Определение № 5675 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4213/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Г. В. П., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. П. срещу определение № 13979/21.07.2025 г., постановено по частно възз. гр. дело № 7626/2025 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу (т.е. потвърдено е) първоинстанционното определение № 19261/29.04.2025 г. по гр. дело № 3858/2025 г. на Софийския районен съд (СРС), с което, на основание чл. 130 от ГПК, е върната исковата молба на жалбоподателя, с която е предявил иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК срещу Д. М., заемаща длъжността „съдия във ВКС“, и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. За да постанови този резултат, въззивният съд е установил, че предявеният от жалбоподателя срещу ответницата иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК е за установяване на „множество престъпни обстоятелства по чл. 311, ал. 1 от НК“ при постановяване на определение № 4947/31.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3692/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, с което не е допуснато касационното обжалване на определение № 12420/15.08.2024 г. по ч. гр. д. № 5500/2024 г. на СГС, с което е оставена без уважение частна жалба на касатора срещу определение № 10703/11.03.2024 г. по гр. д. № 39759/2023 г. на СРС, с което е върната, на основание чл. 130 от ГПК, исковата му молба срещу С. П. – съдия във ВКС. Ищецът иска от първоинстанционния съд да установи престъпни обстоятелства на съдията-докладчик М. (ответницата) по касационното дело, изразяващи се в „провеждане на престъпната си теза“ за недопускане на касационното обжалване на въззивното определение по ч. гр. д. № 5500/2024 г. на СГС, без обсъждане на поставения в изложението въпрос, обуславящ изхода на делото, разгледан във връзка със сочената от касатора съдебна практика. Ищецът обосновава правният си интерес от иска с възможността да иска отмяна на влязлото в сила определение № 4947/31.10.2024 г. на ВКС, от значение за целената от него отмяна на влязлото в сила решение № 26/30.04.2014 г. по гр. д. № 4341/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. При така подадената искова молба по делото, въззивният съд е препратил, съгласно чл. 272, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК, към мотивите на първостепенния съд за връщането й (които е преразказал накратко), като наред с това е изложил и следните свои собствени съображения: Съгласно чл. 124, ал. 5 от ГПК, иск за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение може да се предяви в случаите, когато наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК (деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия; наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност; деецът е починал; след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта), или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 от НПК (разглеждане на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина, или ако е спряно по отношение на един или няколко обвиняеми при престъпления извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне), или извършителят на деянието е останал неоткрит. СГС е приел, че хипотезата на чл. 124, ал. 5 от ГПК включва като процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск невъзможността престъпното обстоятелство да бъде установено и преследвано по реда на НК и НПК, и то в посочените случаи на прекратяване и спиране, и в случаите когато извършителят е останал неоткрит, като за този свой извод се е позовал на решение № 244/23.03.2017 г. по гр. д. № 1318/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Приел е, че в настоящия случай не са налице доказателства, а и липсват твърдения на ищеца за образувано наказателно производство, което да е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 от НПК или наказателно преследване да не може да бъде възбудено или да е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК, като е изтъкнал, че това е достатъчно да обоснове извод че предвиденият по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК иск е недопустим, доколкото по гражданскоправен ред е допустимо установяване на престъпно обстоятелство единствено в посочените по-горе хипотези. Наред с това, въззивният съд е посочил, че всички изложени от ищеца твърдения касаят дейността на съдията-докладчик (ответницата), респективно на съдебния състав по делото, в рамките на изпълнението на техните служебни действия, а именно – преценка на събраната доказателствена съвкупност по делото, която преценка сама по себе си не би могла да обуслови извършване на престъпление. В тази връзка съдът е изложил съображения, че функционалният имунитет на магистратите е с ограничен обхват и се проявява в гражданската и наказателна неотговорност за служебните им действия и постановените от тях актове по делата и преписките, освен ако е извършено умишлено престъпление. Посочил и че увредените гражданскоправни субекти не са лишени от правна възможност да търсят обезщетение, само че, не пряко от магистратите в качеството им на физически лица, а в случаите, когато се търси обезщетение за служебни действия и актове на магистрати, когато те са и умишлени престъпления, искът е допустим само при влязла в сила присъда или в хипотезите по чл. 124, ал. 5 от ГПК. Посочил е също, че магистратите носят лично отговорност на общо основание за всички други свои действия извън службата им, но е изтъкнал, че в случая от страна на ищеца не са изложени никакви твърдения, касаещи дейност на посочения в исковата молба магистрат, извън функционалата му дейност, а напротив – подробно са изложени съображения за неправилност на постановения съдебен акт, за липса на мотиви по отношение на преценка на конкретни описани от ищеца доказателства, както и за несъобразяване при постановяване на съдебния акт на други цитирани от ищеца съдебни актове. В обобщение въззивният съд е приел, че в случая не са налице основанията, предвидени в чл. 124, ал. 5 от ГПК. В тази връзка отново е посочил, че допустимостта на иска за установяване на престъпно обстоятелство в гражданския процес е обусловена от наличието на твърдения за две групи обстоятелства: за наличие на гражданско правоотношение, по отношение на което престъпно обстоятелство е релевантно, или за отмяна на влязло в сила решение, когато наказателното преследване да не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 от НПК, или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или по чл. 26 от НПК, или когато извършителят не може да бъде открит. Приел, че в случая се сочи от ищеца гражданско правоотношение, по отношение на което установяването на престъпно обстоятелство е релевантно, но липсва другата кумулативно изискуема предпоставка за допустимост на произнасянето на гражданския съд – наказателното преследване да не може да бъде възбудено, или да е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 от НПК, или да е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или по чл. 26 от НПК, или извършителят на деянието да е останал неоткрит. В заключение, по така изложените съображения, въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция, че исковата претенция се явява недопустима. Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на определението, поради „грешно“ прилагане на чл. 130 от ГПК при установителния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК и поради необоснованост, както и подробни доводи в тази насока. В изложението към частната касационна жалба, също чрез адв. П., касаторът сочи, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 от ГПК, като в тази връзка поддържа, че въззивният съд се произнесъл по „посочените по-долу“ материалноправни и процесуалноправни въпроси, които (също според касатора и пълномощника му) са решени в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава, както и че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а също и че обжалваното въззвино определение било очевидно неправилно. По-натам в изложението обаче такива материалноправни и процесуалноправни въпроси не са формулирани, а вместо това са преповторени част от общите касационни оплаквания и доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и необоснованост на акта му, изложени и в частната касационна жалба, като в нея и изложението са посочени и актове на ВКС. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалваното определение, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на процесуалния спор по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни предпоставки би могло да бъде установено, само ако касаторът ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалвания съдебен акт, за да прецени касационната инстанция, дали тези правни въпроси са решени в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС или с актове на Конституционния съд (КС) или на Съда на Европейския съюз (СЕС), респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса на ясно и точно формулирани в изложението на касатора, правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тази преценка е невъзможно да бъде извършена. Също съгласно разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, наведените жалбоподателя касационни оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение, поради допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния или материалния закон или поради необоснованост на акта му. В случая от страна на жалбоподателя не е формулиран и поставен правен въпрос, който да осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, което, съобразно гореизложените разяснения, имащи задължителен характер, само по себе си обосновава извода, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение № 13979/21.07.2025 г. на СГС. Независимо от горното, съдът намира за нужно да изясни и че обжалваното въззивно определение по никакъв начин не е в противоречие с посочената касатора практика на ВКС. В соченото от него определение № 267/09.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2062/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС е разяснено, че когато предявяването на иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК се обосновава чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение и твърдения за извършено документно престъпление, за правния интерес е достатъчно съдържанието на влязлото в сила решение да се основава на неистинския документ, като друга връзка между документното престъпление и решаването на делото законът не изисква. Наред с това обаче е разяснено и че в своята практика ВКС константно приема, че и в тези случаи (когато установителният иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК е обосноваван чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение и твърдения за документно престъпление), извършването на това престъпление следва да е неустановимо по наказателен ред поради основание по чл. 24, ал. 1, т. т. 2 – 5 от ГПК, по чл. 25, ал. 2 или по чл. 26 от НПК, както и когато извършителят на деянието е останал неразкрит. В посоченото от жалбоподателя решение № 244/23.03.2017 г. по гр. д. № 1318/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (на което и въззивният съд се е позовал в обжалваното определение) изрично е разяснено, че хипотезата на чл. 124, ал. 5 от ГПК включва като процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск невъзможността престъпното обстоятелство да бъде установено и преследвано по реда на НК и НПК, и то в изчерпателно посочените случаи на прекратяване и спиране на наказателното производство, и в случаите когато извършителят е останал неоткрит. Разяснено е и че когато ищецът се позовава на някоя от хипотезите, препятстващи развитието на наказателно производство, същият следва да представи и доказателства за това. В случая, като е приел в мотивите към обжалваното определение, че касаторът-ищец сочи гражданско правоотношение, по отношение на което установяването на престъпно обстоятелство е релевантно (т.е. че за ищеца е налице правен интерес), но липсва другата кумулативно изискуема предпоставка за допустимост на произнасянето на гражданския съд – наказателното преследване да не може да бъде възбудено или да е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 от НПК, или да е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или по чл. 26 от НПК, или извършителят на деянието да е останал неоткрит, тъй като не са налице доказателства, а и липсват твърдения на ищеца в тази насока, въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с нея. Останалата посочена от жалбоподателя практика на ВКС е неотносима към настоящия случай. В определение № 690/29.10.2013 г. по ч. гр. д. № 6415/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е разяснено, че преценката относно вероятната основателност на молбата за отмяна, която евентуално би предявил ищецът по иск с правно основание чл. 124, ал. 5 от ГПК, не следва да се прави от сезирания съд с иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК, преценявайки останалите доказателства по делото, по което се твърди, че е допуснато престъпното обстоятелство, обективирано като доказателство по делото, или процесуално действие на страна или съд, не следва да бъде основание за преценка за наличие или не на правен интерес при установителния иск; правният интерес винаги е конкретен и се преценява въз основа на изложените от ищеца в исковата молба и поддържани в хода на производството факти и обстоятелства. В определение № 426/21.09.2011 г. по ч. гр. д. № 432/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС е разяснено, че оплакванията за неистинност на заключението на вещото лице не могат да се въведат директно в производството по отмяна на решението в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 от ГПК, а следва това обстоятелство да бъде установено преди това по надлежния ред – с присъда или с друго съдебно решение. Подобно разрешение е възприето и в решение № 7/18.02.2009 г. по търг. д. № 607/2008 г. на І-во търг. отд. на ВКС, с което е отхвърлена молба за отмяна на влязло в сила решение, на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. С решение № 40/16.06.2009 г. по търг. д. № 115/2009 г. на ІІ-во търг. отд. на ВКС е отменено влязло в сила съдебно решение, на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 от ГПК, поради наличие на престъпление, установено с влязла в сила присъда. С ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни указания и разяснения относно основанията за допускане на касационно обжалване, част от които са цитирани по-горе в настоящото определение. Всички тези актове на ВКС, посочени от касатора, нямат никакво отношение към решаващите мотиви на въззивния съд в обжалваното определение за процесуалната недопустимост на предявения по делото установителен иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК, поради липсата на някоя от изчерпателно изброените в тази разпоредба, втора група алтернативни процесуални предпоставки – наказателно преследване да не може да бъде възбудено или да е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 от НПК, или да е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или по чл. 26 от НПК, или извършителят на деянието да е останал неоткрит. Отделно от горното, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и соченият от страна на касатора-ищец правен интерес от предявения от него установителен иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК, а именно – възможност да иска отмяна, на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 от ГПК, на влязлото в сила определение № 4947/31.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3692/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, респ. – и отмяна на същото основание на влязлото в сила решение № 26/30.04.2014 г. по гр. д. № 4341/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. Това е така, защото съгласно имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 6 от ТР № 7/2014 от 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и съгласно основаната на тях трайно установена практика на ВКС, на отмяна на основанията по чл. 303, ал. 1 и чл. 304 от ГПК подлежат единствено влезлите в сила съдебни решения и влязлото в сила определение на съда за прекратяване на делото поради отказ от иска, които се ползват със сила на пресъдено нещо, а отмяна на други влезли в сила съдебни решения и определения, включително на преграждащите определения и на тези по чл. 288 и по чл. 274, ал. 3 от ГПК, които не формират сила на пресъдено нещо, е процесуално недопустима. Следователно, влязлото в сила определение № 4947/31.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3692/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, е недопустимо да бъде отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 от ГПК, поради което за касатора-ищец не е налице правен интерес от предявения по делото установителен иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК. Предвид гореизложеното, не е налице и сочената от жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, КС или СЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доводите на страните или на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Напротив – към него са изложени ясни и подробни надлежни мотиви, които са съобразени с практиката на ВКС, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика. Жалбоподателят също не сочи такъв явен и значим порок, установим пряко от текста на обжалваното въззивно определение, за да се приеме очевидна неправилност на същото. Както вече беше посочено, общите касационни оплаквания и доводи на жалбоподателя за неправилност на обжалваното въззивно определението, в случая – такива за неправилно („грешно“) приложение на чл. 130 от ГПК при установителния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК и за необоснованост, не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение № 13979/21.07.2025 г. на СГС не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение