Определение № 620 от 03.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 515/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Б. Н. против решение № 2759/12.12.2019 г. по гр.д.№ 1545/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7462/29.11.2018 г. по гр.д.№ 12102/2017 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която предявеният от Г. Н. против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве „ иск, с правно основание чл.432 ал.1 КЗ – за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в причинна връзка с ПТП от 25.01.2017 г., настъпило по вина на водача на застраховано при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, МПС – е отхвърлен за разликата между присъдените на ищцата 84 000 лева и до претендираната сума от 200 000 лева / предявена като частичен иск от претенция за 300 000 лева /, като неоснователен, съответно: за разликата до 120 000 лева – поради уважено възражение за съпричиняване от пострадалата, а над тази сума - като неоснователен по размер. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД - досежно приетото съпричиняване на вредоносния резултат и по чл.52 ЗЗД – досежно определения за справедлив размер на обезщетението от 120 000 лева. Страната сочи, че правнозначимите критерии за определяне на обезщетението, макар изчерпателно съобразени, са само формално изброени, без да обосновават крайния извод за обезщетение в приетия размер, тъй като липсва правната им интерпретация. Неправилен, според касатора, е и изводът за доказано съпричиняване на вредоносния резултат, поради поведение на ищцата, в нарушение на чл.114 т.1 ЗДвП. Сочи се неправилно приложение на чл.300 ГПК, тъй като в постановената присъда срещу делинквента, същият е осъден за „ навлизане в западната лента за насрещно движение б е з н е о б х о д и м о с т „, като това обстоятелство е част от състава на престъплението. От факта, че ударът е настъпил изцяло в насрещната за движението на делинквента пътна лента, според ищцата - касатор логично следва изводът, че обстоятелството, предприела ли е пресичане на пътното платно,без съответна видимост за насрещното движение, доколкото е пресичала зад спрял автобус в същата тази, насрещна за делинквента, пътна лента, е без връзка и значение за настъпването на вредите. Ако делинквентът не би бил в тази насрещна лента, за което наказателният съд е отрекъл доказана необходимост, независимо от начина на пресичане, предприет от ищцата, същата не би била увредена, т.е. поведението й не се намира в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, тъй като не е имала нито задължението, нито обективно е могла да предвиди присъствието на насрещно движещия се автомобил. Твърди се и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.269 пр. трето ГПК, тъй като въззивният съд не е обсъдил въведен с въззивната жалба довод, основан на неправилното приложение на чл.300 ГПК, обосновано по-горе. Ответната страна – ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве„ – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост както на общия, така и на допълнителния селективен критерий. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно съдържанието на касационните доводи и обхвата на изложението по чл.280 ГПК, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение по определяне справедлив размер на дължимо обезщетение от 120 000 лева, за претърпени от ищцата неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил, че от процесното ПТП същата е претърпяла: открито счупване на двете кости на лява подбедрица в средната й част, счупване на малкия пищял на лява подбедрица в областта на глезенната става, счупване на двете кости на дясна подбедрица в горната й част, счупване на кръстна кост, счупване на тялото на дясна срамна кост и счупване на рамото на дясна седалищна кост. Приел е за установено провеждането на многократно лечение за наместване на счупените кости и фиксирането им с винтове и плаки, както и за корекция на настъпилото изкривяване на дясна колянна става. Установил е период на възстановяване от 18 месеца, при интензивност на търпимите болки и страдания първите три месеца след първото оперативно лечение и един месец след второто. Отчетени са оперативни белези в областта на дясното бедро и двете подбедрици, ограничен обем на движение в дясна колянна става - 110 градуса, при норма 130 градуса, ограничен обем на движение на лява глезенна става, невъзможност за активно повдигане пръстите на ляво ходило нагоре – пареза на фибуларен нерв на лява подбедрица, съответно характеризирани като трайни последици от получените увреждания. Отчетени са показанията на св. Н. / майка на ищцата /, от които е установено, че 40 дни пострадалата не е трябвало да се движи изобщо, за да зараснат счупванията, а около 4 месеца е останала почти на легло, като се наложило и ползването на памперси. След изтичането им била предприета рехабилитация. Коментирани са показанията на свидетелката, че ищцата е претърпяла психически промени, тъй като не е вярвала, че ще може да се движи, да работи и да се грижи за детето си, както преди. Специализирана медицинска експертиза за психологичния статус на пострадалата не е ангажирана. За да приеме съпричиняване от пострадалата, съгласно чл.51 ал.2 ЗЗД, в размер от 30 %, въззивният съд е приел, че същата е нарушила чл.114 т.1 от ЗДвП, който забранява на пешеходците да пресичат платното за движение при ограничена видимост. Съдът се е позовал на заключението на САТЕ, според която, пресичайки зад спрял автобус, в лента по посока на движение на същия, ищцата е могла да възприеме лекия, насрещно движещ се в същото платно автомобил, едва след преминаване левия габарит на автобуса, към който момент е попаднала в опасната зона за спиране на автомобила. Така е обоснована причинна връзка между поведението й и вредоносния резултат. В изложението по чл.280 ГПК са формулирани въпросите, както следва: 1/ По приложението на критерия за справедливост въведен с чл.52 ЗЗД – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с ППВС №4/68 г., както и с решенията по гр.д.№ 4686/2013 г., гр..д.№ 1543/2011 г. и гр.д.№ 4754/2015 г. – всички на ІV г.о. на ВКС; 2/ По приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД - обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие на въззивния акт с т.д.№ 271/2014 г. на ІІ т.о., т.д.№ 3871/2013 г. на І т.о., т.д.№ 745/2008 г. на ІІ т.о., т.д.№ 172/2011 г.на ІІ т.о., т.д.№ 936/2011 г. на І т.о., т.д.№ 551/2009 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 648/2008 г. на ІІ т.о.; 3/ Опорочени ли са правните изводи на гражданския съд, когато противоречат на тези на наказателния съд, относно фактите, елемент на престъпния състав, в аспект на приложението на чл.300 ГПК ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие на въззивния акт с решенията по гр.д.№ 504/ 2018 г. на ІІ г.о., гр.д.№ 1787/18 г. на ІV г.о., т.д.№ 1490/17 г. на І т.о., т.д.№1882/14 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 1147/10 г. на ІІ т.о. на ВКС. Първият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий, тъй като начина на приложение на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, е включен в предмета на спора и решаващите мотиви на въззивното решение. Не се обосновава допълнителния селективен критерий с цитираната практика на състави на ІV г.о. на ВКС: определеният размер на справедливо обезщетение е за увреди към различен времеви момент спрямо процесното ПТП / преди 2013 г. – по гр.д.№ 4686/13 г., в периода 2011-2013г. по гр.д.№ 4754/11 г. – при това в обезщетяване неимуществени вреди от търпими емоционални и психически страдания,а не от физически такива, към 2007 г. – по гр.д.№ 1543/2011 г. /. Напълно несравними по съдържание са травматичните физически увреди, възмездени по първото и третото дела. Поради това, неизводим е от същите конкретно приложен критерий за оценяване, съобразно съдържанието на вредите, тяхната продължителност и интензитет, останал извън преценката на въззивния съд, при определяне размера на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД. Не е обосновано драстично отклонение в прилагането му / за сравнение решения по т.д. № 2783/2018 г. на ІІ т.о. и по т.д.№ 2711/2018 г. на І т.о. ВКС, макар и не за аналогични увреждания, но с оглед тежестта, периода на възстановяване и последиците им спрямо тези показатели при настоящите увреди ,сравнително близки и по време на претърпяване /. Спазени са указанията в т.11 от диспозитива на ППВС № 4/1968 г. – съобразяване на всички относими към определяне на обезщетението обстоятелства и съвкупната им преценка при определяне на размера му. Освен това същият е винаги резултат от доказването в процеса: на съдържанието на събраните доказателства, на тяхната пълнота, убедителност и съответствие с твърденията в исковата молба, относно проявлението на търпимите неимуществени вреди. Вторият от въпросите, макар да не е конкретизиран в определен аспект от приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, но доколкото се обосновава с неустановима причинно-следствена връзка между поведението на ищцата и вредоносния резултат, може да се конкретизира, като въпрос относно задължението за обосноваване на такава причинно - следствена връзка от решаващия съд. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не е отрекъл необходимостта от установяването на такава и обосновал наличието й с факта на нарушение от пострадалата на чл.114 т.1 от ЗДвП. Въпросът не съдържа детайлите, в съответствие с конкретния довод на касатора: че доколкото увреждащият автомобил не е имал необходимост да се намира в пътната лента на насрещното спрямо него движение /постановено и с влязлата в сила наказателна присъда срещу делинквента /, то без значение е че пострадалата е предприела пресичане, без съответно осигурена видимост спрямо движението в същата пътна лента, в която е настъпил удара. Но дори да би бил допуснат с това му, адекватно на касационния довод на страната, съдържание, въпросът не се обосновава с допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В цитираната съдебна практика изобщо не е разглеждана хипотеза, идентична с настоящата, съобразявано е поведение на пострадалите в нарушение на чл.113 т.1 или т.2 от ЗДвП и преди всичко не е отречено съпричиняване, респ. причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, а единствено коригиран възприетият от въззивна инстанция за релевантен процент на съпричиняване, основно поради прилагането на чл.20 ЗДвП, според който отговорността на водачите на МПС е по начало по-голяма от тази на пешеходците, по отношение осигуряване безопасността на движението. Третият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, тъй като, както изрично се сочи като касационен довод за съществено процесуално нарушение, въззивният съд изобщо не се е произнасял по довода на ищцата, в качеството й на въззивник, за неправилно приложение на чл.300 ГПК от първоинстанционния съд. Последното предпоставя процесуалноправен въпрос по приложението на чл.269 пр.трето ГПК. По начало, въпросът съдържа предпоставка, в противоречие с действителното произнасяне на въззивния съд, тъй като същият не е отрекъл факта на навлизане на делинквента в насрещното платно на движение, нито липсата на необходимост за това, респ. наличието на вина – именно последното е обусловило и отговорността на застрахователя. Ако делинквентът би имал основателна причина да навлезе, то не би било налице виновно поведение на същия само на това основание. В този смисъл, произнасянето на съда обективно не е в противоречие с чл.300 ГПК при съобразяване с постановената наказателна присъда.Въвеждането на невярна предпоставка в съдържанието на формулирания въпрос по начало изключва качеството му на правен - отговор на който е даден в решаващите мотиви на въззивния акт и произнасянето по който би имало значение за правния резултат. По начало е несподелима логиката на касатора, защото по идентични съображения би могло да се поддържа, че ако ищцата не се намираше там, където в нарушение на ЗДвП е предприела пресичане, въпреки противоправното поведение на водача на автомобила, ударът не би настъпил. В аспект на съпричиняването, спазването на определено поведение и изискванията към пешеходците, въведени със ЗДвП, са именно с оглед съобразяването на потенциална опасност, предвид противоправно поведение на други участници в движението, и нейното избягване, а не такива от значение при законосъобразно поведение на последните. В последния случай спазването им от пешеходеца естествено би имало също значение, но нарушението му не би предпоставяло съпричиняване, а причиняване на вредоносен резултат. Необосноваването на общия изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий. Водим от горното Върховен касационен съд, първо търговско отделение