Определение № 339 от 28.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2454/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Интерприборсервиз“ООД срещу решение № 940/24.04.2017г. по в.т.д. № 1978/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение № 19/08.03.2016г. по т.д. № 43/2015г. на ОС-Враца за осъждане на касатора да заплати на „Енерго Сервиз“АД сумата от 839 664, 25лв., на осн. чл.125, ал.3 ТЗ, ведно със законната лихва от 28.05.2015г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Енерго Сервиз“АД с писмения си отговор оспорва основателността на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение САС е приел, че с влязло в сила решение по гр.д. № 39/2014г. на ОС-Враца е бил уважен иск на „Енерго Сервиз“АД против „Интерприборсервиз“ООД за заплащане на осн. чл.125, ал.3 ТЗ на сумата от 25 050лв. от общо дължимата сума в размер на 923 000лв., представляваща стойност на притежаваните от ищеца дялове в ответното дружество към 30.06.2010г. В хода на това производство касаторът е направил възражение за прихващане със сумата от 158 782,53 лв., платена на ищеца на 19.03.2013г., като същото възражение е било оставено без уважение. Възражение за прихващане с идентично по основание и размер вземане е било направено и по делото пред САС. Според решаващия съд силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по частичния иск преклудира направените в последващото производство с предмет останалата част от вземането възражения на касатора за нищожност на договора за придобиване на дружествени дялове и за прихващане с вземане за сума, платена на 19.03.2013г. Като неоснователно е било преценено възражението за погасяване по давност на претендираното вземане с оглед началния момент, от който започва да тече давността за него – 08.06.2010г. и датата на подаване на исковата молба – 28.05.2015г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Относно изискванията, на които трябва да отговаря исковата молба за претендиране на имуществените последици в резултат на прекратяване участие в дружеството при предявен частичен иск; 2/ относно обхвата на обективните предели на силата на пресъдено нещо по уважен частичен иск за последващия процес с предмет остатъка от спорното право; 3/ относно предмета на делото при иск, с който е предявен остатъкът от претендираното спорно право; 4/ относно обхвата на преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо при уважен частичен иск – включват ли се в него правоизключващите възражения на ответника, незаявени и непредявени в приключилото с влязло в сила решение производство ? Следва ли направените от ответника правоизключващи възражения в последващия процес да се преценяват като недопустимо заявени?; 5/ Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички относими доказателства и да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и да изложи точни и ясни мотиви по тях?; 6/ относно основанието, въз основа на което следва да бъдат уредени имуществените отношения на съдружник с дружеството при прекратяване на членственото правоотношение в резултат влязло в сила решение по иск с правно осн. чл.74 ТЗ. Дали направената първоначална вноска подлежи на връщане при прекратяване на участието на съдружника? Касаторът е въвел като допълнителително основание за допускане на касационно обжалване посоченото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие между обжалваното решение с практиката на ВКС, а именно: по първи въпрос – с Решение № 81/18.07.2011г. по т.д. № 809/2010г. на ВКС, I и Решение № 224/10.09.2010г. по т.д. № 765/2008г. на ВКС, II т.о.; по втори и трети въпрос: с Решение № 539/07.07.2010г. по гр.д. № 635/2009г. на ВКС, IV г.о, Решение № 275/06.01.2015г. по гр.д. № 2042/2015г. на ВКС, III г.о., Решение № 610/09.12.2008г. по т.д. № 391/2008г. на ВКС, I т.о; по четвърти въпрос – с Решение № 89/11.07.2011г. по т.д. № 716/2010г. на ВКС, I т.о и ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; по пети въпрос – с Решение № 113/20.01.2016г. по т.д. № 955/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 76/11.05.2016г. по т.д. № 3505/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 75/20.06.2016г. по т.д. № 1608/2015г. на ВКС, II т.о., Решение № 115/15.08.2016г. по т.д. № 3428/2014г. на ВКС, II т.о. Решение №112/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о. и по шести въпрос– с Решение № 180/05.02.2014г. по т.д. № 420/2012г. на ВКС, I т.о. и Решение № 100/07.02.2013г. по т.д. № 665/2011г. на ВКС, I т.о. Настоящият състав на ВКС намира следното: Първият въпрос е поставен с оглед направения в касационната жалба довод за недопустимост на въззивното решение поради нередовност на исковата молба: не са конкретизирани фактическите основания за предявяване на иска, не е ясно дали искът е частичен има ли и непредявена част от претенцията. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване за проверка евентуална недопустимост на въззивното решение, което на осн. чл.280, ал.2 ГПК може и служебно да бъде съобразено от ВКС във фазата по чл.288 ГПК. Изрично в исковата молба ищецът е посочил целия размер на вземането си по чл.125, ал.3 ТЗ / 864 714,25лв./ спрямо ответното дружество и каква част от този размер предявява с исковата молба /839 664,25лв./, като за остатъка е уточнил, че вече му е бил присъден с влязло в сила решение на ОС-Враца. Навел е доводи за основанието за възникване на вземането му – прекратено участие в ООД, уточнил е и колко дяла е притежавал от това ООД – 55 дяла от капитала на дружеството, като иска заплащане въз основа на счетоводния баланс. Следователно исковата молба е конкретизирана в достатъчна степен и не препятства защитата на ответника и проверката на претендираните права, която е следвало да извърши сезираният съд. Поставените от касатора въпроси от № 2 до № 4 вкл. попадат в обхвата на по-общия въпрос по т.2 от ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС дали решението по уважен частичен иск се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг процес иск за горницата, произтичаща от същото право. Произнасянето на САС по тях съответства на постановеното с разрешението по цитираното ТР, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със СПН относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг процес иск за горницата, произтичаща от същото право. В съобразителната част на ТР се посочва, че след като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В този аспект, макар и с предявяване на частичния иск за ответника-длъжник да възниква задължението по чл. 131 ГПК с отговора си на исковата молба да изчерпи защитните си възражения, не може да се отрече възможността в новия исков процес за разликата до пълния размер на вземането, той да разполага и с други защитни средства, нерелевирани при разглеждането на частичния иск. Въпроси пети и шести са свързани с групата въпроси от № 2 до № 4 вкл. и са предпоставени от даденото разрешение в т.2 от ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с цитираната практика въззивният съд е достигнал до извод за преклудиране на възраженията на касатора относно нищожността на договора за прехвърляне на дружествени дялове и на възражението за прихващане с вземане, което на същото основание и за същия размер е било въведено с възражение за прихващане и в предходния процес по частичния иск и е било оставено без уважение. Заключението на САС в тази насока е направено въз основа на всички събрани по делото доказателства, включително и предвид съдържанието на изявлението на самия касатор в приложената към т.д. № 43/2015г. на ОС-Враца негова касационна жалба срещу решението на САС по т.д. № 322/2014г., с което е било потвърдено осъдителното решение по частичния иск по чл.125, ал.3 ТЗ за сумата от 2050лв. на ОС-Враца по т.д. № 39/2013г. С въззивното решение е било разгледано направеното от касатора възражение за погасяване на вземането по давност. Поставеният шести въпрос изцяло има отношение към правопораждащите спорното право факти, поради което позоваването на същите се явява преклудирано от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение от 30.10.2013г. по гр.д. № 39/2013г. на ОС-Враца. С оглед на изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на решението на САС. Не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция на ответника по касацията, тъй като не са представени доказателства за извършването им. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение