Определение № 5274 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3948/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 10520/09.05.2023 г. на М. Д. Д., чрез съпругата му М. Г. - Д., срещу въззивно определение № 263/05.06.2024 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 169/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 681/11.03.2024 г. по гр. д. № 142/2023 г. на Окръжен съд – Бургас за прекратяване на производството по делото в частта по претенцията на жалбоподателя срещу Г. А. А. за сумата 192 100 евро (частичен иск от 212 000 евро) - обезщетение за неоснователно обогатяване във връзка с придобиването на основание членство в ЖСК на право на собственост на апартамент № 20, находящ се в [населено място], [улица], вх., ет., изграден от прекратената през 1995 г. ЖСК „Агалина“, ведно със законната лихва върху главницата от 17.01.2011 г. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, поради което моли същото да бъде отменено. В изложението си касаторът сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като заявява, че „въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и съдилищата“; че „решението е от значение за развитие на правото“, както и че „в нарушение на Съда на ЕС е нарушено правото му на справедлив съдебен процес от безпристрастен съд и в нарушение на чл. 6 ЕКПЧ“. Конкретен правен въпрос обаче, с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, в изложението не е формулиран. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Производството по гр. д. № 142/2023 г. на Окръжен съд – Бургас е образувано по искова молба на М. Д. и М. Д., с която е поискано осъждане на ответника Г. А. да заплати на ищцата М. Д. сумата 33 900 евро (разлика над присъденото й обезщетение по гр. д. № 98/2011 г. на ОС – Бургас и общия размер на претенцията от 37 500 евро); и на ищеца М. Д. - сумата от 192 100 евро (частичен иск от 212 000 евро), със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. След извършени служебни справки съдът е установил, че по гр. д. № 98/2011 г. на ОС – Бургас, гр. д. № 961/2016 г. на ОС – Бургас и гр. д. № 142/2023 г. на ОС – Бургас ищците М. Д. и Д. Д. Д., а след неговата смърт – синът му М. Д., са претендирали осъждането на А. А., а след неговата смърт – на наследника му по закон Г. А., да заплати обезщетение за неоснователно обогатяване от стойността на получен в собственост апартамент № 20 в ЖСК „Агалина“, като общият размер на търсеното обезщетение е 250 000 евро. От този размер, по всяко от посочените дела са заявявани за разглеждане частични искове: по гр. д. № 98/2011 г. – сумата 15 366 лв. (частичен иск от 250 000 евро); по гр. д. № 961/2016 г. – сумата 49 100 лв., а след извършено увеличение на този иск – 199 100 лв. (частичен иск от 212 000 евро); и по гр. д. № 142/2023 г. – сумата 192 100 евро (частичен иск от 212 000 евро). С влязло в сила решение № 199/16.11.2022 г. постановено по възз. гр. д. № 261/2022 г. на Апелативен съд – Бургас, след частична отмяна на решение № 662/20.07.2017 г. по гр. д. № 98/2011 г. на ОС – Бургас, е бил отхвърлен частичният иск на М. Д. за разликата над сумата 1 250 лв. до предявения размер от 15 366 лв., представляващ частичен иск от сумата 212 000 евро, претендирана при същите факти и обстоятелства, на едно и също правно основание и между същите страни. При тези данни въззивният съд е направил извод, че предявеният по настоящото дело последващ частичен иск на М. Д. е недопустим за разглеждане и производството по него следва да се прекрати, съгласно разрешението, дадено с ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК, ВКС. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за селектиране на жалбата не са налице. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – този въпрос да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая, в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсват изобщо формулирани правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които касаторът да е обосновал наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Цифровото посочване на тези норми в изложението, без надлежна аргументация и изведени правни въпроси, не може да обуслови достъпа до касационно обжалване. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Недопустимо е съдът да извлича от съдържанието на изложението правни въпроси, които страната евентуално би имала предвид. Липсата на формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос и бланкетното посочване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно само по себе си, за да не се допусне касационният контрол (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Извън това, обжалваното определение не противоречи (както твърди жалбоподателят), а изцяло съответства на цитираното и задължително за съобразяване от съдилищата - ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК, с което е прието, че при постановяване на отхвърлителен диспозитив по първоначално предявения частичен иск за парично вземане, производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като недопустимо, тъй като със сила на пресъдено нещо се отрича съществуването на цялото или на част от спорното материално право. Заявените общо и без конкретна аргументация твърдения за нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС също не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение