за погасяване на друга част от главницата като най-обременителното задължение по договора за кредит. По тези съображения е намерил за дължима сума на главницата в размер на 5853,72 лв. за периода 04.02.2016г. – 20.12.2017г., в който смисъл е постановил и решението си в отменителната му част. По отношение на останалите две претенции – за възнаградителна лихва и наказателна надбавка за забавата е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. В изложението си касаторът се позовава на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Приложимостта на първата свързва с „въпрос относно начина и реда на погасяване на вземанията по чл.76 ЗЗД“, твърдейки,че въззивният съд е приложил посочената норма в отклонение от възприетото разрешение в ТР №3/27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, игнорирайки правилото на чл.76 ал.2 ЗЗД. Със същото оплакване касаторът счита въззивното решение и за очевидно неправилно. Конкретен въпрос, свързан с начина и реда на погасяване на вземанията по чл.76 ЗЗД касаторът не е формулирал по начин, относим към решаващите мотиви на въззивния съд. Същият е приел,че сборът от платените въз основа на обезсилената заповед за изпълнение съдебни разноски следва да бъде отнесен за погасяване на задължения по договора за кредит по предвидения в закона ред. Посочил е,че, съгласно ТР №3/2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС, при плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл.76 ал.1 изр.2 и изр.3 и на чл.76 ал.2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност задължение в реда по чл.76 ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда по чл.76 ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях в реда по чл.76 ал.2 ЗЗД. Въз основа на това е направил извода си,че общата сума за прихващане следва да бъде отнесена за погасяване на най-обременителното задължение за главница. Липсата на конкретно поставен във връзка с тези мотиви въпрос е пречка обжалването да бъде допуснато при хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По основанието „очевидна неправилност“. В практиката си Върховен касационен съд приема,че за да е налице това основание решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая съдът е приел,съгласно разясненията в посоченото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, че по реда на чл.76 ал.1 се погасяват еднородните /главни и самостоятелни/ парични задължения, каквито в случая са задължението за главница и наказателна надбавка, квалифицирани съответно под общите разпоредби на чл.79 ал.1 ЗЗД и на чл.92 ал.1 ЗЗД, като е посочил,че от тях по-обременителното е задължението за погасяване на месечните вноски по договора за кредит. Вярно е,че в тази хипотеза, доколкото втората от претенциите на ищеца касае договорна лихва, начислявана върху вноските, която има акцесорен характер, следва да намери приложение специалното правило на чл.76 ал.2 ЗЗД, като се погаси най-напред задължението за лихва в размер на 224,08 лв. и с остатъка от активното вземане – съответната част от главницата. Тъй като обаче решението е влязло в сила по отношение на претенцията за възнаградителната лихва и поради това извършеното от съда прихващане не може да бъде коригирано, различен от постановения правен резултат не би могъл да бъде постигнат. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените от него разноски за адвокат в размер на 750 лв. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд