Определение № 2438 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 747/2026 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от К. Г. Б., чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 1250 от 3.11.2025г. по в.гр.д. № 3257/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5196 от 18.09.2024г. по гр.д.№ 9735/2023г. на Софийски градски съд като е осъдена Прокуратурата на РБ да й заплати, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, сумата от 5 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила на 17.11.2020г. присъда, ведно със законната лихва, считано от 28.08.2023г. В инкорпорираното към касационната жалба изложение, единственото посочено основание за допустимост е това по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, която е мотивирана с необоснованост на изводите на съда относно размера на дължимото обезщетение. Срещу подадената жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил като справедлив размер на дължимо обезщетение сумата от 5 000лв., съобразявайки следните релевантни обстоятелства: Наказателното производство срещу ищцата е започнало на 26.01.2015г. по обвинение за извършено деяние по чл.155, ал.3, вр. ал.2, пр.2 НК /т.е. тежко умишлено престъпление/. Определена й е мярка за неотклонение „парична гаранция“. И първата, и въззивната инстанция са намерили подсъдимата за невинна, като оправдателната присъда е влязла в сила на 17.11.2020г. Общата продължителност на воденото производство е 5 години и 10 месеца. Ищцата е многократно осъждана, включително и за деяние, идентично на това, което й е било повдигнато процесното обвинение. /Тя е осъждана с присъда от 17.04.2016г.на СРС за управление на 28.11.2013г. на МПС с концентрация на алкохол от 1.3%, с присъда от 23.02.2017г.на СРС за изпращане от мобилен телефон на унизителни за честта и достойнството текстови съобщения на 16.01.2015г., на 14.02.2015г. и две на 18.03.2015г. и с присъда от 2.06.2020г.на СРС за това, ч за времето от 17.12.2011г. до 22.02.2012г., в [населено място], в съучастие със съизвършител систематично е предоставяла два апартамента на различни лица за полови сношения и блудствени действия с користна цел./ Въззивният съд е съобразил и установеното с гласни доказателства по делото, че воденото производство се е отразило на психологическото състояние на пострадалата, която не се е чувствала добре и е била притеснена, във връзка с което е провеждала медицински консултации и са й изписани ликарства. Позовавайки се на заключението на приетата по делото психологическа експертиза, съдът е преценил за недоказана тезата й за наличие на причинна връзка между воденото наказателно производство и поставените диагнози. Мотивирал се е както с оглед категоричността на направените от експерта, назначен по настоящето дело изводи, така и с отдалечеността във времето, когато са извършвани предходните прегледи /2014г./ и обстоятелството, че диагнозата „паническо разстройство“ тогава е била поставена от специалист „вътрешни болести“, а не от „психиатър“. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не може са се счете, че е налице посоченото от касаторката специално основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. За да е очевидно неправилен въззивния акт, същият следва да страда от особено тежък порок /да е постановен contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика/, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата за касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие със закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия, а в случая нищо подобно не се установява, включително и във връзка с твърдяната необоснованост на изводите на съда относно размера на дължимото обезщетение. Съгласно установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г., за да е справедлив размера на присъденото обезщетение следва да са съобразени установените по делото релевантни обстоятелства. Във всички хипотези на чл.2 ЗОДОВ релевантни са: видът на причинените нематериални увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане се определя към датата на увреждането, като се отчитат съответните обществено-икономическите условия в страната. Принципът за справедливост е съобразен когато дължимият размер на обезщетение е определен след преценка характера и степента на причиненото увреждане съобразно вида и характера на повдигнатото обвинение, начина и обстоятелства, при които е получено, настъпилите вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст, обществено и социално положение на пострадалата, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда, наличието на предишни осъждания и в случая това е направено. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение